Към 125-годишнината от рождението на поетесата Пенка Денева Цанева

Елена Алекова

Името на поетесата, преводачката и чудесната авторка за деца Бленика може да се постави спокойно редом с имената на най-големите български поетеси на ХХ век. Стиховете й, особено от 20-30-те години на миналия век, се родеят с най-доброто в нашата поезия, написано в периода между двете световни войни. Разлиствам първата й книжица „Брегове” (1932). Все още е с ятовото „е”: „Брегове”. И името е с него: Бленика.

А после разлиствам и „Избрани стихотворения” на Бленика - от 1979 г. Имам ги от проф. Милена Цанева, дъщеря на поетесата и съставителка на изданието. Не крия, че тъкмо чрез нея и открих, почувствах и обикнах поетесата Бленика.

Защо Бленика? В своите спомени „Броеница. Из гънките на паметта” (2020) проф. Милена Цанева разказва:

„Всъщност това е названието на една билка, показана й в детските години от нейната жеравненска баба Пенка, която я учела да познава билките. Силно впечатление направил на майка ми нейният разказ, че който пие от билката „бленика”, получавал халюцинации и започвал да бленува. Виждайки в това един изразителен символ на поезията, по-късно мама избрала названието на тази билка за свой литературен псевдоним и държеше той да се произнася с ударение на предпоследната сричка, както е при всички, завършващи на „ика” названия на билки”. 1)

В самото начало на нашето задочно „познанство” Бленика ми бе някак далечна. А сега я чувствам близка. Така чрез нейната поезия проумях какво е това чудото на словото - то съхранява искри, чувства, мисли, преживявания, настроения на отдавна отишли си хора и ги предава на други хора от друго време през години, столетия и дори хилядолетия.

И другите, новите, хора, увлечени от силата и вълшебството, съхранени в словото, съпреживяват, съчувстват, ликуват и плачат, пречистват се, стават по-благородни някак, по-възвисени, ако и да са се докоснали всъщност до нещо отдавна отминало.

Такива са стиховете на Бленика от 20-те и 30-те години на миналия век - те възвисяват човека от новия век и откриват пред взорите му неподозирани дълбочини на живота:

Денят бе щедро багри разпилял,
ухаеше на рози и жасмини,
и някой в разцъфтелите градини
бе ръсил цвят, лудувал и играл.

Вървяхме по пътеката сами,
замаяни, опити, вдъхновени,
и сякаш ръсеха благословение
и розите, и белият жасмин.

Не смееше ръката ти в тоз ден
до моята дори да се докосне,
а само сбираше накапалите рози
и сипеше листата върху мен.

Не смеех да повдигна аз очи,
натегнали от толкоз обич скрита,
и считах се на тоя свят честита,
гласът ти само че над мен звучи.

Не ще забравя нивга тоя ден,
изплетен от лъчи и аромати,
и, струва ми се, че той на земята
единствено за нас бе отреден. 2)
„Ден”, 1933

* * *
Пенка Денева Манева (по мъж Цанева), с псевдоним Бленика, е родена на 8 февруари 1899 г. в Тутракан. Баща й - абаджията Деньо Манев от Велико Търново, е родственик на Филип Тотю; на двадесет години участва като опълченец в Руско-турската освободителна война 1877-1878 г.

Корените на майка й Калуда също са оплетени с емблематичен възрожденски род. Една от бабите й - Мария - е братовчедка на Рачо Казанджията, бащата на Петко Славейков, така че Бленика и Пенчо Славейков се падат трети или четвърти братовчеди.

А поетическата мая на Славейковия род, както знаем, е силна, преминала през закалката на времето и устояла на не една и две литературни бури и суховеи.

За подвизите на Деньо Манев и неговия братовчед като опълченци Бленика научава от разказите на баща си. Обичал е да й хортува той за премеждията, боевете, опасностите и как след Освобождението се е завърнал жив и здрав, въпреки че, както казвал, шинелът му е бил „на решето” от куршумите.

Но се е спасил, защото - по семейните предания - бил роден с „риза”, която го пазела от куршуми и всякакво друго оръжие…

Малката Пенка е черпела вдъхновения и от друг сладкодумен „източник” в семейството - от жеравненска си баба Пенка, на която е била кръстена. Разказвала е старата жена на любознателното момиченце отдавнашни истории за народни теглила и за юнаци, редила е родови истории, легенди, предания…

„Въпреки че е била шест-седемгодишна - разказва проф. Милена Цанева (слушах я на литературната вечер по повод 115-годишнината от рождението на Бленика, която организирахме в Народно читалище „Д-р Петър Берон - 1926 г.” в София), - когато тя починала, майка ми помнеше с подробности нейните опоетизирани във фолклорен дух разкази за Жеравна, за Балкана и за нашите родови истории, една от които е залегнала в Йовковите „Старопланински легенди”. (Става въпрос за героинята на разказа „Най-вярната стража”, чийто прототип е била моя отвлечена от турчин прапралеля)”. 3)

Тъй и се появява след двадесет години образът на сладкодумната баба в носталгичните стихове на Бленика, които звучат с нечувани дотогава в нашата поезия, някак люлеещи се ритми - дали далечен отглас от жеравненските напеви и наричания, дали далечно ехо от плисъка на златогривите дунавски вълни…

Надвесва клони пак високата черница,
шибоят от саксиите край нас ухае,
предеш ти дългата си тънка жица,
а Дунавът шуми, блести, играе…

Запей ми, бабичко, пак старите си песни,
запей ми пак за три синджира роби,
за младите посърнали невести
и за юнашките незнайни гробове.

Виж, слънцето се спуща като птица,
а Дунавът влече старинно злато
и малката самотна воденица
на свойта гръд едва-едва поклатва.

Ще слей той днешните и минали въздишки
в едно море далечно и огромно…
Денят изприда, виж, последни нишки
от слънцето - от моя златен спомен… 4)
„Спомен”, 1927

Магията от разплискани вълни, лъчи, ухания на този „златен спомен” обаче не успява да удави, да разпръсне, да разпилее, да превърне в мъгли и чарования ни надвисналите клони на черницата, ни шибоя в саксиите, ни слънцето птица, ни самотната воденица, която се люлее върху самата гръд на реката.

И баба Пенка е сякаш жива и нарежда ли, нарежда своите песни, предания, легенди, истории за живи и мъртви, били и небили, докато преде и изприда дълга тънка нишка, която през бездната време опва мост от някогашното към настоящето и през мъглявините на спомена е станала златна…

Една от очарователните особености на стила при Бленика е именно в наличието на ярки, запечатващи се в съзнанието белетристични детайли, които се врязват в лирическата тъкан на стихотворението и го държат на земята, не му позволяват да се издигне и загуби в задоблачните висини - въпреки магията, въпреки чаровете, въпреки призрачността и прозрачността на поетическия първопорив.

Тази „земност”, тоест връзката със земята, с корена е характерна за нашата поезия по онова време. Новото, което Бленика в нея привнася, е тъкмо особената раздвоеност на образа, който хем е „земен”, реален, истински, хем - през магическата пелена на спомена - леко се обезвеществява, разматериализира, става някак призрачен и прозрачен.

В случая за това раздвояване способства носталгията, вглеждането в миналото, а Бленика притежава и дарбата да вижда в бъдещето, известна като провидчество. Но за това - по-нататък…

* * *
Скоро след Руско-турската освободителна война опълченците, останали живи, получили предложение да се заселят в Добруджа, напусната него време от много турци.

Така опълченецът Деньо Манев от родното му Велико Търново отива с близките си в Тутракан, където построява къща.

Там семейството му живее до 1913 г. (къщата е запазена и до днес - на входа й през 1989 г. поставен барелеф). През една зимна нощ на 1908 г. обаче Деньо Манев умира при неизяснения обстоятелства, а малко след това трагично събитие се самоубива и по-големият брат на Бленика.

През 1912 г. избухва победоносната за българите Балканска война, веднага след нея - през 1913 г. - и Междусъюзническата война, загубена от българите.

По силата на сключения него време Букурещки мирен договор от 28 юли 1913 г. България е принудена да отстъпи на Румъния Южна Добруджа.

Майката на Бленика взема решение двете да се преместят във Велико Търново. През границата успява да ги прехвърли някакъв колар:

„Когато преминават тази жестоко прокарана през българската земя межда - разказва проф. Милена Цанева, - баба ми коленичи и целува земята, казвайки с облекчение, че сега са отново в България. (Виждате колко живи са били още традициите на Българското възраждане!…)

Тъй че на 14 години майка ми завинаги напуска Добруджа, но цял живот носеше в сърцето си образа й като свой роден край. Посрещна като възкресение освобождението на Южна Добруджа през 1940 г. и побърза да ни заведе с брат ми да видим родния й град.

Покрай нея отблизо видях и разбрах тази своеобразна митологизация, с която в българското национално съзнание са обградени образите на Добруджа и Македония.

Неслучайно в поезията на майка ми темата за родния край е едно обособено и емоционално наситено ядро, тя се чувстваше оформена като човек от атмосферата на галената от вълните на Дунава добруджанска земя:

Златото на твоята пшеница
пална в погледа ми златен плам,
от просторите ти без граница
безгранично да обичам знам.
„Дунавска балада”

А Дунавът в поетичното ? виждане е сякаш живо същество, одухотворен и дълбоко свързан със съдбините на Добруджа и на България”. 5)

Две-три години след това обаче умира и майката на Бленика. Налага се шестнадесетгодишното момиче да се издържа само, но това обстоятелство не прекършва волята й, нито променя предначертания от съдбата й път.

Девойката заминава за София, където постъпва на работа в Съюза на земеделските кредитни кооперации, взема като частна ученичка последния гимназиален клас и през 1918 г. завършва Търновската девическа гимназия, а през 1925 г. - и славянска филология в Софийския университет.

По-късно работи като учителка по български език и литература и като редактор в сп. „Жената днес”. Съпруга е на литературния критик и историк Георги Цанев и майка на Румен и Милена Цаневи.

Акад. Румен Цанев е молекулярен биолог, който в по-късни години издава две стихосбирки и превежда от немски „Фауст” на Гьоте.

Чл.-кор. проф. Милена Цанева е литературен критик и историк, дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”.

Бленика напуска тоя свят на 19 декември 1978 г.

* * *
Още от първите си стъпки в литературата Пенка Манева (Цанева) се подписва с псевдонима Бленика. Но използва и друг псевдоним с име на билка: Перуника (която възвръща хармонията в душата на човека).

Както вече стана дума, билката „бленика” я впечатлява с това, тя докарвала човека до състояние да халюцинира и бленува. В названието на блениката момичето провижда своеобразен символ на поезията и го предпочита за псевдоним пред всички останали. Така съвсем непосредно, някак „природно”, естествено Бленика сама достига до проникновените прозрения на старогръцкия мислител Платон за поета и поетите (в прословутия му диалог „Йон”):

„Поетът е същество леко, крилато и свещено; той може да твори само тогава, когато се вдъхнови и изпадне в неистовство и няма вече в него разсъдък; а докато човекът има тази дарба, той не може да твори и да пророчества. И ето, поетите творят и говорят твърде прекрасни думи за различни неща, както ти за Омир, не с помощта на изкуството, а по божествено предопределение. (…) Та нали не от умение те това говорят, а благодарение на божествената сила; ако те благодарение на изкуството биха могли да говорят добре за едно, те биха могли да говорят и за всичко останало; но затова бог и им взема разсъдъка и ги прави свои слуги, божествени вещатели и пророци, за да може ние, като ги слушаме, да знаем, че не те, лишени от разсъдъка си, говорят тъй скъпоценни слова, а говори сам бог и чрез тях ни предава своя глас”. 6)

В спомените на проф. Милена Цанева е упоменато и как конкретно са се появявали стиховете у Бленика. Разказаното е съвсем близо до описанието на Платон за природата на поезията. Ето какво споделя тя за Бленика:

„А беше роден, спонтанен поет, на когото не бе нужно да се напряга над белия лист. Казвала ми е, че първите й стихове са съзрявали у нея така непринудено, че е имала илюзията, че някой й ги шепне, просто й ги диктува.

В началото дори се съмнявала - понеже имаше силна памет за стихове - дали пък не си спомня всъщност нечии чужди творби. За съжаление, не винаги е имала време и възможност дори само да запише звучащия в нея поетичен „шепот”.

Разказваше как са напирали в нея стихове, когато шета из къщи, върви през нивите към училището, крачи по улицата. И как този увличащ я шепот е изчезвал, когато е нямало възможност да остане в усамотение, далеч от чужди очи”. 7)

* * *
Бленика пише стихове от ранни години. По време на войните те са във войнствено-патриотичен дух. По-късно се чувства влиянието на Пенчо-Славейковата поезия. После идва ред на стихотворения, в които се проявява духът на революционизираната жена, освободила се от някогашната потиснатост и ограничения.

Първата публикация на нейни творби (две стихотворения) е през 1919 г. във в. „Равенство”. Подписани са с псевдонима „Пенка Д.”. Поетесата не цени особено своите ранни стихове, били „програмни”, но те правели впечатление на другите. Забелязани са дори от Христо Ясенов, който ги показва на Георги Цанев…

„В деня, когато той се завръща от фронта заедно с оставената в едногодишно заложничество българска армия - си спомня проф. Милена Цанева, - го запознават с Христо Ясенов и той му казва: „Виж едно наше момиче какви стихове е написало!” и му подава в. „Равенство” със стихотворение, подписано „Пенка Д.”.

В същия този ден мама пък вижда за пръв път баща ми, който говорил на митинг от името на завърналите се заложници. И двамата бяха убедени, че началото на любовта им е още в тази своеобразна първа среща”. 8)

След около десетина години от тази среща Бленика пише лирическия цикъл „Писма”, който съдържа четири стихотворения (1. „И ето ни отново пак сами…”, 2. „Сън ли бе изминалото лято…”, 3. „Дали си спомняш тази вечер…”, 4. „Как бавно отминава времето безкрайно…”).

Едно от тях (третото по ред) е посветено на тази тяхна първа задочна среща, когато се заражда пламенната им нежно романтична любов. В него най-ясно се очертава удивителна способност на поетесата, за която способност вече стана дума, да раздвоява реалността, когато съвсем реални събития и дори най-дребни детайли от действителността в нейните стихове са и истински, и някак призрачни, прозрачни - през магесната пелена на спомена или през пролуките на времето, иззад които просветват бъдещи случвания:

Дали си спомняш тази вечер -
за мен незабравима тя остана
и споменът й - вече тъй далечен -
упойно старо вино сякаш стана.

Не бе ли сън и мъничката сцена,
и тая пъстра, осветена зала,
и публиката, шумно възхитена,
и аз сама, от свян заруменяла.

Смутена, сред навалицата тихо
аз бързах да се скрия, да изчезна -
но две очи в очите ми се впиха
и свлякоха ме в светлата си бездна.

Антрактът бе изпълнил двора с хора,
аз мислех: погледът ти тук не стига,
а сводът грееше над мен отгоре,
разтворил звездната съдбовна книга.

И чувствувах във тоя миг тъй ясно,
макар че бяхме непознати:
преплетени са дните ни най-тясно
и неотменно от съдбата. 9)
„Писмо”, 1930

В това стихотворение Бленика си е позволила дори да покаже как при нея се осъществява магическото обезвеществяване, разматериализиране на реалността: от една страна - през спомена, който е „упойно старо вино сякаш”, от друга страна - през светлината на отворения отгоре свод, откъдето - през пролуката - сияе бъдното.

Разбира се, поетесата е достатъчно деликатна, за да допусне четящата публика да възприеме това отваряне на бъдещето пред вътрешните й взори като лирическо провидчество, затова се позовава на образа на „звездната съдбовна книга” (т.е. астрологията, която е достъпна за мнозина) А може би сама от себе си се е страхувала… Кой знае…

Откъде се е появила тази способност на Бленика да вижда в бъдното - дали пак от жеравненската й кръв или от чаровете на билката бленика (доколкото е известно, че името на човека е някак мистично свързано с душата на човека и със съдбата му и предопределя до определена степен някои обстоятелства, събития, действия и състояния, свързани с неговия живот) - не е толкова важно.

Важно е, че благодарение на провидческия й дар в нейните стихове присъства някакво като че ли вместване, по-скоро - разширяване на моментното „тук и сега” в миналото (като спомен) или в бъдното (като провидчество), което поколебава реалността „тук и сега” и тя става призрачна, прозрачна.

Затова и е питането: „не бе ли сън…”, което кокетно отпраща към „целият живот е сън” 10) на испанския драматург и поет Педро Калдерон де ла Барка.

* * *
Впрочем, в разширяването на „тук и сега” Бленика отива и по-нататък - преодолява миналото и бъдното и прекрачва отвъд времето, в безвременността. Това става, колкото и да е чудно, през пелената на най-обикновения - и тъкмо поради това необикновен - пролетен дъжд:

Вали, вали… и сякаш пролетта
не се е смяла никога по тез места,
не са цъфтели ябълчните клони,
не се е белият цветец отронял…

Сами сме били сякаш векове -
затворени във мрачни стаи -
не са звънели нивга смехове,
а само е дъждът ридаел.

Не е долитал ничий глас до нас,
не се е в времето отронвал никой час,
и даже аз и ти - любимий -
не сме се срещали и нямаме ний име!… 11)
„Дъжд”, 1927

И когато вече си решил, че окончателно си се загубил я в миналото, я в бъдното или някъде там - в безвременността, тогава именно се появява спасителната сламчица на моментното „сега и тук”, на реалността: в случая това е любовта между н е я и н е г о („ти и аз - любимий…”).

Всъщност, реалността през цялото време си е била, само че ти, като читател, непрекъснато си я игнорирал в съзнанието си, повлечен от въображението, настроенията, внушенията на поетесата.

Защото любовта през цялото време на лирическото действие е поддържала връзката с реалността: т о й и т я, макар несрещнали се още, макар дори без име, но съществуващи - на фона на ридаещия дъжд, който отлага срещата на влюбените и прави часовете до нея непоносими от очакване („сякаш векове”), на фона на пролетта с отронените от бурята цветове на цъфналите ябълки…

Това е Бленика - вълшебницата, която умее с няколко думи, с няколко строфи да отваря и затваря светове, да пиян? и отрезвява нас, бедните и вече напълно зашеметени от чаровете ? читатели.

* * *
По времето на първата публикация на Пенка Денева във в. „Равенство” Христо Ясенов издава заедно с Крум Кюлявков сп. „Червен смях” и общува с Христо Смирненски. Така Бленика и Георги Цанев съвсем естествено попадат в обкръжението на гениалния Юноша.

Поетът често им гостува и те често са сред първите читатели на новите му творения. Георги Цанев дори е кръстник на първата му стихосбирка. Проф. Милена Цанева (в литературната анкета на Мария Иванова с нея), разказва:

„…преди да излезе сбирката, Смирненски му показва проекта. Казвала се е „През бурята” в първия си вариант. Така е мислил да я назове. И му казва, че написал ново стихотворение, показва му недовършеното още „Да бъде ден!”. Татко казва: „О, великолепно! Това става за заглавие”. Смирненски след това приема заглавието”. 12)

Споменавам това само за да се види в каква атмосфера се поражда и развива през годините любовта между Бленика и Георги Цанев. Като гледам един от общите им портрети от онова време…

Боже, колко плам, колко целеустременост, колко чистота, колко нежност и усещане за общност струи от лицата им… Да, усещане за общност, за единност… Веднага се натрапва чувството, че все едно са родени един за друг, и че даже - наистина отпреди раждането, отпреди времето и след това - са предопределени един за друг…

Георги Цанев, както е известно, високо е ценял поезията на Бленика. Често е споделял пред децата си, че дори я смята за по-талантлива от самия него. А като знаем неговото мерило за таланта, неговите провидчества в областта на литературната критика…

Ето например, той е един от първите, който пише отзив за стихосбирката „Да бъде ден!” на Христо Смирненски - още за първото й издание от февруари 1922 г. (през ноември същата година излиза и второто издание). И това е първият му отзив.

След време, при честването на 80-годишнината на Георги Цанев, един от неговите ученици Тончо Жечев подхвърля, че е имал голям късмет да започне със Смирненски. А литературният критик го апострофира, че въпросът не е в късмета, а в това да оцениш поета и да не изпуснеш момента, в който да го направиш. Тоест - в настоящето да провидиш бъдното.

Наистина. Още с първата си рецензия Георги Цанев провижда, че „Да бъде ден!” е не просто новопоявила се стихосбирка, а явление, събитие в българската поезия, книга, далеч-далеч изпреварила времето си.

Рядко литературните критици се решават на риска да споделят толкова смели мисли, равностойни на пророчества, за даден поет при появата на първата му книга. Отзивът на Георги Цанев „Христо Смирненски. „Да бъде ден!”, който на 12 март 1922 г.излиза в сп. „Младеж”, е от порядъка на пророчество.

Така в българската литература внезапно се появява литературен критик, който с първия си отзив се оказва провидец. Това е то „да хванеш момента”, това е то да провъзгласиш на глас онова, което все още е в бъдното и го виждаш само ти, а за другите е скрито…

Нещо повече. Първата рецензия за стихосбирката на Смирненски принадлежи на утвърдения по онова време в левите среди литературен критик Георги Бакалов, макар че тя излиза в сп. „Младеж” на 14 октомври 1922 г., тоест няколко месеца след отзива на Георги Цанев (онасловена e, както и стихосбирката, „Да бъде ден!”). В нея маститият литературен критик жизнерадостно утвърждава:

„На улицата на пролетарската поезия настъпи един праздничен ден. Млад свеж, сочен талант, в шеметната пъстрота на свои оригинални краски и образи, които извират и се пръскат като огнен каскад” 13). И по-нататък: „Ураганът на борбата търси форми на поетично въплотяванее, с нови образи и език, и го намира в тая първа стихосбирка на талантливия млад пролетарски поет” 14).

Георги Цанев обаче е категоричен:

„Преди да бъдеш пролетарски поет, трябва да бъдеш въобще поет - т.е. да имаш дарба, талант. А дарбата личи не в това, какво се пише, а как се пише” 15).

Тези негови изумително точни, сурови, справедливи думи са също провидчески за онова, което ще се случи с поета в годините и след 9 септември 1944-а, и след 10 ноември 1989-а. Те приземяват всякакъв род политици, дръзнали да да „приватизират” Смирненски.

И са отново актуални, особено днес, когато на политическия фронт се разгоряха с нова сила някогашни партизански страсти и Юношата отново се оказа заложник на неумерена партийно-класова злоба, макар и под модерна маска.

Затова бе оставена неговата къща музей след 1990-а години наред без поддръжка - за да рухне, защото „оня, пролетарския, поет” не заслужава да го паметуваме.

В този смисъл, като ехо от провидчествата на Георги Цанев за Смирненски, макар и в по-друг аспект, звучат думите на литературния критик, наш съвременник, Никола Иванов, за поета. Визирайки твърдението на Георги Бакалов, той подчертава:

„Опитите за партийна приватизация на големите творци винаги са били в техен ущърб. Така се оказва и сега, защото партийните попълзновения винаги са били вредни. Появата на „Да бъде ден!” е празник не на „пролетарската”, а на българската национална поезия?”. 16)

Така че в семейството не само Бленика е притежавала уникалната способност да провижда в бъдното. Провидец е бил и Георги Цанев, макар и през такава далеч по-„прозаична” материя като литературната критика.

Тази им способност да виждат отвъд видимото вероятно също интуитивно ги сближава в онези първи мигове на тяхното запознанство.

* * *
Въпреки сърдечните връзки и близкото общуване с ляво ориентираните писателски кръгове обаче Бленика, както се вижда, не тръгва по очертания от тях път на пролетарската поезия.

Намира своя път - едно с пътя на вечната българска поезия. За това свидетелства всяко нейно стихотворение:

Годините пред мен разкриват
все нови, непознати брегове,
и аз вървя и поглед впивам
през слънце, дъжд и ветрове.

Вървя… Поемам във гърдите
праха на всяка кипнала вълна
и сбирам посред пясъка зарити
изхвърлените бисерни зърна.

Не е ли все едно къде ще плува
едно сърце, изпълнено с любов -
от всяко камъче дочувам
звъни към мене топъл зов.

И ако някой ден дори ме плисне
и грабне гибелна вълна,
аз зная, пак с любов ще ме притисне
до свойта гръд една страна.

Една страна, която слива
в едно миражни брегове -
водите си която влива
в незрими светове. 17)
„Брегове”, 1922

След време - в желанието вероятно да се обистри мисълта и внушението да стане по-силно - последните три строфи на това стихотворение са заменени с една, което виждаме от публикацията му в „Избрани стихотворения” (1979):

И ето тези малко песни,
сами избликнали, без цел,
като подарък някакъв чудесен,
подхвърлен от невидими ръце. 18)
„Брегове”, 1979

Чудесно е, че са останали и двата варианта на стихотворението „Брегове” - ранния и късния, защото всеки от тях си има своя чар и носи дълбок смисъл. И главно, стихотворението е своеобразна, да я наречем, лирическа платформа (или манифест) на младата (и зрялата) Бленика.

Представете си гордата девойка, останала сама в света, принудена от съдбата да се бори с предизвикателствата на живота далече от роден край, усетете нейното преизпълнено с мечти, надежди, творчески пориви и неясни предчувствия сърце, а сега „насложете” тази картина върху това стихотворение.

Как е могло едно все още неизкушено от „проклетите” въпроси на века и битието момиче да достигне до такива прозрения, до разрешаване на сложни, почти невъзможни за разрешаване загадки относно изкуството (откъде идва то и накъде отива, например…) и същността на творческия процес?

Откъде - тези дълбоки проникновения за познаваемата и непознаваемата природа на поезията в нейното все още юношеско сърце?

Е, да не забравяме щастливото обстоятелство, че Бленика е имала своята мъдра баба Пенка, която някога я е въвеждала освен в живата, непрекъсваща родова история и традиция, но и в загадъчните светове на билки, треви, блянове, легенди, провидчества…

От нея вероятно е и интонацията на фразата у Бленика - интонация, незвучала в нашата поезия дотогава, а и след това като че ли. Явно белязаният свише поет се ражда не само с дарбата си, но и с интонацията на фразата - само негова, ничия друга, която го отличава изсред всички останали поети. Своеобразната интонация на фразата у поета е също един от белезите на таланта.

Ако се вслушаме по-вдълбочено в интонациите на Бленика, веднага всичко за поезията ще ни стане някак от ясно по-ясно и всичко не от поезията в поезията (а съвременната ни поезия е затлачена от това „не от поезията”) ще отпадне.

* * *
От 20-те години нататък Бленика редовно сътрудничи на най-различни периодични издания: вестниците „Вестник на жената”, „ЛИК”, „Литературен час”, „Съвременник”, „Литературен фронт”, списанията „Кооперативна просвета”, „Изкуство и критика”, „Септември”, „Жената днес” и др. По-късно в детските списания „Прозорче” и „Детски свят” издава мемоарни разкази за деца.

След първата й стихосбирка „Брегове” (1932), идва втората - „Бяла птица” (1937). През 1940 г. Бленика е приета за член на Съюза на българските писатели. Следват стихосбирките „Сребърни ръце” (1943), „На пост” (1952), „Лирика” (1960), „Пътят към звездите” (Лирична поема, 1964), „Отражения” (Избрани стихотворения, 1976)…

Каква атмосфера е царяла в дома на семейство Пенка е Георги Цаневи съдим отново от спомените. Поетът Найден Вълчев, един от сърдечните приятели на семейството, например в онази наша незабравима вечер за Бленика през 2014 г. в Народно читалище „Д-р Петър Берон” разказа:

„А в уютната й къща сме били. И канени, и неканени - от редакцията на списание „Септември” покрай Фурнаджиев току им се изсипехме, на многобройните Цаневи, вечер след работа и помня добрата усмивка на Бленика. Това беше по времето, когато работехме заедно с Христо Радевски, Георги Цанев, Елисавета Багряна, с Никола Фурнаджиев и ние барабар Петко с мъжете - Вътьо Раковски, Любен Дилов, Стефан Продев, Здравко Петров, Станка Пенчева, Любен Георгиев, Тончо Жечев, Елка Константинова, Кръстю Куюмджиев и моя милост.

В този дом на улица „Оборище” до ореха, където се е правело списание „Изкуство и критика” - редактор Георги Цанев, в което Валери Петров не може да печата, защото се казва Валери Нисам Меворах… и си измисля псевдоним Асен Раковски, където Павел Вежинов иде по „улица без паваж”, но разказва „История в смокинг”, където Валери Петров и Палечко са си намерили едно копче и ако си намерят още три, ще има за цяло кожухче… където Петьо вече си има часовник, но си няма мечта…

Какви имена сътрудничат на „Изкуство и критика”, където в редакционната работа участва и Бленика: Христо Радевски, Кирил Цонев, Никола Мавродинов, Атанас Далчев, Георги Райчев, Константин Петканов…”. 19)

След смъртта на Бленика през 1978 г. семейството й приема за свой дълг да довърши всички творчески планове, които тя не е успяла да осъществи приживе.

Още на следващата 1979 година под съставителството на проф. Милена Цанева излиза лирическия й сборник „Избрани стихотворения”.

Отново в съставителство на проф. Милена Цанева през 1987 г. излиза от печат и сборникът „Край белия Дунав” с детски разкази на Бленика.

Томчето „Избрани преводи”, подготвено от акад. Георги Цанев след смъртта на поетесата, излиза през 1990 г. (по това време и той вече не е сред живите).

В него са събрани преведени на български от Бленика творби на редица руски, румънски, сръбски, украински, хърватски и чешки поети (Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Владимир Маяковски, Десанка Максимович, Тарас Шевченко, Драгутин Тадиянович, Иржи Волкер и др.).

* * *
Бленика владее алхимията на творчеството, тоест на преображението, на превръщането на неблагородното „нещо” в благородно, ако може така да се обобщи: на мрака - в светлина, на ниското - във високо, на тежестта - в безбрежност, на неистинското - в истинско, на нищожното - в значимо и единствено, на житейски обикновеното - в необикновено лирическо или божествено чудо.

В живота според Бленика чудото на преображението се случва благодарение на децата, заради чистотата, заради доверчивостта, заради безизкусната им вяра - далечен отглас от евангелското: „истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно; и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно; и който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема” 20).

Ако си спомним стихотворението, посветено на първородния й син, ще се убедим в изумителната сила на децата, която те притежават дори в първите мигове на своето раждане - а може би тогава тази сила е и най-мощна… Кой знае…

В мъничката стая, в която, в тъмното, освен то - „със снежно бяла пелена повито” - свети и кандилце, и Богородица, а пред уморените взори на младата майка се нижат апокалиптични или следапокалиптични картини, „довеяни” като че от него:

И - ето - изведнъж
една вълна, надигнала се в мрака мощно,
отново ме заля,
повлече, залюля
помежду странна скръб и непозната радост.
Умираше ли някой там - или
все още някой нов се раждаше?
И пак се борех аз отново,
и пак да викам бях готова.
Но сплетени усещах своите нозе, ръце -
тежеше камък бял на моето сърце,
и тънех аз, и сещах, бездната под мене как расте.

И падна тъмната завеса,
нощта разкри огромен кръгозор,
и огнени кълба безмерната вселена
опасваха във кръг пред моя смаян взор.
Не бяха то слънца,
а хиляди сърца
раздаваха кръвта, струяха любовта си
и всеки миг загасваха и се топяха…
А някъде възпламваха отново светове
и сплитаха с лъчи верига безначална…
И нежен глас аз чух да ме зове:
„Над теб небето спусна светлина, о майко,
и малката звезда, която гря на Бога у нозете,
сега лежи до тебе и сияе
като безценен камък до сърцето ти -
ела, новородена майко!”
И светъл лъч прониза моето сърце. 21)
„Свята нощ”, 1931

Цялата тази грандиозна космическа картина е обрамчена от идиличната съвсем реална, житейска сцена - стаичката, то, неговият зовящ гласец „като молитвен вик” и лакомите му устенца, засмукващи първата си глътка мляко от майчината гръд.

За да не отлети съзнанието (й) в задоблачните пространства. Но и за да не враснат краката (й) в земята - без надежда да се подигне. Във времето. И заедно с това - отвъд времето, в безвременността.

Човек неволно се пита: „Но как е възможно нещо безкрайно и неизмеримо като безвременността да е обрамчено от нещо, което е крайно и измеримо, каквото са времето, пространството, реалността? И къде точно е разположена безвременността - навън или навътре?”. (Тук с особено въздействаща сила стиховиденията на Бленика разкриват нови контексти на Орфеевото „Познай себе си и ще познаеш Вселената и Боговете” 22)!)

А може би не е нито навън, нито навътре. А край нас, в нашия свят, само че в друго измерение, в друга перспектива. Провидците затова са провидци, че някак надникват в другите светове: през пелената на живота - все едно е прозирна, или през пролуките на живота, които понякога се отварят…

Има ли го това, което Бленика е постигнала в поезията - като световъзприятие, като стиховидение, като тема, като идея, като провидчество - в нашата литература от Освобождението до днес? Не само в написаната от жени? Има ли го? Няма го!

И едва ли скоро ще го има. (Може би някъде само в старата българска литература ще срещнем нещо подобно… Може би… Само че - за разлика от първоначитателите на книжовността ни, които стигат до Началото и Края - поетесата прекрачва отвъд времето, в безвременността, където Началото и Краят, Алфата и Омегата се събират, разсипват и обезсмислят сами по себе си и в себе си…)

За Бленика детето именно, по силата на своето съществуване до Бога, е алхимикът, магът, вълшебникът, който осъществява преображението на неблагородното (камъните) в благородно (злато), както е в стихотворението „Съкровище” от 1932 г. с посвещение: „На Милчето”:

Очичките ти морно са притворени,
но малката ръчица
как здраво стиска скъпото съкровище -
намереното малко камъче,
което всеки е подритвал
в градинската алея.

Спи, моя мъничка вълшебнице, която
превръщаш чудодейно камъните в злато
и всяко нещо с истинската стойност мериш:
чрез теб не съм ли по-богата
от най-богатите милиардери? 23)

А ето и друго, не по-малко красноречиво стиховидение в тази посока, когато преображението на неблагородното (локва) в благородно (лазур) се осъществява в друга плоскост:

Лежи сред уличната кал събрана
и минувачите минават отстрана…
Но ето в миг едно дете засмяно
през нея с весел вик мина,
краченцата си босички изкъпа…

И беше тя лазур, на който стъпи,
бял облак и бездънна глъбина. 24)
„Локва”, 1934

Какво повече да се добави към това? Нищо…

За онези, които тепърва в поезията тръгват и ще стигнат далече, тези стихове са нещо като „ръководство” за писане на поезия, нещо като изкуството да се пише поезия…

Разбира се, който има очи - да види, който има уши - да чуе, който има сърце - да разбере. Който няма - ни ще види, ни ще чуе, ни ще разбере.

* * *
За поезията на Бленика може да се пише и пише - за тематичното и „географското” й разнообразие; за лъчистите прозрения, които я прокъсват тук и там; за чудесните природни картини, от които струи светлина и любов; за вълшебния ритъм, който от време на време я залюлява и кара сърцето да примира от… незнайно от какво; за думите, като мъниста наредени една до друга; за леко старинния и някак нетукашен, като че отвъден изговор; за родолюбието и синовната преданост; за изкачването, постигането и прекрачването… там, отвъд - отвъд хоризонтите или отвъд живота и отвъд смъртта… Не исках повече да цитирам, но не мога да се сдържа…

Вървим през тая снежна равнина,
очите в сребърни искри изгарят
и океан от бяла светлина
клепачите ни ласкаво притваря.

Наблизо планината като блен.
с върха си небесата чак достига
и сякаш е чертана тоя ден
със молив върху бяла книга.

Над нея леки облачни була
се стелят като сребърни пътеки,
издигат към лазура стъпала
и в блясъка му стапят се полека…

Така сега е светло и у мен
и всяка тъмна мисъл е далеко,
и стига ми, че в тоя блеснал ден
вървиш до мен по същата пътека.

Да тръгнем искаш ли по бялата стена?
Замрежени са хълми и долини,
но пътищата спущат се към нас,
протягат бели ленти от коприна.

Върхът се губи в облаци и сняг…
Когато стигнем сетните предели,
ще го прекрачим като праг
и ще пристъпим в небесата бели.

И може би ще мога там тогаз
с езика на лазурните безбрежия
да ти разкажа и оная нежност,
в сърцето си която нося аз. 25)
„По белия път”, 1934

Но какво е това? Какво е това… Природни картини? Любов? Преодоляване на гравитацията? Възтържествуване на светлината над мрака - отвън и отвътре?

Или е все същото вълшебство, все същата искряща магия, която Бленика умее да завихря, да поражда от нищото… Всичко това заедно. И още нещо. Неизвестно какво. Призрачно и прозрачно. Безбрежно и неуловимо. На фона на съвсем реалната снежна равнина, макар и поразколебана от сребърните искри като реалност, на фона на планината, пътеките, върха, небесата…

Очите не издържат толкова много светлина и светлината ласкаво притваря клепачите… Каква само наблюдателност и чувствителност… Ласката на светлината, която притваря клепачите… Невероятно!

* * *
През 1927 г. Бленика е написала стихотворение за лицата от старите фотографии, което ме докосна с особена сила:

Застинали навеки в неизменни пози,
те гледат от стената наредени:
жени, деца, мъже, старици побелели…
Нима е истина, че нявга са живели,
тъгували, обичали, лудели;
че слънцето е гряло и над тях,
а времето засипвало със прах
във вчерашния ден оставените стъпки?…
И тез очи, ръце застинали, уста навеки замълчали -
били ли са за някого те скъпи?
Кой милвал русата глава?
Какви слова
сред вечността са прозвучали?…

Летим на времето във лодката въздушна
и някой ден сами на таз стена послушно
ще спрем, във рамка приковани;
и някой също тъй случайно ще застане
пред нашите загадъчно замръзнали очи,
ще моли тайната да прозвучи
и леко - сякаш ехо - ще се люшнат
сред тишината, горестно заспала,
пак старите, отдавна прозвучали
и незаглъхнали въпроси… 26)
„Старите портрети”, 1927 27)

И ето, днес ние стоим пред нейните вече отдавна „загадъчно замръзнали очи” на снимката и дочуваме - някъде отдалече-далече, от вдън живота или от вдън душата си - отдавна изговорените и незаглъхнали въпроси за живота и смъртта; за смисъла и безсмислието; за тъгата и любовта; за думите, прозвучали и отзвучали във вечността; за сълзите и усмивките, за искриците на щастието и стъпките на вчерашния ден, засипани от прахта; за преходящото и непреходното, които ни съпътстват непрестанно…

Но… кой всъщност е този, който пита, и кой е онзи, който трябва да отговори? И… има ли значение кой пита и кой ще отговори? И въобще защо пита и дали отговор е нужен?

В огледалните отражения на съществуването се мяркат и изчезват незаглъхналите въпроси, недоизказаните признания, недосподелените чувства, пробляскват като светулчици и угасват неизвестно откъде - дали от миналото или от бъдещето? - за да просветнат отново в нови устни, в нови ръце, в нови очи и сърца…

Бленика е уловила това вълшебство, тази магия на съществуванието, в което минало и бъдно се срещат или са едно, а може би съвсем не съществуват и всичко е само игра на настоящето, само огледални отблясъци и отражения…

Да си припомним невероятното й стихотворение от стихосбирката „Брегове” (1932), което тъй и е назовано - „Отражения”, и чието заглавие ще се превърне през 1976 г. в заглавие на избраните й стихове:

Душата ми трепти в безкрайна нежност,
като вода на езеро прозрачно,
накъдрено от вятъра прибрежен -
не си ли ти, и твоя спомен в здрача -
стру? вълни и хвърля златни мрежи
в незнайните ? тъмни глъбини?

И ето - раснеш ти като видение,
застинало над сребърната шир -
дошло с нощта от звездните селения
душата ми за миг да утеши
и своето трептящо отражение
да хване в огледалните вълни. 28)
„Отражение”, 1921

Затова обичам Бленика. Ведно с всичко, което ни е оставила и завещала.

* * *
И накрая…
Оставила ни е Бленика още едно загадъчно стихотворение - също толкова мощно по сила като „Свята нощ”; безкрайно като мащаб, ако въобще може да се говори за мащаб във връзка с безкрайността; несрещано като тема, обхват, внушения в новата и най-новата ни литература - „Пръст” (1936).

То също е прихванало корени от старата българска литература - ако не като конкретен мотив, то поне като мащабност на изображението назад и напред във времето.

Разбира се, вярна на себе си, поетесата е надникнала, прекрачила отвъд времето, в безвременността…

Кажи - в кой папирус, в чии предания и книги
ще прочетеш далечната история,
ще проследиш безкрайната верига
събития, случили се със хората
на таз земя
от първия им незапомнен ден?

Виж - може би, - че тук под мене
са стъпвали безбройните нозе на хилядите поколения
и тук, където в тоя миг съм аз,
звучал е също нечий топъл глас,
усмихнати очи
са пръскали лъчи
и думи същи устните изричали
за щастие и обич безгранична.

На времето пороят всичко е отнесъл, заличил,
тъй както нас ще отнесе и ще погълне,
и само таз земя под нас ще бъде същата
и тия планини, които ни обгръщат
ще режат хоризонта с острите си върхове
през хиляди и хиляди незнайни векове. 29)

Отпратката към старата ни литература обаче е тема за друг разговор, която изисква специално внимание, сега само я набелязвам…

Друго нещо, още по-любопитно дори от разширяването на времето до Началото и Края и отвъд - в безвременността, спира в това стихотворение дъха ни…

Преминал милионите години,
животът тука ще издъхне някой ден
и ще остане само пръст, мълчание и вечност.
И ще летим ний всички - във пръстта обезсмъртени -
по орбитата земна сред безкрайната вселена…

Това е новата догадка на Бленика, а именно - че когато в далечното-далечно бъдеще дори животът изчезне от лицето на земята и от него остане „само пръст, мълчание и вечност” (както, впрочем, е било преди „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот” 30), преди дори самото Слово - преди „Да бъде светлина. И биде светлина…” 31) и всичко останало), ние ще летим, „във пръстта обезсмъртени”…

Какво ще рече „във пръстта обезсмъртени”? Отговорът, че ще бъдем безсмъртни, защото ще сме пръст, а пръстта е безсмъртна, не е задоволителен, дори бих казала, че - свързано с Бленика, провидицата поетеса - е елементарен.

Работата е там, че в миговете на божественото „обладаване” на духа (по Платон) в процеса на творческото горене Бленика, по силата на интуитивното прозрение, се догажда за неща от битие отвъд битието, чиято тайна остава скрита за човека и не е дадено да му се открива.

„Във пръстта обезсмъртени”… Вижте как тези думи удивително кореспондират с твърденията на блажения монах Митрофан в книгата му „Задгробният живот” (Как живеят нашите умрели и как ще живеем и ние след смъртта. Според учението на Православната църква, според предчувствието на общочовешкия дух и изводите на науката) от средата на ХІХ век, в която руският мислител дори се е опитал да опише онова странно състояние на тялото в пръстта, след като душата го е напуснала:

„Бог е сътворил човека безсмъртен по душа и тяло. Законът и словото Божие са неизменни, душата и тялото са безсмъртни, т.е. веднъж сътворени, те вече никога не се унищожават, и душата и тялото пребивават вечно.

Смъртта на душата и тялото, на която е осъден и се осъжда неподчиняващият се на Закона Божий човек, е само особено неестествено състояние на душата и тялото - наказание за безсмъртния човек. Смъртта е велико, съкровено тайнство: раждане на човека, преход от временния живот във вечността.

Тя е тайнствен процес на разлагане и заедно с това на освобождаване от плътскостта - за възстановяване на онова тънко, духовно, славно, здраво и безсмъртно тяло, което е било дадено на прародителите и е било загубено от тях за тях и за цялото им потомство - човечеството.

И така, смъртта е необходима, неизбежна за възстановяването на човека първобитен, безсмъртен и по душа, и по тяло. Тялото, бидейки оставено от душата, от това съживяващо начало, се разлага и съставящите го елементи (началата, простите тела) отново влизат (по установените от Бога общи закони) във веществената маса, която съставлява видимия свят.

Един от тези закони, известни ни от Божественото Откровение, се заключава в това, че всяко човешко тяло ще съхрани в тази обща маса потребните вещества за своето възстановяване. И че всички човешки тела, възстановени от действието на Божието всемогъщество, отново ще се съединят със своите души, за да живеят съвкупно вечен живот. (…)

И така, тялото, пложено в земята като посято зърно, разлагайки се, в самото си вегетиране вече съдържа бъдещия живот: иначе зърното не би дало растение, ако в самото тление нямаше живот.

Подобно на това, разлагането на тялото ни е необходимо, неизбежно, за да възникне новото тяло, съответстващо на новия (задгробен, вечен) живот при вторичното съединение с душата.

И затова, ако за тялото е предназначено безсмъртие, то увереността в неговото възкресение своевременно се таи в дълбините на човешкия дух”. 32)

Същото това ни казва и Бленика. Но, за разлика от Монах Митрофан, който надълго и нашироко обяснява какво точно се случва с тялото човешко, попаднало в пръстта, поетесата го е описала само с две думи „във пръстта обезсмъртени”. Дори само с една дума: „обезсмъртени”…

Фактът, че не е използвала прилагателното „безсмъртни”, а е взела (по-скоро несъзнателно, отколкото съзнателно, предполагам) причастната форма „обезсмъртени”, е повече от показателен.

„Безсмъртни” е някак застинала по смисъл, фиксирана, лишена от жизненост форма, докато„обезсмъртени” носи действеност, сила, движение, живот, тоест носи смисъла на „нищо не е загубено, а само преобразено; нищо не е мъртво, а живее в друго състояние на живот”…

Заключителните редове на стихотворението „Пръст” само доуточняват, дообясняват, разширяват, допълват този смисъл с „доказателствена” част:

Но чуй:
Във тоя миг, когато твоята ръка магнитна
безмълвно свойта обич ми разказва -
не мога да повярвам в тая безвъзвратност,
не мога да се примиря с пръстта и нищото,
защото сещам как от наште топли пръсти
невидима струя протича във ефира
и нейните вълни, понесени в всемира,
пронизват мъртвите угаснали планети…

И може би в пръстта на някоя от тях
израства чудно и уханно цвете
или във мъртвия им хладен камък
избухва животворен пламък. 33)

И естествено… Бленика не би била Бленика, ако би ни запратила в бездната - да се лутаме безднадеждно сред неизвестно какво, и не би ни „вързала” за земята, за „тук и сега” - за да не се загубим.

Затова стихотворението й не свършва с летежа ни „по орбитата земна сред безкрайната вселена”, а продължава „във тоя миг, когато твоята ръка магнитна / безмълвно свойта обич ми разказва…” 34). Сега, когато… И тук, където…

С онова нейно неизвестно как появяващо се усещане за раздвояване на реалността, в което „тук и сега” става „там и тогава” - в безкрайността и в безвременността…

За да изведе с пълна сила поетесата едно от високите послания в своята поезия, далечен отглас на евангелските послания: ВСИЧКО НА ТОЯ СВЯТ И НА ОНЯ СВЯТ, КАКТО И ОТВЪД СВЕТА И СВЕТОВЕТЕ СЕ РАЖДА И СЪЩЕСТВУВА ОТ ЛЮБОВТА И ЗА ЛЮБОВТА. ЛЮБОВТА Е ПЪРВОПРИЧИНАТА И ПЪРВОИЗВОРЪТ НА ЖИВОТА.

Бележки

1. Милена Цанева. „Броеница. Из гънките на паметта”. ИК „Колибри”, С., 2020, с. 52.
2. Бленика. „Избрани стихотворения”. Изд. „Български писател”, С., 1979, с. 67.
3. Проф. Милена Цанева. „Безгранично да обичам знам…”. - Във: В. „Съвременно читалище”, бр. 63, май 2014, с. 1.
4. Бленика. „Брегове”. Кооперативна печатница „Едисон”, С., 1932, с. 45.
5. Проф. Милена Цанева. „Безгранично да обичам знам…”…, с. 3.
6. Платон. „Ион”. - „You-books” (на адрес: http://www.you-books.com/book/Platon/Ion). От рус. Е. А.
7. Милена Цанева. „Броеница. Из гънките на паметта”…, с. 47.
8. Пак там, с. 50.
9. Бленика. „Брегове”…, с. 22.
10. Педро Калдерон де ла Барка. „Животът е сън и други пиеси”. Изд. „Панорама”, С., 2010.
11. Бленика. „Брегове”…, с. 15.
12. Мария Иванова. „Милена Цанева. Литературна анкета”. Изд. „Народна култура”, С., 2005, с. 23.
13. Цит. по: Георги Цанев. „Христо Смирненски. „Да бъде ден”. - Във: Сб. „Христо Смирненски в литературната критика”. Изд. „Български писател”, С., 1964, с. 22-25; цит. с. 22.
14. Пак там, с. 25
15. Цит. по: Георги Цанев. „Христо Смирненски. „Да бъде ден”. - Във: Георги Цанев. „Избрани съчинения”. Т. 1. Рецензии, полемични статии и бележки. Изд. „Български писател”, С., 1975, с. 5-10; цит. с. 8.
16. Никола Иванов. „Едно от слънчевите деца на българската поезия”. - Във: В. „120 години от рождението на Христо Смирненски”, бр. единствен, септември 2018, с. 3.
17. Бленика. „Брегове”…, с. 46.
18. Бленика. „Избрани стихотворения”…, с. 7.
19. Найден Вълчев. „Спомням си с много топлина”. - Във: В. „Съвременно читалище”, бр. 63, май 2014, с. 4.
20. От Матея свето Евангелие 18:3-5.
21. Бленика. „Брегове”…, с. 49-50. (С посвещение „На Румен”).
22. Эдуардъ Шюре. „Великiе посвященные” Очеркъ эзотеризма религiй. Типографiя Губернской земской управы, Калуга, 1914, с. 207.
23. Бленика. „Брегове”…, с. 54.
24. Бленика. „Избрани стихотворения”…, с. 63.
25. Пак там, с. с. 68-69.
26. Бленика. „Брегове”…, с. 29.
27. Случайно или не, през 90-те години, при съзерцанието на стари фотографии са се въртели подобни мисли и в друга нечия глава (в моята, но без още да познавам проф. Милена Цанева, нито да имам книгите на Бленика):

От снимките на хората отишли си
прохлада някаква неземна вее.
Дали не са проводници на Нищото,
незримо този въздух, който дишаме,
обсебило, препълнило, превзело?
(…)
Защо така загадъчно усмихват се?
Нима през тях ни впримчва пустотата?
Нали в пръстта навеки са притихнали?
Преодолели дни и кръговрати,
нали са се прелели в необята?
Елена Алекова. „В градините на залеза”. Стихотворения. Изд. „Лице”, С., 2007, с. 88.

Затова именно това стихотворение на Бленика ме докосна с особена сила и го споменавам с ни най-малка мисъл за сравнение.
28. Бленика. „Брегове”…, с. 11.
29. Бленика. „Избрани стихотворения”…, с. 74-75.
30. Първа книга Моисеева - Битие 2:7.
31. Първа книга Моисеева - Битие 1:3.
32. „Загробная жизнь”. Какъ живутъ наши умершiе и какъ будемъ жить и мы по смерти. По учению Православной церкви, по предчувствiю общечеловеческаго духа и выводамъ науки. Монаха Митрофана. С.-Петербургъ, изданiе книгопродавца И. Л. Тузова, 1897, с. 257-258. Прев. Е. А.
33. Бленика. „Избрани стихотворения”…, с. 75.
34. Пак там.