СЛИЗАТ КЕРВАНИ ОТ СЕВЕР
ВЕРУЮ
Трябва да те пренеса,
Българийо,
през големия път на сърцето си.
В южните очи на мойте братя
да те търся винаги.
Тържествено
незаспалите стени на Търнов
да ми светят в нощите.
Да идват
от далечината твойте мъртви
и да ми предават верността си…
Трябва да съм вечно с теб,
Българийо,
за да знам, че истински живея!
ПАСТИРЧЕ
Да пада пладнето в реката,
да скита юлската вода.
И сипка в сенките да пее,
в тревата вятъра да спи.
По пътя твоето сестриче
да дойде с вейнати коси,
със хляба,
две тръпчинки смях
и с думи, казани от мама…
И после - с часове спокойни
денят край тебе да расте.
АВГУСТ
В пчелините разсъмват златовезни пити,
на жиците висят замислените птици.
Въглее на гърдите ти жарта на дните,
о, Август, Август! Скрежни жертвеници
разресват клена със кармин предвестен.
В реката газят светлокосите жени
с платна тъкани; одъждени светлини
разискрят кехлибара в плодове надвесени,
о, Август, Август… Бистри утрини изплитат
потъващия възглас на щурците.
ЖЕЛАНИЕ
Когато изтънява слънчевата прежда
и се пробуждат старците,
учудени, че живи се изправят
след кирките на сънищата прашни,
а сенките следобедни - невести
полягат върху рамото на хълма.
По тях тогава тихо ще премина.
В торбичката - трохи от хляб и песни.
Ще спра отново пред дома си: - Мамо!
…В ръцете й задавени
ще чезнат
каменоломните на дългите раздели.
ЕСЕН
Тръстиките в небето вдигат
сирашки вик за лято.
Покрай реката изтъняла
без дъжд се пукат диги.
Последна топлина от птици
в гнездата ветровете веят:
- Какво ще ни помогне да живеем
без този дълъг глас на дните?
- Върви и слушай … В теб земята
с жита успокоени иде…
ПЪРВИ СНЯГ
И все още виждам небеса от синьо, и облаци от бяло,
и светлия благословен ден, и кучетата да казват „лека нощ”
и цветовете на дъгата, толкоз красиви в небето и по челата
на хората, дето вървят нагоре-надолу и си стискат ръцете
за „здравей”, а всъщност си казват „обичам те!”…
Радослав Игнатов
Отново снегове - надежда за земята!
Как чакахме ги ние прави през нощта:
прибира се на завет северният вятър
и бяла черга дърпат в нивите жита.
Сега спокойни сънища ще ни люлеят.
Архангелски тръби ще ни възвестят:
добър ще се събуди сутринта злодеят
и без омраза всички ще се поздравят.
ЗИМНО ДЕТСТВО
В сумрака с мълчащи хлопки
към дворовете стада се нижат.
Пътят в преспите се стапя -
вятърът събаря тишината.
А от долината - вият вълци
зимния си глад да сдавят.
Реже детската ти памет
воят под небето заледено:
И да се смалят зад тебе дървесата!
И да стигнеш къщите, където
всичко пак ще бъде: мама, мама, мама…
ВЕЧНОСТ
Вехне планината, съхне равно Загоре…
Сякаш векове в сърцето ми минават
моите сестри и братя - три синджира роби,
или ти по жътва пееше ми, майко,
за да ме научиш да вървя изправен.
Тъй игри не знаех - бях ли нявга малък?
Сред Задушници растях… Родината пребродих,
и на стреме - все към далнината. Но не мога
за един живот да се нагледам. И край брода
слушам пак - жетварче из тревите стърже.
Мравките трохи търкалят в сладка изнемога:
белите ми дни изтичат, както в пущинака бързей,
накъде вървиш вода с усмивката на моя образ?
ПОСВЕЩЕНИЕ
Това предчувствие за Север,
косите ти - ухаещи на лято.
Навярно те измислих
като ветровете,
които търсят
кладенците на зората.
И вече - късно е да плача
под туй небе,
без гласове и птици.
А някъде - сред билките на здрача,
ръцете ти отнасят
сенки на звезди
и огъня, надвесен да изпие
студената сълза
на зимните ми дни.
Това предчувствие за Север,
косите ти - ухаещи на лято.
НАДЕЖДАТА
Слизат кервани от север, от север -
как се тълпят снегове
над земята смълчана
и над живота ми,
но пак сърцето
в своя самотен кантон
неизменно те чака…
БАЛАДА
За кацналата птица ти си мелодия най-нежна,
за моите очи - възхита, несвършваща надежда!
Бреза, бреза, невеста си, забравена на хълма.
Защо звъниш с листа - в тях наесен огън стъпва,
ала женихът не пристига. Но все трептиш нагоре
и тежки снегове те стигат със сватбената рокля:
- Кога ще литнеш, удивила с вярност синевата,
в гърдите ни дъхът ще спира, сестро на свободата!
***
Да изрича безответно любовта си на скиталец
по пътека златна залезът се спуска във морето.
И вместо: “Обичам те” - една ръка със тишината ме докосва:
от брега на моята душа излита птицата на самотата.
НА ЕНЬОВДЕН
Небето се оглежда във реката -
с най-бялата нощ лятото минава.
От лодката му взрив на слънчев вятър
в сърцата ни оставя незабрава.
***
Аз вярвам в мълчаливата любов…
Давид Овадия
Не вярваше във невъзможната любов, но ето
чу името си вълкът единак, всемирът потрепери
от воя: тя от чуждото огнище въглен жив намери -
душата му да сгрее и завърне в битието.
ЗАВРЪЩАНЕ
Под купола на птица,
под дъга извита -
в Отечеството влизам.
И дочувам
как моят род от бреговете вика
предели за обичане.
Безсънна вис полюшва
сестри-тополи над могилите войнишки -
след тях потомци вековете извървяват,
неослепели в робство,
надживели пришълците.
И, майко, щом до прага се изправих,
ти ли пошепна с устни
и със слънце на очите:
човек се ражда, за да продължава
земята си
под кратките кълба на дните.
***
Какво забравих - топла дума,
звезда над юношеско рамо
или къпините под хълма пеещ?
Но водят ме слънчасалите друми
в Славеево - граничен камък
на мойте възрасти горещи:
земя, от жътви изнурена,
далеч съм, но не си отива
стремежът към Юга съдбовен.
И чакам нейде в ширинето
искра от твоите огньове
със тишина да ме завие.
