Виолета Станиславова

Хилядолетна е съдбата на София. Безбройни са стъпките преминали през прашните й пътища. Безбройни са и те.

Пръснали са се като лъчи в четирите посоки на света. Кервани с ценни стоки са тръгвали от Солун, преминавали през София и са се насочвали към адриатическия бряг по река Струма или към Егейско море по река Места.

А когато римският император Константин Велики (274-337) я видял за първи път, пожелал да я направи свой „втори Рим”.

Хилядолетна е славата на София. Нейното име (в древността се е наричала Сердика, Средец, Триадица) е оставило следи върху изписаните страници на многобройните пътешественици и учени.

Древни жития, евангелия и кондики като изворни води са дотекли до нас през времето, за да можем да потопим мисълта си в прохладата им.

Странна е историята на София. Но какво е една история без памет? А паметта на София е съхранена в нейните църкви.

В тях българинът е давал израз на своето страдание, на отчаянието си, търсейки удовлетворение, което не е могъл да намери във външния свят ­ свят на пожарища и разрушения, на алчност и жестока борба за власт. Чрез църквите той е успял да запази вярата си, обичаите си, езика си, духа си.

Построена след няколко вековно римско владичество църквата „Света София” е жив паметник на ранната християнска епоха на Сердика.

„Градът от старо време е наречен така по черквата, която е вън от пазара и се нарича света София.” ­ пише до султан Мохамед IV Джовани Киаромани, италианец, член от свитата на посланичеството на император Леополд I.

И още… „Градът получи името си от храма, който с голямо великолепие изгради Юстиниан, а по-рано се казваше Сердиция, от серди и даки, които го населявали” ­ споменава през 1595 г. Антонио Бонфини, говорейки за похода на Владислав III Варненчик.

Като кадри от кинолента преминават столетията. Първоначалната малка църквичка с красив мозаечен под рухва при бясното нашествие на готите (376-382).

Идва време на управлението на император Аркадия (377-408) и църквата отново е построена.

Нов кадър ­ ново нашествие: хуните (447). Те разрушават варварски до основи църквата, която при император Юстиниян I (527-565) отново е построена.

Следват тъмните кадри на петте столетия.

През турското робство „Света София” е превърната в джамия. Първо се опитват да я разрушат, но легендата разказва, че при всеки опит умирало по едно заможно турско семейство. Затова турците я изоставили и се молели пред входа й.

Нов кадър - XVI век. Полуразрушената църква, по времето на Сиауш паша (1582-1593) е поправена. Достроено е минаре и е наречена на името на пашата.

Идва 1813 г. ­ гръм поврежда абсидата. Изоставена отново турците я ползват за гарнизонна джамия. Голямо земетресение през 1858 г. поврежда нартиката и викалото.

След Освобождението от турско робство над купола издигат дървена куличка-наблюдателница.

Последният кадър води до 1926 г., когато църквата „Света София” е възстановена изцяло.

Много съдби са погребани около нея и в подземията й. В 40 гробници с мраморни плочи и надписи лежат безмълвни романизирани траки, римляни, гърци, елинизирани ориенталци, славяни и българи.

Спрем ли за миг пред някой от саркофазите ще ни прошепне едва доловим странен глас: „Тук е погребан презвитер Максентий…”.

Сякаш дошъл от царството на подземните богове, друг глас ще напомни за „най-невинния, най-сладкия Юлия Дафнидия…”.

Някога живият Марк Аврелий Терес е бил тракиец от племето беси. Изглежда добре е знаел да воюва, тъй като е бил 28-годишен войник.

Така поне разказват надписите с латински букви върху най-древния надгробен паметник от сердикийския некропол открит в близост до църквата „Света София.”

Видни духовници, знатни български първенци, заслужили на черквата и народа миряни, са пожелавали да бъдат погребани в нея.

Но ако можеха да говорят стените й, те биха разказали за ония ужасни векове на мъчения, в които турците насила карали българите да се отрекат от вярата си.

За героизма и непреклонността на първия мъченик на християнската вяра Георги Софийски Нови ще си припомни…

Странна е била хубостта на 18-годишния златар от Кратово. Златни били ръцете му като златото, което обработвали. Неговата хубост и сръчност обърнали внимание на софийските мюсюлмани.

С измама те искали да го накарат да приеме тяхната вяра. Но той отказал. Затова бил затворен, измъчван и съден. На 11 февруари 1515 година го изправили пред турски съд. Съдебните заседания били публични и ставали в конака на бейлербея.

За последен път съдията го попитал:

­- Съгласен ли си да станеш мой син, да живееш в охолство в дома ми, да бъдеш брат на сина ми, да получиш от моето наследство?…

Георги мълчал дълго. Тълпата се люшкала неспокойна и крещяла от нетърпение. Най-после той бавно обърнал красивото си лице към озверелите турци и проговорил:

­- Ако наистина желаете доброто ми, оставете ме да си бъда християнин. Да живея заедно с моите братя християни. Нима мислите, че ще ме подкупите с лъжливите си обещания? Че аз, Георги, българинът, ще се отрека от вярата си? Лъжете се! Затова или трябва да ме пуснете, или да ме осъдите на смърт, или вие самите да станете християни!…

Множеството се настървило и закрещяло още по-разярено:

­- На огън да го изгорим! Да го изгорим!… Да го убием!…

Най-близкостоящите до Георги се пресегнали и го заудряли, задърпали ризата му, завързали ръцете му с въжета, крещели му обиди и закани… Някой го тласнал назад.

Той паднал. Всички се юрнали върху младия българин. Стъпкали го. Окървавили го с камъни. В беса си го повлекли към вратата. Скоро ревът им се чул по посока на църквата „Света София”, която стърчала в запустение.

Близо до нея го чакала приготвена клада. Отдали се на животинските си страсти турците дълго го измъчвали и полужив го изгорили.

Но колкото и да се старали да изгорят на прах тялото му, това не им се отдало. Дървата изгаряли, а тялото оставало цяло. През нощта християни тайно занасят останките на мъченика в църквата “Св. Марина” (в двора на днешната Софийска митрополия) и там го погребват.

Богата била някога църквата „Света София”. Великолепна. Но нейната почит и великолепие не се излъчвали само от прекрасните фрески, от иконите, от изкусно изработените свещници и полилеи, от златните украшения и скъпи предмети… В нея се чувствал и българският дух, който кръжал с невидимите си криле…

Но колелото на мюсюлманския култ било задвижено. Преминало и през „Света София”. Унищожило стенописите, прогонило тишината, засипало красивия мозаечен под с отломките на отминалото величие. В църквата паднал мрак. Мрак, който продължил векове.

Столетия са изменяли образите на града, дворци са се издигали и разрушавали, царства и религии са се сменяли, но църквата „Света София” и сега се изправя горда ­ жив символ на непреклонния български дух.