Алфредо Брайс Еченике

превод: Десислава Венева

Виждам го наистина, сякаш наистина го виждам, седнал там - в големия летен ресторант, с гръб към онова море, в което имаше калкани, а вероятно и акули. Седях срещу него, на същата маса, но имах чувството, че сякаш го наблюдавах от вратата на ресторанта, от който вече всички си бяха тръгнали. Бяхме останали само той и аз, бяхме пристигнали последни, едва стигнахме навреме за обяда.

Този път ме беше взел със себе си. Бяха го изпратили само за почивните дни. Паракас не беше толкова далече: щях да успея да се върна навреме за занятията в колежа в понеделник. Майка ми не можеше да дойде, затова беше довел мен. Взимаше ме винаги със себе си по време на пътуванията си, когато тя не можеше да го придружи и когато имах възможност да се върна навреме за училище. Аз чувах, когато казваше на мама, че съжалява, че не можела да дойде, а компанията плащала престоя и луксозен хотел за двама. „Ще го взема”, казваше той, като това се отнасяше за мен. Смятам, че му бях от голяма полза за пътуванията.

А на мене, колко ми харесваха тези пътувания! Този път беше до Паракас. Не познавах добре Паракас и когато баща ми започна да приготвя куфара ми, в петък вечерта, вече знаех, че няма да мога да спя много добре през нощта и че ще се събудя преди будилникът да е звъннал.

Онази събота тръгнахме много рано, но се наложи да загубим много време в офиса, преди да поемем по магистралата на юг. Изглежда, че баща ми имаше да свърши още неща. Може би, за да получи последни инструкции от своя шеф. Не знам! Аз останах да го изчакам навън, в колата, и ме обзе страх, че ще пристигнем много по-късно от предвиденото.

След като поехме по магистралата, притесненията ми вече бяха други. Баща ми караше, както винаги, много бавно, по-бавно отколкото мама му беше заръчала. Един след друг, автомобилите ни задминаваха, а аз не поглеждах татко, за да не разбере, че всичко това ме дразнеше малко, в действителност ме засрамваше доста. Но нищо не можеше да се направи и старият Понтиак, вече много стар горкичкият, черен и огромен, напредваше бавно, като се клатушкаше като лодка върху току-що асфалтираната магистрала.

Горе-долу по средата на пътя, баща ми реши да пусне радиото. Не знам какво му стана. Добре де, винаги се повтаряше същото, но само пробва с една станция, звучеше гуарача и го спря веднага, без никакъв коментар. Искаше ми се да послушам малко музика, но не му казах нищо. Мисля, че затова му харесваше да ме взема със себе си по време на пътуванията си. Не бях любопитно дете, предпочитах да съм послушен и осъзнавах смиреността си. А и бях много наблюдателен.

И заради това го гледах скришом, и сега дори го виждам как шофира. Виждам го как лекичко си дърпа панталона от коленете, за да се видят белите му чорапи, безупречни, по-добри от моите, защото аз все още съм дете; бели и безупречни, защото отиваме в Паракас, в луксозен хотел, място за лятна почивка, много пари и други подобни неща. Винаги е със същото сако, всеки път, когато пътува извън Лима - сиво, много светло, спортно; американско е и ще може да го носи, докато е жив. Панталонът му е сив, малко по-тъмен от сакото, а ризата е стара, но за него е най-новата риза на света. При мен никога риза няма да издържи толкова дълго, колкото при баща ми.

А баретата - баретата е баска. Той казва, че е „чистокръвна” баска. Използва я по време на пътуванията, заради въздуха, заради плешивостта си. Защото баща ми е плешив, много плешив и сега когато го наблюдавам, вече не ми изглежда висок. Разбрах, че баща ми не е висок човек, а по-скоро нисък. Нисък и много слаб. Нисък, плешив и слаб, но аз по онова време вероятно не съм го възприемал все още по този начин. Сега вече знам само, че е най-добрият човек на света, благ като мен, в действителност умира от страх пред началниците си - същите тези началници, които толкова го обичат, защото никога не закъснява, нито се разболява, нито отсъства от работа. Тези началници, които съм виждал как го потупват по рамото и никога не пропускат да го поздравят на вратата на църквата всяка неделя. Но мен засега не ме поздравяват, а татко не пропуска да каже на майка, на вратата на църквата всяка неделя, че съпругите на неговите началници са разсеяни или не са я видели, защото мама също не я поздравяват. Въпреки че него не го забравиха, баща ми, да го поздравят и да му честитят, когато направи сто години без да се разболее, нито да пристигне късно в офиса, онзи път, когато е занесъл онези снимки, на които, сигурен съм, някой от началниците му току-що го беше потупал по рамото, а друг е бил напът да направи същото. И онази другата снимка, на която шефовете му вече си бяха тръгнали от коктейла, но са присъствали, казваше баща ми, и отново показваше първата снимка.

Но всичко това е сега, моментът, в който го виждам, а не тогава, когато го гледах, докато пътувахме до Паракас с Понтиака. Бях позабравил малко за Понтиака, но белите стени на хотела ме накараха да ми се види като черен, вече много стар горкичкият, и толкова широк. „Докъде ли се разпростира тази грамада?” , ме попита. Сигурен съм, че баща ми умираше от страх, като гледаше онези яки коли, не казвам, че го беше страх от големината им, а от външния им вид. Ако ги беше ударил с все сила, тогава щеше да разбере на кого е съответната баровска кола, но баща ми беше голям джентълмен, а в такъв случай щеше да дойде собственикът, който беше на лятна почивка в Паракас с приятелите си и най-вероятно познаваше шефовете на баща ми, или беше чувал да говорят за него, „не се е случило нищо, Хуанито” (така се казваше, се казва баща ми), и щяха да го обсипят с потупвания по рамото, след това щяха да дойдат и аперитивите, а мен нямаше да ме поздравят, но аз щях да действам според обстоятелствата и по такъв начин, че баща ми да не си даде сметка, че не ме бяха поздравили. Беше по-добре, че майка ми не беше дошла.

Но нищо не се случи. Намерихме много широко място за черния Понтиак и когато слязохме от него, наистина се уверих, че беше много стар. Вече бяхме в хотела в Паракас, луксозен хотел и всичко подобаващо му. Едно момче дойде до колата за куфара. Беше първият човек, когото поздравихме. Заведе ни до рецепцията и там баща ми подписа нужните документи, а после попита дали все още можем „да обядваме нещо” (спомням си, че така каза). Мъжът на рецепцията, много изискан, много по-висок от баща ми, му отговори утвърдително: „Разбира се, че да, господине. Момчето ще Ви придружи до бунгалото Ви, за да можете да си измиете ръцете, ако желаете. Имате време, господине. Ресторантът ще затвори след няколко минути, а бунгалото Ви не е много отдалечено”. Не разбрах за баща ми, но аз всичко това за бунгалото го схванах много добре, защото уча в английски колеж, а това не трябва да го забравям никога, докато съм жив и всеки път, когато баща ми избухва, на всеки хиляда години, после ни кани на кино, вика, че от сто години работи болен и без да закъснява за работа, за да може да даде на децата си най-доброто, от същото, което получават и децата на началниците му.

Момчето, което ни заведе до бунгалото, не се усмихна много, когато баща ми му даде бакшиш, но аз вече знаех, че когато се пътува със служебни пари, не може да се пилеят за ненужни неща, в противен случай, горките началници никога не биха изкарали и стотинка, а компанията би фалирала според представата на баща ми, изпълнен с уважение към началниците си. Той си миеше ръцете, докато аз отварях куфара и изваждах банския си, нахвърлен набързо сред другите дрехи. Беше по онова време, когато разбрах, той ми го каза, изобщо да не се приближавам до морето, защото било пълно с калкани, дори имало акули. Изтичах да си измия ръцете, защото след няколко минути затварят ресторанта, а банският ми остана захвърлен върху леглото. Затворихме вратата на бунгалото и тръгнахме към ресторанта. Баща ми също, макар и в по-малка степен, смятам, че беше наблюдателен. Посочи ми басейна, може би заради банския ми. Паракас беше красив: имаше и пустинни места, оазис, минерални извори, пясък, палми, цветя, тротоари и пътеки, през които момичета, които аз не се осмелявах да погледна, и които не бяха много, последните, най-закъснелите, се прибираха мързеливо, за да поспят следобеден сън, с който вече луксозният хотел беше свикнал. Срамежливи и любопитни, баща ми и аз влязохме в ресторанта.

И там, седнал с гръб към морето, към калканите и акулите, точно там е, където го виждам сега, сякаш съм застанал на вратата на ресторанта и в действителност аз също се виждам седнал там, на същата маса, очи в очи с баща ми, и в очакване на онзи сервитьор, който с големи усилия отговори на поздрава ни и отиде да донесе менюто (баща ми поиска списъка с ястията, а той отвърна, че отива за менюто), а според татко би трябвало да ни е сменил покривката, но било по-добре да не казваме нищо, защото въпреки че този хотел бил луксозен, сме били пристигнали последни за обяда. Почти бях готов да поздравя сервитьора отново, когато се върна и подаде менюто на баща ми, който се затрудни и поръча най-накрая някаква риба, приготвена не знам как си, защото сервитьорът вече чакаше от часове. Отдалечи се с поръчката, а баща ми, усмихвайки ми се, сложи менюто върху масата по начин, че успях да прочета имената на някои от ястията, множество френски имена в действителност и тогава си помислих, като почувствах облекчение, че нещо ужасно би могло да се случи като онзи път, в онзи ресторант с модерния дизайн, с меню, което изглеждаше, че е за американци, когато татко ми го подаде, за да поръчам и започна да разправя на момчето, че не знае английски, но че синът му се обучава в английски колеж, другите му деца също, каквото и да му струвало всичко това, а сервитьорът не му обърна никакво внимание и се раздвижи, защото вече искаше да се махне.

Точно в този момент баща ми наистина ликуваше. Докато сервитьорът носеше рибата, приготвена по не знам какъв начин, баща ми започна да разправя, че трябва да ни осигури лукс, че самата обстановка го изисква, че компанията няма да фалира, ако той поръча една малка бутилка бяло вино заедно с рибата. Казваше, че вечерта в седем е събранието с онези земеделци, които щели да купят тракторите, които му били заръчали да продаде. Той никога не беше провалял компанията. Говореше за тези неща, когато сервитьорът се появи, усложнявайки си живота, като носеше чиниите по възможно най-трудния начин, сякаш беше в някакъв цирк, а баща ми го гледаше по начин, готов да му ръкопляска. Слава богу, реагира и държанието му стана доста резервирано, дори достойно, когато сервитьорът за малко да ни замери с чиниите по лицето, но в действителност той ги поставяше върху масата по елегантен начин, а ние не бяхме свикнали с подобни неща. „Едно бяло вино не се брои”, каза баща ми. Аз бях напът да го прегърна точно заради тази дума на френски, която току-що той произнесе, тази марка вино, даже не беше поискал картата за напитките, за да направи избора си, не, нищо подобно. Беше го поръчал просто така, ликуващ, като някакъв специалист по вина, и сервитьорът нямаше друг избор, освен да си запише поръчката и да отиде да потърси.

Всичко вървеше по план. Донесоха ни виното и сега си спомням онзи момент на щастлива хармония: баща ми, седнал с гръб към морето, не че ресторантът беше на брега на морето, но стената с прозорците, ми пречеше да видя басейна и плажа, и сега това, което виждам е главата, лицето на баща ми, раменете му, морето там, отзад, синьо през онзи слънчев ден, палмите наоколо, слабата и фина ръка на баща ми върху бутилката със свежо вино, докато ми сипва половин чаша и докато пълни неговата, „Пий бавно, синко”, а аз вече малко поизгорял от слънцето, готов да отпия, усещах липсата на майка, много добричка, а аз съм там, вече почти окапан с онзи сос, с който рибата беше залята, когато видях Джими. Окапах се целият, когато го видях. Никога вероятно нямаше да разбера защо той предизвика у мен в онзи миг такъв страх, когато го забелязах. Скоро след това обаче разбрах причината.

Усмихваше ми се от вратата на ресторанта и аз го поздравих, поглеждайки след това към баща ми, за да му обясня кой беше - момче от моя клас и така нататък. Баща ми, след като чу фамилното му име, се обърна и го погледна усмихнат, каза ми да го повикам, и докато преминаваше през ресторанта, каза, че познава баща му, приятел на неговите началници, един от директорите на компанията, с много земи в района…

- Джими, тате - и се здрависаха.

-  Седни, момче - каза баща ми, а Джими чак тогава поздрави и мен.

Беше много красив. Джими притежаваше необикновена красота: рус, косата му беше на златни букли, имаше сини и продълговати очи като на китаец, и тази кожа, с тен през цялата година, зиме и лете, може би защото идваше винаги в Паракас. Още не беше се разположил добре, когато забелязах нещо, което ми се стори странно: същият този сервитьор, който ни ненавиждаше - баща ми и мен, сега се приближаваше усмихнат, внимателен, смирен и поздравяваше Джими с цялото си уважение, а той, с големи усилия, му отговори само с една усмивка. Сервитьорът не си тръгваше, продължаваше да стои там, без да мърда, очакващ заповеди, търсещ ги, а аз за малко да помоля Джими да му нареди да се гръмне. От четиримата, които бяхме там, Джими беше единственият, който изглеждаше спокоен.

И така започна всичко. Виждам как баща ми предлага на Джими малко вино в една чаша. Тогава започна моят ужас.

- Не, благодаря - каза Джими. - Пих вино по време на обяда. И без да погледне сервитьора, си поръча едно уиски.

Погледнах баща ми: очите му, приковани към чинията, усмихваше се и се давеше с хапка от рибата, която вероятно имаше хиляди кости. Баща ми не попречи на Джими да си поръча уиски, и ето, сервитьорът идваше като с танцувална стъпка, с чашата върху поднос от сребро, и трябваше само да го видите как се усмихваше на копелето. А след това Джими извади една кутия „Честърфилд”, сложи я върху масата, запали една цигара и издуха всичкия дим върху плешивото теме на баща ми, разбира се, че не го направи нарочно, направи го просто така, а после отново продължи да е най-красивият, усмихнат, загледан в морето, но нито баща ми, нито аз искахме вече десерт.

- Откога пушиш? - попита баща ми, с треперещ глас.

- Не знам, не помня - отвърна Джими, докато ми подаваше цигара.

- Не, не, Джими! Не…

- Пуши отсега нататък, детето ми, не пренебрегвай приятеля си.

Виждам как баща ми изрича тези думи, а след това  как протегна ръка към салфетка, която не беше изпуснал, и така за малко да хване крака на сервитьора, който продължаваше да виси там. Джими и аз пушехме, докато баща ми ни разказваше, че той никога не се е чувствал съблазнен от пушенето, а и заради заболяване на бронхите, което е прекарал не знам кога, но Джими започна да говори за автомобили, а аз наблюдавах дрехите, с които беше облечен. Изглеждаха, сякаш са от коприна, а ризата на баща ми започна да избледнява бавно, а американското му сако нямаше да изкара цял живот.

- Ти караш ли кола, Джими? -  попита баща ми.

- От известно време. Сега съм с колата на сестра ми. Онзи ден блъснах моята кола, но в скоро време на баща ми ще му докарат друга. В имението имаме няколко коли.

А аз, примрял от страх, си мислех за Понтиака. Вероятно Джими ще разбере, че той е на баща ми, ще се подиграе със сигурност, ще му се стори още по-стар, по-широк, по-грозен и от мен.

„За какво дойдохме тук?” Припомних си покупката на Понтиака, как баща ми убеждаваше майка ми „за малката саможертва”, а след това всяка събота следобед, когато го миехме, семейна му работа, всичките ми братя с тенекиените кутии с вода, баща ми с маркуча, майка ми на терасата, ние като обезумели, за да се качим, да хванем кормилото, а баща ми заповеднически: „Когато пораснете, когато вземете книжки” и после сантиментално добавяше: „Костваше ми много усилия”.

- Имаш ли шофьорска книжка, Джими?

- Не, няма значение. Тук всички ме познават.

Тогава баща ми го попита на колко години е и се престори, че му вярва, когато Джими му отговори, че е на шестнадесет. А аз, за малко да му отвърна, че е лъжец, но защо ми трябваше! Всички знаеха, че Джими е в моя клас и че аз не бях навършил все още четиринадесет години.

- Маноло ще дойде с мен - каза Джими, -  хайде да се разходим с колата на сестра ми.

И баща ми отстъпи за пореден път, усмихна се отново и заръча на Джими да поздрави баща си.

- Часът е почти четири - каза баща ми, - ще си почина малко, защото в седем имам бизнес среща. Сбогува се с Джими и си тръгна, без да ми каже в колко часа трябва да се върна. А аз почти готов да му отвърна да не се безпокои, защото няма да се блъснем.

Джими не ме попита коя е моята кола. Не беше необходимо да му казвам, че е онзи черният Понтиак, единственият, който беше там, че той е колата на моя баща. Ако му го кажех и той се изсмееше саркастично, бих му се изплюл в лицето, въпреки всичките онези сервитьори, които го бяха поздравили, докато излизахме. Всичките онези, които на мен не ми обръщаха внимание, щяха да връхлетят отгоре ми, за да ме убият за това, че съм изцапал този прекрасен чаровник, тези ръце на първи любовник, които отваряха вратата на една от колите на шефа на баща ми.

Караше като луд, стигнахме в Писко и там Джими за малко да блъсне една жена на площад „Де Армас”. Не знам с колко хиляди километра в час, карайки като бесен, се озовахме в едно от именията му, където Джими изпи една Кола, ощипа по дупето едната си братовчедка и не ме запозна със сестрите си. След не знам още колко милиона километра в час, бяхме на път за Ика и там Джими ми показа мястото, където беше катастрофирал с колата си, „оная гадна кола”, допълни той, която не ставала за нищо.

Беше девет часа вечерта, когато се върнахме в Паракас. Не знам как, но Джими ме заведе до една стаичка, където беше баща ми и пиеше с куп други мъже. Беше седнал, лицето му излъчваше задоволство, а аз вече знаех, че е свършил много добре работата си. Всички онези мъже познаваха Джими, бяха земеделци от района и току-що бяха купили тракторите от компанията. Някои пипаха Джими по косата, а други се отдаваха на уискито, докато баща ми вдигаше тост от името на компанията. Баща ми започна да разказва виц, но Джими го прекъсна, за да му каже, че ме кани на вечеря. „Добре, добре. Хайде, тръгвайте!”, каза баща ми.

И през онази нощ изпих първите си чаши уиски през живота си, първата пълна чаша с вино през живота си, на една безупречна маса, с един сервитьор, който танцуваше усмихнат и постоянно беше около нас. Всички се движеха много елегантно в онзи ресторант, изпълнен със светлини, със силния смях на много красиви жени и на огромни и зачервени мъже, които плъзваха ръцете си върху златните пръстени на Джими, когато минаваха покрай масата му. Точно тогава ми се стори, че чух края на вица, който баща ми беше разказал. Погледнах го лошо, сякаш го заключих в залата заедно с онези груби земеделци, които бяха дошли, за да купят първия му трактор. После, да, това бе странно, се гмурнах много навътре в морето, и оттам започнах да се виждам как плувам в един пируващ ресторант, докато един сервитьор на колене ми сервираше чаша шампанско, под издължения и син поглед на Джими.

Не го разбирах много добре в началото, наистина не разбирах за какво говореше, нито какво искаше да каже с всичко това за бельото. Все още го виждах как подписва сметката. Драскаше името си върху огромна сума, а после ме покани да се разходим по плажа.  „Хайде”, ми беше казал, а аз го следвах по протежение на тъмната крайбрежна алея, без да разбирам много добре всичко онова, свързано с бельото. Но Джими настояваше, питаше ме отново и отново какви  боксери носех аз и добавяше, че неговите били различни. Седнахме на онези стълби, които водеха към пясъка и към морето. Вълните бушуваха около нас и Джими в онзи момент говореше за генитални органи, само за мъжките гениталии, а аз, седнал до него, го слушах, без да знам какво да отговоря, като се мъчех да забележа калканите и акулите, за които говореше баща ми, и изведнъж хукнах към тях, защото Джими току-що беше поставил ръката си върху крака ми. „Как я усещаш, Маноло”?,  ме попита, а аз побягнах като стрела.

Видях как Джими се отдалечава спокойно, как се връща обратно към светлината на ресторанта и изчезва след миг. От брега на морето, с влажни крака, гледах към хотела, облян в светлини, и към редицата от бунгала, сред които беше и моето. Мина ми през ум да се върна бегом, но след това си дадох сметка, че бе глупаво и че вече нищо повече от това не можеше да се случи през онази нощ. Най-ужасното нещо бе, че Джими ще продължи да е там и на следващия ден, но за момента, нищо. Само веднъж да се върна и да си легна.

Приближавайки се към бунгалото, чух някакъв странен смях. Баща ми беше с някого. Някакъв огромен рус мъж разтърсваше ръката на баща ми, поздравяваше го, говореше му нещо за ефективност и пляс! - удари го по рамото. „Лека нощ, Хуанито!”, му каза. „Лека нощ, дон Хайме!”,  и в този миг ме видя.

- Вижте го, тук е. - Къде е Джими, Маноло?

- Тръгна си преди малко, тате.

- Поздрави бащата на Джими.

- Как си, момче? Тоест Джими си е тръгнал преди малко. Добре, значи скоро ще се появи. Поздравих баща ти, дано и ти да приличаш на него. Придружих го до бунгалото му.

- Дон Хайме е много приятен.

- Добре, Хуанито, хайде лека нощ! - каза дон Хайме и си тръгна, огромен.

Затворихме вратата на бунгалото след нас. И двамата бяхме пили, той повече от мен, и бяхме готови да си лягаме. Банският ми беше все още там и баща ми ми каза, че утре сутринта ще мога да се изкъпя в морето. След това ме попита дали съм изкарал добре деня, дали Джими ми е приятел в колежа, дали утре ще го видя отново. Отговорих на всичко с: „Да, татко, да, татко”, докато не изгаси осветлението и не се пъхна в леглото си. Бях вече в моето легло и търсех като причина някаква стомашна болка, за да остана утре в леглото, като смятах, че баща ми бе заспал. Но не. Баща ми ми каза, в тъмнината, че името на компанията си е затвърдило имиджа, че той е свършил добра работа, беше доволен. По-късно отново ме заговори и ми сподели, че дон Хайме е бил много любезен като го придружил до вратата на бунгалото му, че е голям джентълмен. А около два часа по-късно ме попита:  „Маноло, какво означава бунгало на испански?”.