Пенчо Пенев

Едно от най-важните и съществени условия, за да бъдеш писател с свой лик и образ, това е да имаш свой собствен, неповторим и съвсем различен от другите стил.

А това води към един особен начин на мислене и изобразяване, напълно схождащ се с оня подбор от думи, изрази и строеж на изречението, който те прави оригинален, нов и смел в идейни и художествени замисли.

Такъв писател, който е постигнал това, ще отговаря и на едно друго необходимо условие, той ще влага, без да дири нов дух и нова емотивност, в съдържанието на сумите - и синтактичния строеж на фразата.

А това е условие да носиш нов свят и нова концепция за света и людете. Мирослав Минев единствен почти от днешните наши писатели се отличава със свой оригинален стил.

Неговите идейни схващания напълно отговарят на стил и мисъл, на поетско виждане и проникване в света на първичните съзнания на нашите деди и прадеди.

Мирослав Минев гледа с окото на най-чист идеалист и свежда своите творчески устреми до религиозно-мистичните представи на едно народно съзнание и култура.

Според нас Мирослав Минев трябва да остави този подстъп към изкуство и живот и впрегне своята оригинална творческа мисъл към създаване на изкуство, което пие от жизнените скове на съвременността, без обаче да съзира груб реализъм и крещящ натурализъм.

Те не отговарят на неговата творческа природа и относба към света, на повишен патос и идеализъм, водещ до един индивидуализъм и изразяващ се дори в религиозен мистицизъм („Пътеката през нивите”).

Защото, когато Мир. Минев ни рисува една по-близка до нас действителност, по-ярко достъпна на всекидневността, той живее и в нея също с един идеалистично-романтичен основен тон, който е собствено и в разбирането му за изкуство, живот и мироглед.

Ако можем да говорим за реализъм у Мир. Минева, то той сигурно е обгорен от мистиката на народен обичай или обред, или пък вплетен в тайнствено-еротични нотки, които дават простор на едно поетично съзнание и мисъл да гради в свобода своите образи и картини („Вечерня”, „Годежният пръстен”, „Ножът със седефената дръжка”)

Разказите на Мир. Минев са пропити от един съзерцателен унес, който пречи на динамичността на разказа и го прави статичен и поетично-описателен. Това дава поетичен тон на мисълта на разказа, а то значи по-малко художествено въздействие, а повече поетично-съзерцателно внушаване и омайване.

Този духовно-емоционален и приказно-епичен стил тежи от много багри и краски. Мир. Минев стига до там, че понякога това картинно сгъстяване дразни дори.

Винаги обаче в разказите на Мир. Минев има за разрешаване една идея, която пък отправя нашия поглед към творческо дирене.

Дори в своите разкази Мир. Минев прави доста дълбоки психологически наблюдения, изразени обаче с чисто външни средства, по народен маниер, а това предполага углъбеност в народния дух и мит, в народната култура и схващане на света.

„Когато палеха лулите с прахан” и предишните две книги на Мирослав Минев „Седем погачи за Господа” и „Люде без години” го утвърждават като писател със свой оригинален стил и дух и свое оригинално виждане за света.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 9, бр. 337, 13.01.1937 г.