90 години от рождението на Велин Георгиев

Продрум Димов

Има личности, оставили трайна следа след себе си, за които трябва да се говори и след тяхната кончина. За съжаление на 14 май тази година се навършиха четири години, след като ни напусна неочаквано този толкова приносен наш поет.

И като имам предвид забележителното му присъствие в националния литературен живот, реших по повод навършващата се 90 годишнина от неговото рождение да припомним поне някои по-съществени щрихи от неговия пътноземен житейски и творчески път на днешните ни, изпаднали в незаслужена безизходна апатия, съвременници.

Велин Георгиев е роден на 21 ноември 1933 г. в с. Крупник, Благоевградска област, в бедно родолюбиво българско семейство. Израсъл от здравия народен корен, вкусил още през детските си години от неизбежната селска нищета, успява с огромни усилия да завърши гимназия, а след това и журналистика, която предопределя съдбата на напрегнатото му творческо бъдеще.

Трудовият му път на вестникар започва във в. „Патриот”, „Звезда” - Кюстендил, за да продължи като журналист в Радио Благоевград и Радио София, сп. „Съвременен показател” и други издания. Паралелно с журналистическите му изяви в печат, макар и все още плахо, търсейки себе си, навлиза и в света на мерената реч.

Господстваща обаче оскъдица и материалната несигурност го заставят през 1957 г. да замине на работа в Съветския съюз, където се установява в Ростов на Дон, за да си стъпи на краката.

Този му престой се оказва изключително плодоносен за него, защото съчетава неизбежните си трудови задължения с упорито учене, което му дава възможност да навлезе в примамливите дебри на богатата руска литература. Нещо повече - скоро се сродява творчески с писателските среди.

Сред тях изключително важни, бих казал решаващи за младия българин, се оказват плодотворните му срещи и разговори с Михаил Шолохов - невероятен колос в руската и европейската изящна словесност.

Именно там се събужда заложеният му творчески потенциал, който го заставя да излива, напиращите в гърдите му вълнения върху бял лист. Така се ражда под съветско небе и първият му цикъл от стихове „Сталинград”, изпратен на Ламар, който незабавно го публикува под страниците на излизащото по онова време авторитетно списание: „Български воин”.

Несъмнено тази поява в родния ни печат го зарежда с енергия, която след време ще го увлече в стихията на българската поезия.

Със завръщането си в родината Велин Георгиев носи със себе си разкрепостен дух, който се приема с открито раздразнение и неприязън в консервативните ни литературни среди. Не закъсняват и острите отмъстителни реакции.

През 1963 г. се посреща на нож стихотворението му „Чужда кръв”, посветено на болната му майка. Нещо повече - тази му изненадваща творба става обект и на остра критика на национална писателска среща.

Авторът е анатемосан и за него са затворени вратите на всички редакции и издателства в страната ни. И ще трябва да измине цяло мъчително десетилетие, докато стигне до дебютната си поетична книга „Тук съм”, която се появява на бял свят през 1972 г.

А тя излиза от печат с решаващата подкрепа на Веселин Андреев. Същата допада като професионално поетично четиво на авотра на „Партизански песни” и я препоръчва на читателите за един рядко окуражаващ предговор.

Стиховете обаче на нестандартния поет от Пиринския край, бичуват социалните деформации и вземащите все по-обезпокояващи размери нравствени недъзи в тогавашното общество, не срещат радушен прием в конформистките писателски и обществени среди.

Всичко, предложено от него за печат, безцеремонно се отхвърля, но това не сломява автора и още повече го амбицира да отстоява себе си, защитавайки непоклатимите си морални и духовни ценности.

С големи усилия се промъква в издателство „Христо Г. Данов” в Пловдив непретенциозната му книга „Присъствена книга”, която огорчава автора с престъпно цензурираното й съдържание. Той преодолява нанесената горчива обида и не пуска своите „прокълнати” творчески коловози.

Така или иначе, Велин Георгиев няма намерение да слага оръжие и остава завинаги потопен в тежненията, благородните стремления в обществото ни, отстоявайки високите добродетели и прекрасни родолюбиви, човешки традиции на нашия народ.

Тук е мястото да отбележа, че поетът воюва безотказно срещу социалните неправди, срещу погазването на един висок, светъл идеал. Той более и страда в стиховете си за помрачаваните надежди и благородни копнежи на своите съвременници.

Неговата поезия се подкрепя от здравия разум и тя, с ярко изразения си социално-граждански патос и емоционално-тематична насоченост, е един силен верен тон и коректив в литературния генезис на социалистическа България.

За щастие това негово чисто и искрено поведение постепенно набира все повече привърженици - събратя по перо и още в началото на 80-те години се отварят вратите за амбициозното му творческо присъствие у нас.

В това ни убеждава и внушителна поредица от негови нови издания - „Искам думата” /1989/ , „Кръщелно свидетелство”/1982/, „Спасение”/1984/, „Насаме” /1988/, „Владетел на вятъра”/1989/. Едва ли щеше да се случи тоя пробив, ако не се беше намесила Людмила Исаева, която заявява, че не бива повече да бъде загърбван поетът от Пиринския край.

Издателската инерция беше вече неудържима през следващите две десетилетия. Рязко нараснаха авторитетът и влиянието му в литературните ни среди. И неслучайно стихосбирката му: „Душа на кръст” /1994/ е удостоена с голямата награда на Съюза на българските писатели, за поезия.

Живеещ неизменно с острите социални сблъсъци и тревожно растящото неравенство в обществото ни - последица от бруталната реставрация на капитализма, поетът е отново на своя творчески път. Той не остава чужд и на състоянието на текущия ни литературен живот. А то се задъхва от немалко проблеми, които спъват неговото народополезно развитие.

Потопил се пълнокръвно в бързея на литературното ни битие, загрижен за неговата съдба от най-благородни чувства, той приобщава своите усилия за неговия просперитет и в средата на 90-те години, по своя инициатива става радетел на Националния литературен салон „Старинният файтон”.

Ежеседмично, всеки понеделник, къща-музей „Димитър Благоев” се превръща в гостоприемен дом за творчески изяви на стотици труженици на художественото слово от столицата и провинцията.

Там в продължение на над двайсет години повече от хиляда автори са имали достъп да популяризират своите произведения. Цялостната организация на „файтона” се движи от неговия неуморим и всеотдаен „Кочияш”, който отправя покани за всяка среща по домашния си телефон, публикува във в. „Дума” подробна анотация за предварително афиширане на произведението и неговия автор.

И още с първите си стъпки „Файтонът” се превърна в най-интензивния литературен център в страната ни. И всичко това се върши, без каквато и да е подкрепа от съюзното ръководство и с цената на отделяне на средата от скромната му пенсия и много пропиляно лично творческо време.

Неоценима заслуга за него има любимият му „Файтон”, че го зареждаше с невероятно удовлетворение и му помогна да се пребори с упоритото си пристрастие към алкохола, с което успя да опази физическото си и творческо здраве.

А това донесе истинско щастие за грижовната му житейска половинка - Снежана Пейчева, която го обсипваше с много обич и го стопляше и в най-трудните му горчиви дни.

Прегърнал възрожденската си работа в литературния салон, все пак не оставяше да скучае талантливото му перо. Инак как щяха да се родят стойностните му творби „Видовден” /2001/, „Код” /2002/, „Шок” /2002/, „Акт” /2003/, „Атеизъм” /2003/ и мн.др.

Тези години, макар и твърде натоварения с организационни и обществени задачи, бележат един изключително плодотворен период в ускореното му творческо възмъжаване.

Сред тази нова поредица от издания се откроява и изключително силно впечатляващата му рожба „Белязано дърво. Избрана лирика”/2003/, която в сюжетно-тематичен и емоционален аспект разграничава автора от останалите му колеги по перо, защото тази му творба е събирала едни от най-огнедишащите му стихове.

В тях ври и кипи една взривена душа, възмутена от безрасъдствата и арогантността на днешния ни освирепял ден, в който жаждата за власт и пари погубва човешкото в човека. От подобна атмосфера се задъхват и „Черна кутия” /2005/, „Анонимно човечество” /2007/, „Обърнати върхове” /2008/ и др.

Тягостната обстановка в обърканото ни общество извиква гневния призивен глас на поета да изсипе железен юбрук върху масата и да заяви: „Време за апостоли”/2008/ - стихосбирка, която едва ли има своя сродна посестрима в днешните, оскверняващи високите социални идеали, години.

Именно това рухване на морал и добродетели застарява поета да търси светлите образи и високи идеи в твърде актуалното си издание „Баладично завръщане” /1997/.

Велин Георгиев е поет, който не се затваря само в обсега на социално-гражданската тема, той е творец с изключително чувствителни сетива, него го вълнува всичко от днешната действителност.

Неслучайно има стихове, в които излива обичта си към красотата на природата. Не остава чужд и към творчеството за деца. Нерядко ме навестява чудесната му поетична творба за малчуганите - „Път на мравката”/1996/. За мене това е един истински шедьовър, заселен в света на съвременното ни четиво за деца.

Неведнъж с умиление се връщам към стихотворението му „Пътуване за село”. Поетът съпреживява неописуемата радост на момиченцето, което изгаря от нетърпение да попадне час по-скоро в топлата и нежна прегръдка на скъпата ? баба на село:

„Бързай, автобусче смело,
нека изпреварим влака.
Баба е сама на село.
Баба внучката си чака.”

Мили и скъпи преживявания, които красят детството и се заселват завинаги в най-сакралните спомени на човека, за да го топлят до сетния му земен ден.

Връщайки се назад във времето, оставам с убеждението, че енергичната инерция, с която Велин Георгиев пое със замах като темпераментен автор в началото на 80-те години, продължи и през първите две десетилетия на 21 век, оставяйки зад гърба си едно силно впечатляващо присъствие в съвременното ни литературно пространство.

За Велин Георгиев бях слушал и чел, но запознанството ни на живо, струва ми се, стана някъде в края на 80-те години в столичното писателско кафенена ул. „Ангел Кънчев” 5.

Доколкото си спомням, с него ме запозна магнетичният ни приятел Евтим Евтимов. Но връзките ни придобиха сроден характер през 90-те години, когато в качеството си на секретар на писателското дружество и на Клуба на дейците на културата, сложих началото на неговото сродяване с Пазарджик с осъществяването на една сърдечна поредица от срещи на поета с местната културна общественост.

В паметта ми се е запечатало едно от първите му гостувания на 26 юни 1996 г. в кафе - аператив „Инженеринг”, когато беше посрещнат въодушевено от читатели и почитатели в града ни.

И се заредиха години на едно изключително полезно духовно сдружение с Града на Константин Величков.

С определени творчески задачи е гостувал многократно и вкъщи с нашите общи приятели Григор Чернев и Анибал Радичев.

Същевременно наведнъж се срещахме и в София на приятелска кафераздумка, литературни четения и премиери в любимия му „файтон”.

Винаги се е интересувал от литературния живот в града ни. Помагал е неведнъж на наши автори, насърчавал ги е и организираше премиери на техните книги в София.

Там, в неговата литературна обитател са звучали насърчителни оценки за творби на Ангел Пачалов от Велинград, Александър Йотов, Костадин Пампов, Никола Иванов и на други наши съграждани.

Следеше отблизо и моите скромни литературни изяви и организираше премиерни представления на значителна част от изданията там, в София, Велинград и Пазарджик.

В същото време съм се стараел да представяме и някои от най-новите му заглавия в зала „Устрем” на Младежкия дом, в Клуба на дейците на културата, къща-музей „К. Величков” и на други места.

За поета от Крупник Пазарджик се беше превърнал в нещо повече от второ родно място, което обичаше да посещава и да се среща с читатели, колеги и приятели.

Умееше да цени и да насърчава талантливите литературни творци от Пазарджишкия край. Няма да забравя никога топлото му дружеско рамо, когато му предложих да направи един задълбочено критичен и аналитичен преглед на произведения от наши автори, излезли от печат през 2001 г.

Той прие на драго сърце благородната идея, на 29 март 2002 г. в къща - музей „К. Величков” удиви пишещите ни братя с впечатляващия си професионален подход при анализа на предоставените му поетични, белетристични и художествено-документални заглавия.

Той умееше да отсява зърното от плявата, да открива същностното и значимото във всяка творба, което е с предпоставка за успешно бъдещо творческо развитие.

Като човек и творец сякаш беше неуморим и с благородния си огън стопляше колеги и читатели. Просто животът му принадлежеше на другите. За жалост това постоянно натоварване се отразяваше на здравето му.

Започнаха да го навестяват болести, които се разправиха безмилостно с него и на 14 май 2019 г. ни напусна. С неговата кончина българската поезия загуби един от най-себераздаващите се, всеотдайни творци, а родната ни изящна словесност най-ревностния си популяризатор.

24 октомври 2023 г.