ЗА „ЛЮБОВИТЕ НА ВАН ГОГ“
Виолета Станиславова, „ЛЮБОВИТЕ НА ВАН ГОГ” (монопиеса) - изд. „Мултипринт” ЕООД, 2014
Винаги съм приемал Словото като любов и предизвикателство. Любов, която те кара да Му се отдадеш и да забравиш кой си пред величието и красотата Му и предизвикателството да пробвам скромните си сили във всички словесни жанрове, с изключение на поезията, която е недостъпна територия за мен.
За нея е нужна висша дарба, трябва Бог да те е благословил.
Имам публикации във всички възможни научни жанрове - от научно-популярни статии и книги до монографии и дисертация, в белетристиката - от миниатюри, разкази и новели до два романа, „пробвал съм” се и в част от публицистичните жанрове.
Не съм писал само литературна критика. Да го направя ме провокира „монопиесата” на Виолета Станиславова „Любовите на Ван Гог”, построена върху писма на художника до брат му Тео.
Този факт предопределя спонтанността на чувството, подтикнало художника да сподели нещо съкровено, искреността на написаното, автентичността на разказаното, в крайна сметка вълнението от пиесата, защото нещата идват „отвътре”, от душата на художника, а не са творческа интерпретация на автора, която винаги подсъзнателно е обект на съмнение - в някаква степен поставя автора пред героя или поне наравно с него, или по-точно - героят става изразител на мислите на автора.
В случая нещата са „едно към едно” - написал ги е лично Ван Гог, Виолета Станиславова ги е подбрала, систематизирала и композирала в монолитна монологична драматургична форма.
Още началото е „остро влизане в темата”, със зададени от художника изначални въпроси на твореца: „Може би съдбата ме е довела в този загубен край, където сляпо и сакато ме смятат за побъран. Не съм ли самотен, защото съм художник. Не е ли животът на художника това, което е художникът?”
И следва изповед-предсказание за собствената му съдба: „Хората ще познават работите ми, ще пишат за мен…, когато умра…”
Страшно звучат тези думи на Ван Гог сега, сто и повече години след смъртта му. И си задаваме въпроса какво са те: Вяра в себе си? Вяра в сътвореното, в красотата?
Или прозрението на твореца, който може да надникне и види бъдещето, непонятно за повечето простосмъртни?
Тези въпроси ще ни следват през цялото време, докато сме в досег с текста. И въпросите, зададени от Ван Гог към себе си, а може би - и към Съдбата или Всевишия, ще са основата, върху която се гради пиесата от началото до края.
Противопоставих художника на другите просмъртни, защото с творбите си някои творци остават завинаги безсмъртни.
И много от тях интуитивно го чувстват, но въпреки това, като всеки друг, и те изпитват смразяващ страх от смъртта и предхождащите я страдания.
И това по неповторим начин звучи в пиесата на Виолета Станиславова, където Ван Гог описва страха от болестта, възможността да се влоши и да умре, бих го определил като „бунт” срещу природата, пред чиято красота художникът се прекланя и пред която се чувства безсилен - да разкъса оковите на плътта, да превъзмогне невъзвратимото, да се сдобие с надежда…, всичко онова, което бавно и неотстъпно го отвежда до мисълта за самоубийство.
И следва момент на проясняване и осъзнаване на корените на страха - от най-ниската точка на отчаянието, художникът се въздига до върха на хълма, за да съзре надеждата на хоризонта. И след няколко страници отново да потъне. И тези вълни от върха до дъното и обратно ще го съпровождат до края на монолога.
Логично е, когато си понесен на бурните вълни „от-до”, да търсиш спасителни острови в паметта си, които да са ти опора, като стъпиш на тях да оцелееш.
И най-спасителният от всички острови - Любовта, отвежда художника в спомените му за първата любов Урсула.
Поради несподелеността на чувствата, от спасителен остров Урсула се превръща в първата травма в душата на художника, която може би поставя началото на верига от събития, отвели го до мисълта за самоубийство?…
Едно е сигурно - прозрението след тази нереализирана любов: „Успокоявах се с мисълта, че който носи в себе си болката, той притежава голямо съкровище и винаги ще чува ясно гласа на съвестта. А който слуша този вътрешен глас, най-добрия дар Божи, и го следва, ще намери накрая в него приятел и никога вече няма да бъде сам…”.
След относително емоционалната и лирична първа част, посветена на Урсула, следващата част, посветена на втората любов на художника - братовчедката му Кай, започва динамично, разчупено, наситена драматургично с виденията на Ван Гог - гарвани и сенки, които разкъсват душата с демоничните си въпроси за смисъла на живота, на изкуството, на цената да му се посветиш…
И вторият спасителен остров се превръща в прокоба за художника - братовчедката Кай отвръща на любовта на Винсент, но с любовта на сестра към по-малък брат.
Три жалона са засекретени през няколко страници в тази част на текста, които подсказват за лашкането на героя в бурните вълни „от дъното до върха”, по-скоро обратното, и го доближават до мисълта за самоубийство: „Любовта е нещо положително и могъщо. Нещо тъй действително, че да задушиш това чувство, е също така невъзможно, както да посегнеш на собствения си живот”.
И след четири страници: „Миличка Кай, не ме убивай…”. И след още няколко страници: „Уморих се да съм жив… Уморих се от себе си. „Сбогом Винсент!”. Тук виждам дълбоко законспирираната в цялостния разказ, но действена драматургия на тази част от пиесата.
Третият остров - проститутката Сиен, станала модел за художника. „Тя се привърза към мен като питомен гълъб” - казва той.
И най-сетне тридесетгодишният художник среща взаимната любов: „Тя и аз бяхме двама несретници, които си правят компания и дружно носят товара на живота. Тъкмо това превръщаше нещастието в щастие, а непоносимото правеше поносимо”.
И въпреки взаимността на чувствата, притисната от мизерията и грижата по двете си деца, питомният гълъб Сиен отлита и оставя художника сам с идеята за бъдещите си, все още ненарисувани шедьоври.
И пак загатване за предстоящия преждевременен фатален край: „Нямах време за губене! Твърде възможно бе да не ми остават още много години живот”.
Емоционалната плътност и наситеност на текста поставят въпроса и за връзката „автор-герой” и обратното - съпреживяното от автора, внушено от вълненията на героя, общото между тях, сълзата, проронена за него, която е подтикнала автора да претвори героя, в случая - да го възроди.
Несъмнена в случая е тази взаимовръзка - вълнението, съпреживяването и може би нещо дълбоко лично са водили Виолета Станиславова при подбора и композицията на текстовете.
Отговорът на тези въпроси винаги остават скрити за читатели, редактори и рецензенти. Те са най-интимната и скрита част от душевността на всеки творец. Сълзата и болката са цената, която плаща творецът, за да създаде творбата.
Те са и наградата за сътвореното в миг на екзалтация и вдъхновение. Затова те са много силни, много лични и всеки творец ги пази ревниво от посегателства и чужди погледи. Ние така и няма да разберем какво е чувствала Виолета Станиславова, докато е „разговаряла” с Винсент Ван Гог чрез писмата до брат му Тео.
Част от текстовете звучат декларативно, с интересни, но драматургично ненужни детайли и подробности. Би могло да се съкратят. Така биха звучали по-иносказателно, по-интригуващо, по-разчупено и драматургично издържано.
Тази творческа корекция по-късно може да направи режисьорът при реализация на пиесата и работа върху режисьорската книга и на маса с актьорите. Същественото е да има материал, върху който да работи.
А в случая материалът е наличен, „изстрадан” от художника и автора на пиесата, който не знам колко пъти е трябвало да препрочете и преобърне томовете с писмата на Ван Гог до брат му Тео, за да отдели най-стойностното, най-вълнуващото, най-съкровеното.
Сега, когато театрите изпитват остра нужда от български пиеси и на практика писането на пиеси в България е сведено до минимум, „Любовите на Ван Гог” от Виолета Станиславова е възможност да се задаволи част от тази необходимост.
На ход са режисьорите и директорите на театрите.
