Петя Цолова

Думите, които избрах за заглавие на моя отзив за новата книга на Виолета Станиславова „Души, самотни скитници в безкрая”, са взети от неин текст.

Спрях се на тях, защото те точно обобщават авторската позиция и в поезията, и в раздела, в който ни запознава както с „прощъпалника” си в изящната словесност, така и с творческите си, човешки и граждански принципи на литератор, на завършена и утвърдена поетеса и белетристка.

Нищо в тази книга не е случайно, тя очевидно е плод на един зрял и завършен етап в творческия път на Виолета Станиславова, на нейната човешка, житейска и творческа философия.

Тази малка по обем книга - всичко 64 страници - се състои от два основни дяла, а първият дял - отреден за поезия, съдържа три тематични цикъла: „От дълбините на душата”, „Легло за любовта” и „Приливни въздишки”.

Но преди да се каже каквото и да било за стиховете, трябва да се подчертае основната идея и самата основа, върху която поетесата гради поезията си.

Тя самата ясно и категорично я е посочила още в началото (на отделна страница е изписано: „Аз съм нещо, което се превръща в друго нещо. Всичко е едно протичане от нещо в нещо.”).

Това е основният мотив в цялата книга а той е един от най-древните мотиви в митологиите и легендите на човечеството. И с това преминаване от една в друга форма, от едно в друго състояние или измерение се обяснява и утвърждава вечното. И безсмъртието на душата.

Това е максима, казана по един или друг начин на много места, а и съвсем директно изведена в стихотворението „Взаимност”: „За душата няма смърт. И никой няма да умре./ Животът в друго измерение продължава.”

За начало на първия поетичен цикъл авторката е избрала едно от най-добрите, оригинални и въздействащи стихотворения в книгата - „В очакване на…”

То започва със: „Стоя на брега на моята жива река”, след което се преминава през описанието на „лодчица, натоварена с детството…”, „корабче, пълно с юношеството ми…”, „Златен кораб препълнен със зрелостта…” и „Мътна и тъмна, стигаща до раменете, до шията и до устата…”, а след това идва недвусмисленият финал: „Накрая приижда забравата с ледена и дълбока вода./ Поглъща ме в бездната си./ Безсмислено е да се съпротивлявам./ Ще ме превърне в отпечатък, във пясък, в прах или кал…/ За да започна отново живота си,/ макар че отдавна ме няма.”

Същата идея е станала арматура в строежа на стихотворението „Прозрение”: „През нас протича времето./ Онова неизчислимо дълго време./ Без граници. Без очертания…/ И колко тъжно е за онзи, който е прозрял,/ че всичко е и в следващия миг не е/, че ние сме едно възникване от нещо./ Едно превръщане в нещо./ Едно движение към нещо…/ Ще бъдем! Сме били! Сме!”

Виолета Станиславова е майсторка на апокалиптичните поетични картини. Виждаме ги в „Гневът на реките”, „Послание”, „Подземен вик”, „Пътят на душата” и др. Но интересно, че сред най-страховитите описания на действителността: „Разрушени бяха сградите на истината./ Единствено колоните на лицемерието и подлостта опушени стърчаха./ Кучета ръмжаха и се хранеха с човешка добродетел…”, щом става дума за дете, което „не познава още смъртта”, тонът и образността се смекчават, изсветляват, стават по-оптимистични.

В поезията на Станиславова има и стихотворения със съвсем друга тоналност. Има и три посвещения: „На майка ми”, „На баща ми”, „На любимия ми” - три излети на един дъх стихотворения.

Особено впечатляващо е третото - на очевидно отишъл си от този свят любим: „Всяка пролет върху гърдите ти ще пониква трева./ Пеперуди ще кацват на челото ти /и с хоботчета ще целуват твоите устни…”. А тя, обичалата го жена, за себе си ще каже само: „Ако питаш за мен, аз съм добре/ - масата вече съм сложила:/ супата, хляба, виното, /цигарата ми димяща…/ И… столът ти…” - с шепа думи и един подразбиращо се празен стол. Същият лаконизъм срещаме и в останалите стихотворения от любовния цикъл, за да стигнем и до „Отива си, отива си от мен/ мъчително и бавно любовта./ Боже, колко дълго все така ще агонизирам?/ И защо родената в едно горещо лято красота,/ сега насила трябва да убивам?”

За да дойде накрая и признанието: „Студено ми е.”. Любовта в поезията на Станиславова е красота и опиянение, но и неизбежна тъга и болка. Тоест, истинска, каквато е най-често в живота.

В поезията на Виолета Станиславова има и още една подчертано важна за нея тематична линия, която недвусмислено говори за силно чувство, за социална принадлежност към човешкото множество.

В „Към сродната ми душа” тя казва: „Не трябва своя дълг към хората да губим” и „Ако това не го направим,/ то, любими мой,/ е все едно, че с теб не сме успели да направим нищо.”

Тези творби са малко на брой, но има едно десетстишие, което великолепно защитава темата („Пробуждане”):

* * *
Грешите, върхове, ако си мислите,
че на гадинките в тревите
не е потребна светлина!
Сведете погледите си натам,
където нозете ви са стъпили
и вижте как вашите сенки
душат гърдите им
и ги карат да потърсят въздух!
Не се сърдете, ако нечия кост
внезапно прободе телата ви!

Заключението на поетесата за земния ни живот е истинно:

* * *
Дори и мъдреците
не могат да ни научат
как да преминем ненаранени
по каменистите човешки брегове,
как да се спасим
от дъждовете на сълзите,
от бурите в кръвта,
как да се предпазим от скръбта,
отчаянието и раздялата…
Така и умираме -
непосветени.

А в личен план тя вярва в безсмъртието на духа:

(…)

Когато видя, че съм достигнала края…
Чак тогава може би ще осъзная,
че отвъд емоциите и словото,
отвъд пространството и времето,
отвъд видимото и невидимото,
отвъд нищото и нещото,
отвъд посоките, където няма посоки,
също има живот…
И в него духът ми
ще продължи да живее.

Вторият раздел, прозаичният, е озаглавен „В моята тайна поетична лаборатория”. В него авторката разказва кога и как написва първото си стихотворение, кога и при какви обстоятелства се е опитала да хване неуловимото т. е. поезията, за която е известно, че е между редовете на стихотворението.

Станиславова се е опитала да хване това неуловимо и нейната нова книга е атестат, че е успяла във възможно най-висока степен. Тя споделя как протича при нея улавянето на неуловимото, раждането на стихотворението, как всяко стихотворение има свое индивидуално появяване, как понякога я изненадва вечер и я вдига от леглото, за да го повери на белия лист, как диктовката продължава - и „така понякога посрещам зората”.

Авторката признава: „Не търся стихотворението, то само ме намира.”, „Всяко стихотворение има свое време.”, „По Божия милост то само идва и само си отива.”. Но и всеки творчески процес е индивидуален:

„Белият лист хартия винаги е бил моят най-доверен психотерапевт.”, „Много съм внимателна с думите. Уважавам ги, пазя ги от замърсяване. Не забравям завета на патриарха на българската литература Иван Вазов - да пазим езика „чист и яснозвучен”.

За Станиславова: „Думите са живи същества, пълни с енергия”. И още нещо, разкриващо я като личност: „Критериите ми към мен самата са много високи и безмилостни. И не само към мен. Не само към писането. Към всичко!” За въображението четем: „Въображението е нов, неразгадан свят - свят в света. А творчеството е домът на въображението.”

Мисля, че всичко казано дотук от самата авторка ясно илюстрира същността на втория раздел. Но непременно трябва да подчертаем впечатляващия с философията си финал и на раздела, и на цялата книга:

„Духът е нашият мост, нашата невидима транскосмическа магистрала, по която ще ни поведе към вечността и безсмъртието, затова трябва да го пазим. Когато човек пази духа си здрав и чист, такъв, какъвто го е сътворил Бог, той надмогва злото и става носител на доброто, върху което се е крепял, се крепи и ще се крепи светът”.

Може ли да се добави към тези думи още нещо, освен: Амин?