Димитър Кенанов

Към 60-годишнината на великотърновската
университетска катедра „Българска литература”

Над балада горя - да те върна…
Янаки Петров

От прозореца на днешната постсоциалистическа, интернет-дигитална епоха виждам как литературният процес поглъща литературата, литературния живот. Необозримото количество и свръхинформацията скриват качествените художествени произведения. Няма я обективната оперативна критика. Литературният процес е дирижиран много по-умело, отколкото от времето на другаря Тодор Живков.
Погубен е гражданският смисъл на литературата. Социалното служение на писателя, „глас и съвест на епохата”, е изместено от постигането на успех с всичките средства на тотална реклама, но за избрани автори/лъжеавтори - затова не се нареждам на опашките за автографи от разни книгопанаири, книгоалеи… Заради огромния поток/”сив поток” на лесното писане, истинското българско слово е невидимо, виждат се само текстове - „празна забава” за фенове, но не и за читатели.
Векторът на Времето се движи само напред. Връщане назад няма, но миналото живее в записани думи, в изреченски междуредия. В тях е спастрен не толкова мълвежът за тогавашното настояще, а в знаци се показва бъдещето със сбъдвания/срутвания на обичи, и/или омрази. Неочаквано/но скрито-очаквано скъп глас ти явява „нещо, което ти е липсвало”, явява ти горнилото на миналото: в живата му нестинарска жар стъпваш с неизтребима надежда да докоснеш бленуването с рецитал по свои стихове и по обичани книги на близки родни и световни поети…

* * *
Светът на първите едно-две поколения на търновските университетски поети не може да бъде разбран без въздействието на културологическия фон, съставен не само от сбирки на поети и писатели, обичани тогава, но и на творци от изобразителното изкуство, на филми, музика, изследвания. Например: „Малкият принц” на Антоан дьо Сент-Екзюпери, „Нишките, които се прекъсват” (1967) на Цветан Стоянов , „Естетика на модерното изкуство” (1969) на Димитър Аврамов; филми „Сенки на забравени прадеди” (1964), „Бялата птица с черния белег” (1970), „Зорба гъркът”/срв. „Графика” на Борис Христов, „Старци берат хмел”, „Травиата”, „Търсете идола”, „Медната кула”, „Ах, този джаз”; „Сладък живот” на Федерико Фелини, „Шибил”/„Ако ще падна в калта - но в ръката с цвете”: Борис Христов; музика: Верди, Бах, Равел, Бетовен, „Бийтълс”, „Ролинг Стоун”, Том Джонс, „Щурците”/ „Бяла тишина” (1967), Шарл Азнавур, Едит Пиаф, Елвис Пресли, Том Джоунс, Салваторе Адамо, Мирей Матийо, Луис/Луи Армстронг, Силви Вартан, Едита Пиеха, Майя Кристалинская/„Опустела без тебя земля…”, Булат Окуджава/ срв. „Молитва” на Борис Христов, Владимир Висоцки и много други. За филма „Голият остров” (1961) Валери Петров написва:

ЯПОНСКИЯТ ФИЛМ

На остров гол живеят двама
и го поливат нощ и ден.
Това е филмът. Друго няма.
И вий скучаете край мен.

Жената, хвърлила черпака,
се просва с хълцания зли.
А вий се смеете във мрака
на глупостта, че сте дошли.

Защо? Нима сте духом голи
подобно оня остров там?
Ако е тъй, то за какво ли
се трудиме над вас, не знам.

Но на екрана, мълчалива,
жената се изправя пак,
за да полива свойта нива
все тъй, черпак подир черпак.

Сега вървете към вратите,
шумете, смейте се на глас -
докрай, додето разцъфтите,
ще мъкнем влагата към вас!

За изграждането на споменатия културологически фон важно място в духовния ми свят заемат срещата, запознанството (в Централната лагер школа „Малчика” - Батак, през лятото на 1967) и сетне - продължителното другарство и приятелство, „литературните уроци” на големия бургаски поет Янаки Петров г. Наскоро открих негов автограф с препоръки кои поети предимно да изучавам. Този извънредно важен жест ми напомня препоръчителния списък на преп. Григорий Синаит от X?V век към византийско-българските исихасти кои пустинолюбиви отци четат в своето молитвено-поведенско търсачество на невидия Дом-Светлина на Бога.
Списъкът на Янаки Петров съдържа имена на автори, чиято поезия преобрази творческите дирения на великотърновските университетски поети от края на 60-те и началото на 70-те години от миналия век. На първо място е италианският нобелист Салваторе Куазимодо и нататък: „Федерико Гарсия Лорка, Константинос Кавафис, Франсуа Вийон, Шарл Бодлер, Уолт Уитман, Габриела Мистрал, Пабло Неруда , Джакомо Леопарди, Антология на съвременната френска поезия, Испанска поезия, Андрей Вознесенски, Роберт Рождественски, Ана Ахматова, Константин Павлов, Стефан Цанев, Христо Фотев, Кръстьо Станишев”.
Истински, проницателен избор са съцветието от имена, които изучавах и следвах в творческите си опити наедно с поколенската група поети във Великотърновския университет, литературните школи в тогавашна България.
Препоръчителният списък е върху Анкетна карта, където един от въпросите е: „Какво значи да бъде влюбен един човек?”. Моят отговор е кратък и категоричен: „Намираш се в една власт, която е всесилна и безмилостна”.
Не зная дали Янаки Петров е попълнил анкетата, но зная неговата позиция. Тя е записана в неизвестно негово стихотворение, изпратено ми на 13 февруари 1970 г., Созопол. Спонтанно избраната ритмична стъпка е трисрична - анапест, предназначен за спокойни, съзерцателни вътрешни състояния. Ударната драматична ритмика на болката иде от двусричната стъпка на хорея, която носят първите думи на елегията („въздух”, „само”, „удря”, „твойте”,”влиза”, „търся” и др.). Пресрещат се eмоционални кръгови повторения: „Въздух мой, за кръвта ми потребен” или реторически подхващания: „В тази зима сурова и върла”; „В тази тежка, затрупваща зима”. Накъсаният от болка речеви поплак се носи също от анжамбана („Влиза зимата. Мойте ръце са// непосилни в снега и студа”):

РЕКВИЕМ

Въздух мой, за кръвта ми потребен,
само мрак и студено без тебе.

Удря зимният студ по вратата.
Твойте стъпки снегът е навял.
Сам съм в стаята. Пукат стъклата.
Януари е кон разседлал.
Влиза зимата. Мойте ръце са
непосилни в снега и студа.
Търся тебе и викам: „Къде си?
Как без тебе ще свърши нощта?”
Тази нощ е безкрайна и тъмна.
Де е утрото? Слънце изгрей!
Само вятърът вънка прозвънва.
Във прозорците вей снеговей…

Въздух мой, за кръвта ми потребен,
как сега ще живея без тебе?
Над балада горя - да те върна
в тази зима сурова и върла.
В тази тежка, затрупваща зима
само сняг и студено, любима.

Почти по същото време, 19 януари 1970 г., съм изплакал не реквием, а, сигурен съм сега, - сбъдната молитва на раздяла за закрила на обич - също потребна, както въздуха:

Кипарисът на последните ни думи,
трудното сбогуване с косите ти:
Господи, не трябва никой
да разплаква нейното сърце. …

Кипарисът на последните ни думи
и далечното ти име на тъга.

После тръгнах по света като пилигрима на Франческо Петрарка, копнеещ да види лика на мадоната, възсъединила земната и небесната любов:

И тръгва той за Рим с едничката мечта
да види приживе лицето на Месия,
което вярва пак да гледа след смъртта…

Така и аз вървя, мадона, с поглед, взрян
във всеки образ чужд, с надежда да открия
чертите на лика ви дивен и желан.

… О, блажено, дори с горчивините си, студентство - далече е бъдещото замъгляване на приятелството с тъмата на завистта! Това мълвят и посветителни автографи и надписвания върху малки портретни фотоснимки. Ето няколко примера: „На моя добър приятел Митко с пожелание да расте. Марин. Велико Търново, 18 февруари 1972 г.”; „Търновска зима и болка”. Димитър Игнатов, 19 януари 1970 г.”; „Бяла, бяла, съвсем мимолетна и трепереща нощна следа… На Митко - приятел по перо и трепети. П. 1 март. В.Т.” На фотокартичка от Бургас, без дата, Радослав Игнатов ми споделя: „…А нещата стават все по-тъжни. - Хубаво е, че съм тук. И че все още имам приятели на тая земя. - Поздрави от Паруш. Бъди ми жив и здрав. Рафо”. „Някога, някога, някога, ако умра… На М. с много любов. В. 8.02. 70. В.Т.
Автограф към сбирката „Село” при гостуване у автора: „На Митко - отдавнашния и верен приятел от не по-малко верния му Марин с много нежност и мълчалива съпричастност. М. Георгиев. 14 януари 1976 г., София, квартирата, 23, 50 часа”; Сборник „Трима млади поети” (1975): „На поета и приятеля Митко Кенанов с пожелание за хубави стихове и добър път в живота! Паруш Парушев, Бургас, 21 декември 1975 г.”; Пак там, без дата: „На Митето - с приятелски чувства и пожелания. Борето”. Към „Бащата на яйцето”(1988): „На Митя Кенанов - за нашето старо като костенурката Тестуда приятелство. Борис Христов. 30 април 1988 г.” Снимка от 1 октомври 1975 г., Бургас: „С приятелско чувство - съкровен спомен. На Митко от Митко” - Димитър Танев Костадинов, от когото имам сигурно десетки благопожелателни текстове, които заслужават отделно изследване…

* * *
Чета от книгите на студентската ми библиотека имената на „Елена, Касандра, Мария - жените, които Пиер дьо Ронсар е възпявал… В един сонет той казва, че върху кората на една мощна ела изрязал името на Елена. Дървото отдавна е изгнило, останали са стиховете, написани върху крехката хартия” (по Иля Еренбург, Френски тетрадки, Варна, 1972, с. 166).
Ронсаровата Елена едва на старини открива, че несправедливо е отхвърлила любовта на стихопевеца - той съзнава преходността на човешкото землебитие и точно провижда как стареещата Елена: „край огъня, над преждата превита,// напевно стиховете ми ще замълвите” (с. 166).
Сюжетното времепространство показва Елена и слугинята, изненадана, пленена, възхитена от непознатите слова; и рязко в житейската ситуация ще се включи от отвъдното авторът съзерцател, не доживял да прегърне отхвърлилата го любима.
В заключителното сонетно тристишие от библейската книгова традиция (Пс. 89:6; Ис. 40:6; Ис. 51:12; Сир. 14:18) се префразира образното онагледяване на истината за цъфтежа и прецъфтяването на човешкия психофизически живот на земята:

Ще остареете, и след безкраен ден,
край огъня, над преждата превита,
напевно стиховете ми ще замълвите:
- На младини Ронсар бе влюбен в мен.

И уморена, на съня във плен,
слугинята ще трепне и с възхита,
пленена от словата, ще попита
кого си спомняте с глас плах, смутен.

Да чуя този зов не ще успея;
умрял ще съм, в земята ще изтлея.
И грохнала, ще кажете с тъга:

- Защо отхвърлих го, той прав май беше?
Виж розата: допреди час цъфтеше,
а ето - прецъфтяла е сега.

Описаният щастлив, макар и закъснял, завършек на една идеална и поради това - неприета обич, е сигурно плод на поетовото въображение. В реалността обаче обратите на любовта могат да бъдат горчиво осъдителни, както Иля Еренбург отбелязва в „Уроците на Стендал” - любимата, наричана Манти от Стендал, след ред изпитания му пише: „Вашата любов е най-голямото нещастие, което може да сполети една жена” (с. 177).
Бурна и трудна, и неравна любов оплита и Жоашен Дю Беле - в книгата му „Съжаления” „той разказва на читателите за нея, както и за много други неща. Ала любовта не станала основна тема .<…> Той знаел, че Ронсар пише за любовта с по-голяма всеотдайност (с. 174).
Иля Еренбург споделя важно основание, което кара читателите да четат с възхита един или друг лирик: „Дю Беле е бил един от първите френски поети, които са изразили в стиховете си себе си, а го обичам, защото в стиховете му намирам много от онова, което сам съм чувствувал и за което съм мислел” (с. 168).
Преди признанието се цитира Висарион Гр. Белински, който „много точно е определил радостта, която ни носят стиховете на любимите поети: „Хората, които се възхищават от творенията на поета, винаги намират в тях нещо свое собствено, което сами са чувствали или само неясно и неопределено са предусещали, или за което са мислили, но не са могли да му намерят име, и което, следователно само поетът е съумял да изрази”.
Още от времето на Аристотел е известно, че същина на естетическата наслада от изкуството не са разчетените/внушените съждения. Според Георги В. Плеханов „художественото произведение, под формата на образи или звуци, действува върху нашата съзерцателна способност, а не върху логиката” (с. 232). Иля Еренбург, както по горе, също опримерява изказването:
„Думата в художествената литература действува с образите, с асоциациите, с мислите, които поражда. В стихотворението с непреводими елементи „Я помню чудное мгновенье” на Александър С. Пушкин думите са несменяеми, достатъчно е вместо едно прилагателно да се сложи друго - и вълшебството изчезва”.
Аз бих добавил: след подобно редактиране ще изчезне и вълшебството на Анна Керн, тъй като в избраните вдъхновени думи нейният е образ е „дописан” от поетовата влюбеност - тя е съзерцавана като „Елена - жената, която не съществува”:

Я помню чудное мгновенье:
Передо мной явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.

В томленьях грусти безнадежной,
В тревогах шумной суеты,
Звучал мне долго голос нежный,
И снились милые черты.

Шли годы. Бурь порыв мятежный
Рассеял прежние мечты,
И я забыл твой голос нежный,
Твои небесные черты.

В глуши, во мраке заточенья
Тянулись тихо дни мои
Без божества, без вдохновенья,
Без слез, без жизни, без любви.

Душе настало пробужденье:
И вот опять явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.

И сердце бьется в упоенье,
И для него воскресли вновь
И божество, и вдохновенье,
И жизнь, и слезы, и любовь.

За да разгадае загадката на привлекателността на поезията от Дю Беле, Иля Еренбург си припомня ландшафта на поетовия роден край: „Широката Лоара ту изглежда пълноводна, ту внезапно изплитнява, показват се островчета. Дърветата стоят на стража като часови. По далечните хълмове има лозя; анжуйското вино е много ароматно, сладникаво, с лека горчива жилка. Въздухът е морски, влажен, по устните си усещаш сол. Редки са дните без слънце, редки са дните и без дъжд. В Дю Беле има нещо от тоя пейзаж, от природата на цяла Франция (с. 175).
Съзерцавам Еренбурговата словесна картина с неговата любов и така се присъединявам към заключителните изречения:
„Може би тъкмо през оня век Франция най-пълно е изразила душата си. Дю Беле не е бил мъдрец като Паскал, нито непримирим войник като Агрипа д’Обинйе, нито „принц на поетите” като сладкогласния Ронсар. Той не е изобличавал, не е прославял, не е поучавал, но е оставил своите признания. Тук за мене е обяснението на неговата жизненост: превеждах стихове на мой близък човек, на съвременник, когото случайно не съм срещнал в някой от крайпътните ханища на Франция” (175-177).

* * *
Безименната любима в световната любовна поезия може да носи име, реално или измислено, като Елена, Беатриче, Лаура, Диотима, Маргарита и т.н. Ала всъщност мъжът, поетът не „досътворяват” ли реалната си „дама на сърцето”, не измислят ли образа на любовта с „жената, която не съществува”: „Богат съм, спокоен съм и мога да чакам. Да, нищо не е било, нищо не е ясно и сигурно, но и нищо не е изгубено безвъзвратно и окончателно, и нищо не е невъзможно. Зная, че по света има много разтворени прозорци, в които почуква пролетният ветрец, много слънчеви отблясъци по метали и водни повърхности, много празни седалки в купетата, много разлюлени човешки потоци и огрени лица, които се мяркат сред тях. Предчувствам и хиляди други непознати възможности и начини. Зная, че навсякъде и винаги може да се появи Елена - жената, която не съществува. Само да не престана да я очаквам!” (Иво Андрич, Елена - жената, която не съществува).
В книгите за моята „Библиотека „Албатрос” често улавям в себе си желание да намеря отговор защо Иво Андрич сътворява въображаемата „Елена - жената, която не съществува”. И си казвам: Елена е жената мираж, която съществува без да съществува. Тя е свръхреален, инобитиен лик от генетичната памет на душата.
Елена може да е безименна жена, която отваря врата на кръчма, където са сбират аутсайдъри и мечтатели, поети и писатели да пият и да разговарят със себе си и за себе си. Влиза тя и от една маса Богдан Глогински възкликва към събеседника си Александър Геров да се обърне към жената, която всички погледи обра. Поетът обаче няма да я потърси с поглед, защото с други таинствени очи я съзерцава/бленува като мираж и вдъхновено я нарисува с думи:

Влезе тя и обра нашите погледи.
И сега ние слепи седим.
Тя владее над нас, превъзмогва ни -
между нас избира си един.
Един роб. Той е длъжен за нея
да осмисли до края света,
за да могат двамата да живеят
във безкрая и вечността.

О, „час миражен” ще простене и Янко Димов: „Аз ще те нося в себе си докрай//като надежда, като ад и рай” - трепетният реален образ е всъщност праобраз-незабрава и видение („Не ме обичаш ти, не ме обичаш”).
За явлението съм се досещал и съм го кодирал в името Вийя и ред „Посвещения” за нея („Това предчувствие за Север,// косите ти ухаещи на лято.// Навярно те измислих като ветровете,//които търсят кладенците на зората…”). Красота и чистота, без оплътена страст!
И редове (вместо заключение) от моя „Оратория” /„о, пътища върнете ми небето в нейните очи”; „твоят Север те отнася с бездни от тъга на хълми,// равнини и речни ветровеи”:

И ДРЕВНА ЛИТУРГИЯ НА ЗВЕЗДИ
в руините от мрак ще скита.
В очите ти ще пада катедрално
далечната зора на тишината:
О, никой в спомените да не плаче,
да се завръщат кладенците на Април!
…Денят си в теб, любов, ще сложа
и ще запомня светлината на очи,
в които сънищата си оставих.

НЕ, НЯМА ДА СЕ ВЪРНА ТАМ, КЪДЕТО
Югът е ритуал на светлината
и стръмни чанове ме вземат
в зелените обреди на Април:

омайват ме ръцете ти от лято,
мълвящата обител от коси,
в които благословът на деня ми
разлиства сребърните си брези.

… Но все ще ме сънуват ветровете
на смуглата земя, където
Югът е ритуал на светлината.

СЪНЯТ НА МОЙТО ЮНОШЕСТВО
зелената си риза разсъблича.
Гора с протяжните си птици
ме вика в греещи убежища.
И колко дълго, Господи,
вървях към сянката й с нарна нега!
Ти - в тъмното, която идваш,
обичай ме със дивото си лято…

ЩЕ ТЕ ИЗПРАТЯ В ТИШИНАТА,
денят където слънцето оставя.
Ти ще наметнеш залеза с нощта,
към нечий поглед ще заминеш,
а аз ще мисля,
че си тъжната звезда,
която в сънищата ми ще слиза.

ПОРЕЧИЕ

Ликувах, помня се, и те обичах…
Джузепе Унгарети

Свечерява. В ракитака птица
търси късовете слънце;
хоризонтът пали тихи свещи
и денят в звънарните си стихва.

Вода с тополи оветрени
се прегръща - да ги помни
в падащия страх от мрака:
и отшелник ще е споменът,
който сам потъва в хълма…