Из „СВЕТЛОПИС“ (2023)
Из „Светлопис” (2023)*
I. (1962 - 1976)
ОТКРОВЕНИЕ
Взел омраза и обич от всички,
крача аз по широкия свят -
с трезви навици, с лоши привички,
с много строгост и нежност богат.
Много пъти победата лека
ме е спъвала с яки въжа.
Бил съм роб на доброто в човека
и съм плакал над подла лъжа.
Безнадеждно съм търсил подкрепа,
в щедрост често съм бил потопен.
Скъп човек ме е лъгал нелепо,
враг е идвал открито при мен.
Много пъти в доверие сляпо
съм откривал неписан закон.
И в страхливеца виждал съм храброст,
и от храбрия чувал съм стон.
Всичко в моята същност е строго
като песен позната на Блок.
Осъзнавал съм истини много
като труден, но мъдър урок.
Осъзнавал съм много обиди,
много болки от чужд и от свой.
Най-наивното в мен - си отиде,
победено във тежък двубой.
Много лесни победи загубил,
като клетва войнишка суров,
аз узрявам за удари груби,
аз узрявам за нежна любов!
СЕПТЕМВРИЙСКИ ДЪЖД
На Любомир Левчев
Пред празника стихиен дъжд
дойде да обнови града.
Пред мен израсна изведнъж
друг свят в потоците вода.
Паважът странно почерня,
площадът своя лик смени.
А парка - вече потъмнял -
със свежестта си ме плени.
Нима и хората така
променят бързо своя лик
и във един единствен миг
приличат на измит плакат!…
О, гневен септемврийски дъжд,
плисни над всички в тоя град,
за да съзрем поне веднъж
на всеки истинския цвят!
* * *
Ще ли се завърнат приказките чудни:
златното момиче, храбрият шивач,
че момчето днес е момък ранобуден
и от труд тежат ръцете му по здрач.
Ще ли се завърнат?… Отговора няма
да отгатнем с поглед в младото лице.
Тихата усмивка ще ни каже само
колко нежност крият тежките ръце.
Утре те със обич силно ще притиснат
до гърдите свои своето дете.
Радостта ще бликне като песен чиста
и в поема нежна тъй ще прерасте.
Бащинското чело ще остава будно,
за да бди над оня трогващ детски плач.
После ще се върнат приказките чудни:
златното момиче, храбрият шивач…
* * *
Къде сте, нощи сребролунни,
и ти, мой чист момчешки смях!…
Аз плаках в залеза на юни
по туй, което нявга бях.
Аз плаках. Старите черници
протягаха над мен ръце.
Момински смолести ресници
не сгряха моето сърце.
Не ме опиваха брезите
с декоративния си вид
и не попиваха сълзите
в студения и сив гранит.
Заключена земята спеше
под тротоари и паваж,
и чужд на чувството ми беше
нагизденият й пейзаж.
Тук имах здания и хора,
небе - с неони и звезди…
Но нямах теб, поле просторно
с димящи рохкави бразди…
Къде сте, нощи сребролунни,
и ти, мой чист момчешки смях!…
Аз търсих в залеза на юни
това, което нявга бях.
АЛЕГОРИЯ*
Аз съм младото биче
което
няма нужда от тореадор.
Щом се впусна с табуна,
и ето,
влизам
с някакъв цвят
във спор.
Ала тоя цвят
не е наметало
за примамка игрива,
уви,
а стена
сред блато застояло,
във която се чупят
глави.
Аз на тая борба
съм осъден
и в предсмъртния миг
на брега,
знам,
викът ми последен ще бъде:
„Майко,
раждай моите братя
с рога!”
_______
* Стихотворението е включено в програмното издание
„Поетическо вероизповедание” на „сърдитите млади поети”
от Русе в края на 1962 г. (Б. съст.)
ОБРЪЩЕНИЕ
Нас животът сурово по лицата ни бие,
затова няма да станете вие никога ние.
Вие, които закнижвате свойте прозорци
да не ви избеляват лете пердетата,
Вие, които си поръчвате цветни калъфи
да не ви мърсим при сядане канапетата,
Вие, които си купувате телефони бели,
подхождащи на цвета на ръцете ви,
Вие, които си купувате кресла с облегалки високи
да са здрава опора за гърбовете ви,
Вие, които облепвате стаите си с тапети
да умъртвяват живота, който иде отвън през стената,
Вие, които продавате съвестта си
и своето убеждение,
Вие, които не знаете цената
на нощното бдение,
Вие, които добре помните
цвета и формата на парите,
но забравяте какво се крие
на едно зърно под корите.
Вие, които притежавате ключове
отварящи сърцата на непристъпни дами,
Вие, които знаете думи,
откриващи съкровищата на много сезами,
Вие, които се обръщате при разговор
със оглед на хората с „Вие”, -
зная, че вашата мисъл винаги
някаква корист крие.
Вие, които спускате плътно
на прозорците всички щори
да не чува от съседите никой
какво всеки от вас говори,
Вие, които за свойте слова
тъй старателно се боите
да не разкрият пред някого неочаквано
картите ви и боите.
Вие, които запушвате ушите си,
когато часовникът бие,
Вие, които при разговор
винаги казвате: „НИЕ”…
Но нас животът сурово по лицата ни бие,
затова няма да станете вие никога ние.
КАМЕРТОНЪТ
Познавам го. Ще го позная
и утре безпогрешно пак:
На своя сив живот докрая
държи все оня нотен знак.
О, той е лъскав, безупречен,
стоманен и по произход,
ала със него е обречен
на гибел нашия живот.
Затуй, че с камертона няма
да бъдеш прав във никой спор.
След него - за беда голяма -
повтаряме послушно, в хор.
Той дава тон. Той е безгрешен.
Той затова е камертон.
В гласа му няма да откриеш
въздишка, нито даже стон…
Презирам всички камертони,
авторитетното им „ла”,
което като твърда броня
сковава нашите гърла.
Макар несръчно, неумело,
без камертоните сред нас,
ний трябва да запеем смело,
за да докажем с в о я глас!
1963
ПОЕТИ
и с т и н а
О, мой свят,
ти си много богат
с красота и романтика луда,
ала даже и днес
имаш своя Пилат
и приятел подкупен -
Юда.
Те намигат с очи,
те потриват ръце -
чакат своята плячка богата.
Само ние вървим
и с кървящо сърце
търсим своя Исус
по земята.
ОТКРИВАНЕ
Бели петна,
бели,
бели,
върху картата на света,
между меридиани
и паралели -
като недокоснати
бели цветя.
Търси
нашият поглед остър
неоткрития връх
или бряг,
бели лесове,
бели острови,
непознали човешки крак.
И неписан стих съществува
някъде
съвсем близо край мен,
но дълго трябва
до него да се пътува,
за да възкликна
възнаграден.
Магелани,
вземете ме под онези
нетърпеливи ваши платна!…
Върху картата на поезията
има още
бели петна!
УТРИННА ПЕСЕН ЗА МОЯ ГРАД
Вечер звездите слизат ниско,
сутрин сводът става висок…
Русе, Русе - северна приказка
с илюстрации в стил барок!
Сребърна ивица между два бряга -
Дунавът влачи мъртви листа.
В този ход на реката животът влага
безпределната си яснота.
Под дървета зеленознаменни
почва моя работен ден
и в сградите - симфония каменна -
виждам себе си отразен.
Виждам строгост на форми и линии,
възпитавам се в простота
и докато тялото ми изстине,
ах, ще ослепея от красота!…
Грабват ме очертанията познати
с необяснимия си магнит
и под будилникови сонати
аз пътувам към своя зенит.
1964
ЕСЕН
Под тихите
дъждовни изстрели,
със белези на мъжество
отиват си
треви и листи
от земното си тържество.
Умират постепенно,
смесени
със соковете на пръстта,
но лебедовата им песен
е в багрите
на есента.
Неумолимо,
мълчаливо -
тъй както става по закон, -
с небе
намръщено и сиво
настъпва
зимният сезон.
И ние -
докато ликуваме
над тая пъстра красота,
незабелязано пътуваме
към соковете
на пръстта.
Но не на багрите ти,
есен,
а на труда благодарим,
че лебедовата ни песен
е в туй,
което сътворим.
ВАРИАЦИЯ ПО ЕДНА ТЕМА
НА РАБИНДРАНАТ ТАГОР
Черноземна земя -
аз й чувствам дъха
и в полето,
и в планината…
Благодатна земя -
аз падам в праха,
в скъпоценната прах
на земята.
Разгадан е
тоя безкраен състав,
от който
материята е изградена.
Но ето,
разпада се човешката сплав
и сам ставаш тайна
в тая вселена…
Щастлив съм наистина,
че разбрах
тая истина -
проста
и свята:
Аз вечност ще стана,
ще стана прах -
скъпоценна прах
от земята!
РЕКА
От извор до море,
от бряг
до бряг
ти в мисълта ми
се завръщаш пак.
И вгледан във водата ти
така,
аз виждам в тебе
себе си,
река:
В началото -
един поток сребрист,
от пряспа сняг
под връх висок
по-чист.
От камъче
на камъче пълзя -
неудържимо рукнала
сълза.
Внезапно ме застигат
дъждове
и аз променям
свойте брегове.
О, пътят ми тогава
беше прав,
ала какво не разруших
със гняв!…
И да изкупя
своята вина,
се спуснах в суха,
жадна равнина.
Сега раздавам
своите води,
повтарям
образите на звезди.
Светът
във мене цял
е отразен -
широк,
спокоен,
уравновесен…
Но се таи
под кротката вълна
неподозирана
дълбочина.
ДЕЦА
Аз всяка сутрин
неизбежно
минавам покрай тоя двор,
където се разнася нежно
звънът
на пъстър детски хор.
Децата винаги играят
„на майки”
или „на бащи”…
В наивността си те забравят
приведените им плещи.
Животът е пред тях,
но бързат
да станат възрастни за миг.
И весела е тая дързост
по сериозния им лик.
А аз крещя без глас,
аз плача
над безпощадната игра…
Деца,
послушайте играча,
който тъй късно я разбра:
Нека в безгрижие да светят
невинните ви личица,
защото, като порастете,
ще искате
да сте деца!
* * *
Вън вали и дърветата свеждат
натежали корони от сняг,
а над мен като тънка прежда
зазвъняват жиците пак.
Няма птици. И песни няма.
Свечерява се зимният ден.
Тишината като голяма
бяла птица каца край мен.
Аз вървя все така без посока,
че слепи ме със своя разкош
тая странна, тая дълбока
като мойто мълчание нощ.
Само майка ми някъде вежди
е тревожно сключила пак:
Тоя път накъде ли извежда
в тия приказни преспи от сняг!…
ПОЕТИ
На Иван Теофилов
Ний винаги умеем вещо
да вишим ръст,
но погледни
как непрестанно губим нещо
от себе си,
от свойте дни.
То най-добре се осъзнава
във оня съдбоносен час,
когато се отдалечава,
макар неистински,
от нас.
В съня си
пръсти изтънели
протягаме, за да го спрем;
веднъж -
наяве закъснели -
повторно да го разберем.
Но то лети, неуловимо
от всички наши сетива,
и само за сърцата зримо
трептиме
като тетива.
И ако някой ни докосне
в един такъв болезнен час,
ще се завърне
като песен
в миг
отлетялото от нас.
ТВОРЧЕСТВО
„Мен стиховете ме спасиха.”
Владимир Башев
От облак и звезда белязан,
живея с образ раздвоен:
един - все още ненаказан,
друг - още невъзнаграден.
И едновременно почти
от двата съм сега обсебен,
сякаш на стрък един цъфти
до цвят отровен - цвят целебен.
И няма как да се спася,
ако и в стих не съумея
повторно да ги възкреся
и в трети образ да ги слея.
ПОКАНА ЗА ПЕСЕН
И ето, най-сетне откривам потресен,
че всичко край мен
е покана за песен…
Покана за песен е цветето, дето
вехне във ваза,
сияе в полето.
Камъкът, който на пътя ни ляга,
но нашата длан
във строеж го полага.
Водата, която руши без пощада,
и обуздана -
в юзините пада.
Огънят, който опустошава земята,
и същевременно
прави велики сърцата.
Всеки стрък крехък и всяка твар жива
са покана за песен -
и зла, и красива.
Човекът - със своята съдба многолика -
„Не забравяй и мене!” -
подире ми вика.
И аз съм смутен, изненадан, потресен:
Ще успея ли всичко
да превърна във песен!…
ПЪТУВАНЕ
И досега си спомням ясно
едно пътуване в нощта.
Обезлюдени и опасни
бяха крайпътните места.
Пред мене, пръснати в безреда
в задрямалата равнина -
села, като светулки бледи;
до светлината - светлина.
И знаех - там живеят хора,
има легло и хляб за мен,
там от усмивки непристорени
нощта е светла като ден…
С такава мисъл беше леко
да крача по-нататък аз,
мракът наоколо полека
загубваше над мене власт.
И днес не е ли всичко само
- погледнато в дълбочина -
едно пътуване голямо
от светлина
към светлина!…
ПРЕДГРАДИЕ
Не е то още град, ала не е и село -
между бетон и жито живее свойте дни.
И място на поле довчерашно заело,
предградието грее с фабрични светлини.
Все още можеш сутрин да чуеш: кукурига
петел. Ведно със него будилници звънят.
Сред сто автомобила все пак една талига
два коня теглят вяло по нов асфалтов път.
И хората по навик преди зората още
поемат към града - той вече ги зове.
В сърцата се оцежда сънят на много нощи:
ранено от булдозери, издъхващо поле.
… Ах, аз не съм ли също предградие, което
се мята раздвоено по своя жизнен път!…
Като зелено ехо се връща в мен полето,
като вълн? желязна приижда в мен градът.
Не виждате ли как навлизам вече смело
в чертите на града със пъстри светлини.
Все още град не съм, ала не съм и село -
между бетон и жито живея свойте дни.
ПРЕДИ ДА ЧУЕШ ГРЪМ
Живея, разпилян във хиляди неща:
във жестове и думи, във пътища, в пейзажи,
в необозрима шир и в каменни етажи…
Живея, разпилян в деня и във нощта.
Когато ме потърсиш във тоя стих, далече
ще съм навярно пак - под други небеса,
ще ме люлее влак на изгрева в часа
или ще пия звуци в родопска бяла вечер…
Така човекът още от свойта пелена
подобно мълния минава през живота.
Следи я ти добре, приятелю, защото
преди да чуеш гръм, ще видиш светлина!
ВЪЗЛИЗАНЕ
Възлизам
по зеления хребет на добра планина -
към все по-огромно небе
и проникваща светлина.
Възлизам
като обедно слънце - към своя зенит,
отвесно лъчите ми падат
над трева и гранит.
Възлизам
към високосна година, и сетният ден -
предчувствувам -
е за лебедов стих отреден.
Възлизам
със фотонна ракета към звездния свят,
но извръщам глава,
за да запомня и пътя назад.
КРЕДО
На Матей Шопкин
Ти чул ли си орел да пее?
И аз не съм. Но цял живот
все търся да ме разлюлее
такава
песен-небосвод.
Със простота да ме опие,
със строгост - да ме възхити
и моят стих да придобие
сурови, орлови черти.
Във нея има ек от бури,
сняг от бездънни висини,
свистене на крила в лазура,
необозрими далнини…
О, дълги и безплодни нощи!…
Седя, над листа гръб привел.
Не лебедова песен…
Още
аз търся песен на орел.
ПЕТАТА ПОСОКА НА СВЕТА
Четири посоки на света
знаеш ти…
А съществува пета.
Погледни към птичите ята,
към звездите и към самолета.
Погледни над пролетната пръст,
семето когато кълн подава!… -
Всичко под небето своя ръст
в петата посока извисява.
Нашата изнемощяла плът,
лек за рака още неоткрила,
в петата посока е на път
и духът разкрива свойта сила.
В петата посока бързай ти -
и за мисълта е вече време
да достигне нови висоти,
нови хоризонти да превземе!
ИЗВИСЯВАНЕ
Все по-високо, казваш ти, все по-високо:
над дребни суети и глупави човешки страсти,
над покриви и над глави… Издигай своето участие
във този свят
от ден на ден все по-високо!
И знай: венец от мълнии ще те съпътства цял живот,
внезапна смърт ще те преследва ведно със светлината.
Но ще останеш невредим, ако те свързва със земята
макар една-едничка нишка, подобно на гръмоотвод.
ВЗАИМНОСТ
Търсачи на подземни богатства, на нефт и на руда,
вземете и мене със себе си там, където отивате.
Аз познавам тая сладка и неутолима възбуда:
да кръстосваш земята ревнива, да търсиш и да откриваш.
Ще ме научите сонди да спускам, пясъка златоносен
да почиствам от примеси чужди, недрата да съзерцавам,
да намирам отговор точен на неумолими въпроси
и неусетно към тайните на природата да приближавам.
И аз ще ви дам нещо от мене - ще ви науча
да се вглеждате в себе си, да откривате и там богатства.
И ще пеят тогава душите ни в светло съзвучие,
и ще пътуваме заедно към нови, духовни пространства!
ПРЕВРЪЩЕНИЯ
Върху мойто безсънно чело
тупка веничка с кръв гореща…
В крехък стрък, в желязо, в крило -
всеки миг аз превръщам във нещо.
За вълшебник роден, по света
пътешествувам с ветровете.
Погледнете с каква лекота
тук превръщам глината в цвете,
там превръщам пустинята в рай,
от желязото правя поема…
И Земята - открай докрай
като лаборатория ме приема.
Всеки миг се превръщам и аз
в хляб за гладни, в камшик за сити…
Не отгатнах до този час
колко образа в мене са скрити.
Ала поглед, пълен с тъга,
все по-често назад извръщам:
Сам не зная вече къде, кога
и в какво се превръщам!
ПТИЦА
„Я пешая птица.
Не летаю, хожу по земле.”
Алгимантас Балтакис
Мила птицо - ранена душа,
колко странна участ е тая:
ти вървиш по земята пеша,
аз - за твойте криле мечтая.
Може би се отричаш от тях
или, стреляна във простора,
може би те е вече страх -
уязвима -
да литнеш нагоре!…
И вървиш по земята пеша,
а е време да се опита -
ако не със крила,
със душа -
и къртицата даже да литне.
ОЗАРЕНИЕ
Във ден съвсем обикновен,
на други дни подобен,
вървях, от нещо озарен,
естествен и свободен.
Вървях - наполовина сляп,
пророк - наполовина,
и светлината като хляб
във мойта кръв премина.
Като сияние във мен
трептеше песен жива.
Не беше спомен възкресен,
ни дума приветлива…
Не знам какво бе.
Отзивчив
към светлото начало,
бях благодарен и щастлив,
че бе ме сполетяло.
НАДЕЖДА
Вървя към вас разоръжен,
смирен и тих като земята.
Не уморен и победен,
не обезсилен във борбата.
Просто
от гняв и скръб дълбан,
от остри думи изненадван,
като бразда съм разоран,
като бразда -
за посев жадна.
И от надежда озарен,
мечта зелена ме люлее:
зърното благодатно
в мен
най-после някой да засее!
ВЪЗРАЖДАНЕ
През заблуждения и грешки,
с рани, кървящи и сега,
към своя ренесанс човешки
вървя по път като дъга.
Душата се освобождава
от досегашната ръжда
и нещо в мен се съживява
като поточе под леда.
Подобно змийска кожа, свличам
неискреното си лице,
светът учудено наднича
в разтвореното ми сърце…
Вървя. И ти вървиш до мене.
И хиляди така вървим.
Под широти преобразени -
и ний да се преобразим.
И ПАК Е МАЙ
И пак е май, и пак във мене се пробуждат
внезапни чувства от внезапни кратки срещи.
Освободен от пагубния плен на вещите,
вървя под бистри небеса, тъгата ми е чужда…
Вървя, и някъде на пътя ми застава
с разпуснати коси, с черти неуловими
една - почти реална - жена. Тя вика мойто име,
с необяснима светлина отвътре ме огрява.
Аз искам да й кажа: „Остани при мене!
Не бързай да си тръгваш с птиците наесен!”
И в нейната душа - като над езеро надвесен -
аз търся своето най-точно отражение.
БЯЛОТО ДЪРВО
На Светлин Русев
Под някакъв прозорец, неизразимо бяло-бяло,
във водопад от светлина, внезапна в мрака за очите,
стоеше то в градината посред треви заспали,
тъй леко и въздушно - готово сякаш да политне.
Аз спрях пред него изумен, добър и очарован
от тая странна смесица на светлината с хлорофила.
Цветът зелен на листите, цветът отровен
загубил бе под светлината първоначалната си сила.
Наистина, какво е нашият живот без светлина,
какво са дните ни, от мрака обладани!…
От дума ласкава, от светъл поглед на жена
като за полет
може да просветне същността ни.
АВГУСТ
Август, август - император на лятото -
в златна тога и слънчоглед вместо скиптър!
Тоя бляскав разкош е предсмъртна усмивка
и красива агония на владетеля щедър.
Всяка нощ барабанят плодовете узрели,
водопад от звезди към земята се спуска.
Тя привлича, привлича… Всичко, що дава - взема
и след време го връща, вече с други контури.
В почернели стърнища бързат мравки загрижени:
както в старата басня сбират зърно за зимата.
Песента на щурец ме преследва във здрача:
трябва само да вложа свои думи във нея!
ДОМ
Нощна пеперуда светлите стъкла
цяла вечер лудо бие със крила.
Зад стъклата - бели нарциси цъфтят,
а навън се стеле тъмнина и хлад.
Но е чужд за двама светлият уют.
Сърцата им - камък, пропукан от студ.
Вчера - влюбен лудо, днеска - отчужден,
всеки - в свойто блюдо съсредоточен.
Плътно ги обгръща като пелена
все една и съща болна тишина.
А отвънка лудо светлите стъкла
нощна пеперуда бие със крила.
СНЯГ
Вечерен сняг вали, затрупва улици и къщи,
затрупва локвите и есенната градска кал.
Ах, зимата навсякъде настъпва все една и съща -
у някого събужда радост, навява другиму печал.
А аз, аз гледам мълчаливо това безшумно бяло чудо
и ми се иска да потъна в дълбоката вечерна вис,
и да започна отначало, когато утре се събудя,
живота си - подобно бял и неизписан още лист.
______________
* Стихотворенията в настоящата публикация са от първата част на книгата с избрани стихотворения на Здравко Кисьов „Светлопис” (изд. „Ерго”, София, 2023).
Съставител: Роман Кисьов. Рецензенти: Калин Донков и доц. д-р Иван Христов.
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерството на културата.
