Херман Хесе

превод: Красимира Василева

Никога не бе имало толкова жестоко студена и дълга зима във френските планини. От седмици въздухът беше чист, свеж и студен.

През деня големите полегати снежни полета лежаха матовобели и безкрайни под яркото синьо небе; през нощта луната минаваше над тях, малка, ясна, ядосана мразовита луна, а върху снега жълтеникавият й блясък се превръщаше в матово синьо, което изглеждаше като самата същност на студа.

Пътищата и пътеките бяха пусти, особено по-високите, а хората седяха мързеливи и мърморещи в селските колиби. През нощта прозорците светеха в опушено червено на фона синята лунна светлина и не след дълго потъваха в мрак.

Беше тежък момент за животните в региона. Много от по-малките, както и птиците, замръзнаха до смърт и мършавите им трупове станаха жертва на ястребите и вълците.

Но и те страдаха жестоко от студа и глада. Имаше само няколко семейства вълци в региона и страданието им ги накара да се сближат по-тясно. През деня излизаха поединично.

Тук-там някой от тях се стрелкаше през снега, слаб, гладен и нащрек, безшумен и крадлив като призрак, а тясната му сянка се плъзгаше до него в белотата.

Обръщаше заострената си муцуна към вятъра и подсмърчаше, като от време на време надаваше сух, измъчен звук. Но през нощта всички излизаха заедно и селата се обгръщаха от жалния им вой.

Добитъкът и домашните птици бяха внимателно затворени, а оръжията лежаха в готовност зад здрави капаци. Много рядко вълците успяваха да се нахвърлят върху куче или друга дребна плячка, а двама от глутницата вече бяха застреляни.

Студът продължаваше. Често вълците се скупчваха един в друг, за да се стоплят и лежаха неподвижни и мрачни, слушайки печално мъртвата природа, докато един от тях, измъчван от глад, внезапно скочи със смразяващ кръвта рев.

Тогава всички останали обърнаха муцуни към него и потрепериха и всички заедно избухнаха в ужасен, заплашителен, мрачен вой.

Най-накрая малка част от глутницата реши да се премести. Рано сутринта вълците напуснаха дупките си, събраха се и душеха тревожно и възбудено мразовития въздух.

След това потеглиха с бърз, равен тръс. Онези, които останаха, ги гледаха с широко отворени стъклени очи, направиха няколко крачки след тях, спряха за миг в нерешителност и бавно се върнаха в леговищата си.

По обяд пътуващата група се раздели на две. Трима от вълците тръгнаха на изток към швейцарската Юра, другите продължиха на юг. Те бяха прекрасни, силни животни, но ужасно измършавели.

Впитите им светло оцветени кореми бяха тесни като ремъци, ребрата им жалко изпъкваха на гърдите им, устата им беше пресъхнала, а очите им изпъкнали и отчаяни.

Те навлязоха дълбоко в Юра. На втория ден убиха овца, на третия куче и жребче. От всички страни разярените селяни започнаха да ги преследват.

Страхът от неочакваните натрапници започна да се шири в градовете и селата в региона. Пощенските шейни излизаха въоръжени, никой не ходеше от едно село в друго без пушка.

След такъв добър улов тримата вълка се чувстваха доволни, но и несигурни в странната среда. Ставайки по-безразсъдни от когато и да било у дома, те нахлуха в обор за крави посред бял ден.

Топлата малка сграда се изпълни с рев на животни, трясък на дървени решетки, тропот на копита и с горещия, гладен дъх на вълците. Но този път хората се намесиха.

За ликвидирането им беше определена награда и това удвои смелостта на селяните. Убиха единия с изстрел във врата, втория с брадва. Третият се измъкна и побягна, докато падна полумъртъв в снега.

Той беше най-младият и най-красивият от вълците, горд звяр, силен и грациозен. Дълго време лежа задъхан. Кървавочервени кръгове се въртяха пред очите му и на моменти от него се изтръгваше болезнен, хриптящ стон.

Хвърлена брадва го бе ударила в гърба. Но той се съвзе и успя да се изправи. Едва тогава видя колко надалеч е избягал. Надлъж и нашир нямаше нито хора, нито къщи.

Пред него се простираше огромната покрита със сняг планина Шасерал. Реши да я заобиколи. Измъчван от жажда, отхапа няколко хапки от замръзналата твърда снежна кора.

От другата страна на планината той съзря село. Свечеряваше се. Той чакаше в гъста група ели. После се промъкна предпазливо покрай градинските огради, следвайки миризмата на топли хамбари.

На улицата нямаше никой. Гладно, но боязливо надничаше между къщите. Чу се изстрел. Той отметна глава назад и се канеше да избяга, когато се чу втори изстрел. Той беше ударен.

От едната страна белезникавият му корем беше изпъстрен с кръв, която капеше равномерно на големи капки. Въпреки раната си той се впусна в бърз бяг и успя да достигне гористата планина.

Там спря за момент да се ослуша и чу гласове и стъпки в далечината. Обзет от ужас, погледна нагоре към планинския склон. Беше стръмно, с гъста гора и трудно за изкачване.

Но нямаше избор. Задъхан, той си проправи път нагоре по стръмната стена, докато под него бъркотия от ругатни, заповеди и светлини на фенери заобикаляха планината.

Разтреперан, раненият вълк се изкатери през гората в полумрак, докато кафявата кръв бавно се стичаше по хълбока му.

Студът беше намалял. Небето на запад беше мъгливо и обещаваше сняг.

Най-после изтощеният звяр стигна до върха. Беше на ръба на голямо, леко наклонено снежно поле недалеч от Мон Крозин, високо над селото, от което бе избягал.

Не чувстваше глад, а тъпа постоянна болка от раната. От увисналите му челюсти се чу нисък болезнен стон, сърцето му биеше тежко и болезнено; ръката на смъртта тежеше върху него като огромен товар.

Една самотна ела с разперени клони го примамваше; той седна под нея и се взря тъжно в снежносивата нощ.

Мина половин час. Тогава върху снега падна червена, странно приглушена светлина. Със стон вълкът се изправи и обърна красивата си глава към светлината. Това беше луната, която, гигантска и кървавочервена, беше изгряла на югоизток и бавно се изкачваше по-високо в мъгливото небе.

От много седмици не беше толкова голяма и червена. Тъжните очи на умиращия вълк се вкопчиха в мъглявия диск и отново слаб вой болезнено проехтя в нощта.

После дойдоха светлини и стъпки. Селяни в дебели палта, ловци и момчета с кожени шапки и с гамаши тромаво вървяха през снега.

Понесе се победоносен вик. Бяха видели умиращия вълк и бързо бяха произведени два изстрела. И двата пропуснаха да го уцелят.

Тогава видяха, че той вече умира и се нахвърлиха върху него с тояги и бухалки. Не почувства нищо повече.

Счупиха костите му и го завлякоха в Сен Имер. Те се смееха, хвалеха се, пееха, ругаеха и чакаха с нетърпение ракията и кафето.

Никой от тях не видя красотата на покритата със сняг гора, нито сиянието на високото плато, нито червената луна, която се носеше над Шасерал и чиято слаба светлина блестеше върху дулата на пушките им, върху кристалния сняг и върху замъглените очи на мъртвия вълк.

1903 г.