Продрум Димов

Новото време се оказа доста непризнателно и безпаметно, изпращайки в безмълвния свят на забравата десетки наши достойни предци, имащи безспорен принос в съзиждането духовната сграда на нацията. За жалост тази злощастна участ споходи и този именит творец от Троянския край.

Възползвам се от навършващата се 20-годишнина от неговото рождение, за да припомним на нашите съвременници някои по-съществени страници от неговия неспокоен житейски и творчески път, с който е оставил забележителна диря в родното ни литературно и обществено битие.

Христо Радевски е роден на 10 октомври 1903 г. в с. Белиш, Троянско. Завършва държавно педагогическо училище в гр. Ловеч, след което следва в СУ „Св. Климент Охридски”.

Но още като студент, през 1924 г. започва да сътрудничи в хумористичното сп. „Звънар”, списанията „Наковалня”, редактирано от Димитър Полянов, и „Звезда” на Георги Бакалов.

Пътьом се увлича в социалистическите идеи и става редактор на „РЛФ”. Застанал окончателно твърдо на леви позиции, работи като редактор и на в. „Работническо дело”, за което е интерниран и два пъти попада в затвора по ЗЗД.

Той обаче никога не отстъпва от своите идейни позиции и това намира отражение и в неговото творчество.

През 1932 г. издава дебютната си стихосбирка „Към Партията”, която категорично подсказва твърдата му творческа ориентация да служи безотказно на идеалите, на които е обрекъл своя житейски път.

Тези свои непоклатими възгледи отстоява безкомпромисно и в следващите си издания - „Ние сме правова държава” /1933/, /”Пулс”/ 1936, „Наопаки”/1943/, „Въздух не достигаше” /1945/ и други заглавия, които съзиждат неговия творчески облик.

Паралелно с активната си творческа дейност, след 9 септември 1944г. се включва всеотдайно и в обществено-политическия ни живот. Работи като сътрудник по въпросите на културата към посолството ни в Москва.

Нито за миг обаче не напуска литературното поприще, продължава да пише стихове за деца и възрастни, председател е на СБП /1949-1958/, главен редактор на престижното сп. “Септември”, сътрудничи във водещите ни литературни издания.

В течение на десетилетия Христо Радевски беше един от най-популярните ни и търсени, уважавани литературни творци, оставяйки зад гърба си десетки стойностни произведения, които новото т.н. демократично време тенденциозно загърби и осъди на незаслужено пренебрежение.

Нещо повече - негови творби нямат право на присъствие под стрехата на съвременното ни образование. Даже след вероломното нахлуване на площадната демокрация поетът беше удостояван и с недостойни нападки и обиди от уличното безразсъдство, но той с редица публикации вразумяваше необуздаемото, развилняло се безумие.

Междувременно, още преди промените, Христо Радевски поддържаше връзки с Пазарджик, интересуваше се от миналото и настоящето на литературния ни живот.

Паметно ще остане неговото посещение в града ни на 5 ноември 1985 г., когато участва в тържественото откриване на музейната експозиция, посветена на Димитър Бояджиев, Теодор Траянов и Никола Фурнаджиев в местния Държавен архив.

Дълбоко развълнуван, поетът от Троянския край изрази своето задоволство в книгата за официалните гости своите благодарствени впечатления, в които между другото четем: „Без всякакво преувеличение, възхитен съм от това, което видях в този наистина добре уреден музей. Макар че това е още в началото - то е великолепно. Заслужен музей, заслужена почит към заслужилите граждани на Пазарджик и достойни синове на България.” 5 ноември 1985 г., Христо Радевски.

Моето първо запознанство с този много уважаван на времето поет датира от есента на 1946 г., когато излязоха от печат неговите христоматии, в които за първи път срещнах името му и дълго се вглеждах изпитателно в графичния му портрет. Оттогава се е запазило в съзнанието ми и неговото стихотворение „Ковач” .

Поетът ни пренася в ковачницата на баща си, „целият потънал в пот и кал, дето люти искри пръска нежеженият метал. “Застанал до своя татко, синът учи старателно тежкия занаят, но не желае да стане като него „ковач-брадясал”, чер”, а иска да се прослави някога с име на „строител-инженер”.

За съжаление дълги години срещах името му из литературния ни печат, но отблизо не го познавах, макар че се интересувах от неговия живот и творчество и изпитвах голямо желание да го срещна и разговарям с него.

Това ми се отдаде чак в началото на 90-те години, когато беше в доста напреднала възраст, но все така жив и енергичен, със запазена мисъл и все още заставаше пред белия лист, за да превежда от руски език, не изоставяше писането на актуални стихове и басни, а в печата се появяваше с гневни публикации, предизвикани от агресивните отрицатели на близкото минало.

Беше 29 декември 1991 г., когато го навестих в неговия гостоприемен дом на бул. „Цар Освободител” 29. Да си призная, изпитвах известно стеснение, но вежливото му приветливо посрещане скоро ме благоразположи и открехна вратите на първото ми докосване на живо до този толкова нашумял навремето наш литературен творец.

Оказа се рядко сърдечен и духовит събеседник, с когото бързо намерихме общ език и се потопихме из примамливите дебри на литературното ни битие.

Останах с впечатление, че в тягостната атмосфера на развихрилата се разруха, домакинът ми изглежда жадуваше за срещи и разговори с подобни събеседници, за да се разтоварва от тегобите на обезумялото ни разрушително всекидневие. За мене той се оказа живата история на литературния ни живот през последните седем десетилетия.

Така ненадейно се сложи началото на една изключително плодотворна за мене поредица от срещи и разговори, чрез които правехме ненаситни разходки из литературното ни минало.

А всеки разговор оживяваше в дневниковите ми записи, които ми позволиха през 1999 г. да издам първата монография за него, озаглавена „Незаглъхващи мигове”.

С течение на времето моите контакти вземаха по-интензивен и задушевен характер и неусетно прераснаха в едно неподозирано близко творческо приятелство.

Плод на нашите добри взаимоотношения са и публикуваните в печата няколко мои интервюта с него. Тук му е мястото да отбележа, че той не проявяваше благосклонност да го интервюират.

Пред мен споделяше, че мнозина от събеседниците му преиначавали и съвсем ненужно украсявали нещата, злоупотребявайки с неговото откровение и доверчивост. А пък да не говорим, че изпитваше органическо отвращение и трудно склоняваше да бъде фотографиран или пък записван на касетофон.

Даже му беше неприятно да се водят и бележки по време на разговорите. В това отношение беше твърде деликатен и лесно не се предаваше.

За щастие аз успях да го благоразположа и това ми даде възможност да се потопя във водите на миналия ни литературен живот, запознавайки се с интересни детайли от литературни факти, събития, приятелства с писатели, художници, композитори.

Имах усещането, че в хола, в който ме посрещаше, още се утаяват гласовете на Любомир Пипков, Борис Ангелушев, Ангел Каралийчев, Александър Жендов, Матвей Вълев, Никола Фурнаджиев и мн. др., които с неоценимото си творчество изграждаха духовния облик на страната ни през онези далечни вече години.

При всяко отскачане до София му гостувах и ме посрещаше много любезно с прекрасната си съпруга, която винаги сервираше апетитно димящо кафе и си отиваше на работа, а ние потъвахме в обичайните ретро-разходки, които ме зареждаха с интересни страници от литературното ни минало.

Дължа да заявя, че домакинът винаги ме очакваше като желан и много потребен събеседник, с когото с разтоварваше от тежкото ни потискащо ежедневие.

Разговорите ни често навестяваха гнусните нападки срещу Вапцаров, на които той отговаряше по достоен начин в поредица от публикации в печата.

А с автора на „Моторни песни” са били близки приятели, заедно са живели на ул. „Ангел Кънчев” 37 - били са съпричастни в нелегалната антифашистка борба и споделяли житейските неволи.

За тази му блестяща защита на големия българин от Банско неведнъж съм го поздравявал по телефона, даже и в писма, които си разменяхме.

В това отношение беше много акуратен и беше привързан към тази отколешна пасторална традиция. Запазил съм пет писма от него, писани по актуални за времето политически събития и състоянието на тогавашния литературен живот.

По време на общуванията ни неведнъж даваше израз на огорчението си, че някои недобросъвестни люде не вникват в истинската същност на поезията му, просто недоумяваше и го озадачаваше недостойния огън срещу неговото стихотворение „Към партията”.

„Аз - казва - съм написал повече от хиляда стихотворни творби, от тях само 15-ина са посветени на партията и нейните борби, за които едва ли трябва да бъда сега прибързано обвиняван”.

По всяка вероятност някои бивши другари, почувствали се набързо господа, не го познават достатъчно като творец и започнаха да сипят огън и жупел върху автора на това стихотворение, писано през далечната 1929 г.

Всъщност, това е една изключително силно въздействаща поема, клетвена изповед на поета, изразяваща дълбоката преданост на автора към идеите на неговия живот.

Но тогавашната обезумяла истерия не позволяваше и осъждаше неистово правото на всеки да изповядва своя философия, която не кореспондира с тяхното налудничаво поведение.

Христо Радевски винаги е осъждал открито недъзите и деформациите по времето на социализма и неслучайно беше един от вдъхновителите като Анжел Вагенщайн на Движението за демокрация и обновление на обществото ни.

За жалост неговите благородни цели скоро бяха изкористени и подчинени на нечистоплътни сили, които разсипаха и ограбиха държавата и обществото ни. Именно това застави поета незабавно да се отдръпне и да се върне истинските коловози на високия социален идеал.

Аналогично постъпи и Валери Петров, с когото го свързваше уникално приятелство и двамата, заедно с много други техни честни съмишленици, не отстъпиха от идеите и борбата за социална справедливост до сетния им земен ден.

Неведнъж е изразявал пред мен и болката си от тежкото състояние, в което беше натикана българската духовност. „Властващото все още отрицание - споделяше болезнено той - се изрази в драматична и криминална форма и в писателските среди. Отнет беше централният орган на Писателският съюз - в. „Литературен фронт”, прекръстен в „Литературен форум” и го превърнаха в плювалник срещу комунизма и неговите привърженици в писателските среди. Такъв криминален акт не познава историята на Съюза на българските писатели”.

Христо Радевски никога не напусна коловозите на активния ни културен и обществено-политически живот, страдаше и болееше за погазените високи социални идеали и социална справедливост за възтържествуването, на която беше посветил всеотдайно своето темпераментно надарено перо.

Живееше непрестанно с радостите, стремленията и тревогите на нашия народ. Високо ценеше творческите постижения на колегите си, помагаше и насърчаваше младите надарени литературни творци.

Няма да забравя никога как при едно наше гостуване в дома му ни посрещна с обичайната си вежливост двамата с младата, прохождаща авторка от Ракитово - Христина Димова.

Запозна се с нейната първородна малка книжка от поетични миниатюри и веднага я представи с нейни стихове по страниците на в. „Български писател”.

В същото време подаваше ръка и на известни наши литературни творци, към които властта някога хранеше недоверие и ги маргинализираше, какъвто беше случаят с недооценената Вера Мутафчиева.

Паметна е и неговата решителна намеса за връщане на доверието към големия Димитър Талев, интерниран някога в Луковит. Зае се незабавно и издейства своевременното завръщане на забележителния автор на „Железният светилник” с почит и уважение в активния духовен и обществен живот. Днес малцина знаят за този негов много човешки благороден акт.

В началото на 1996 г. моите гостувания се разредиха поради съюзяването, както шеговито се изразяваше той, на всевъзможни болести, които на 15 февруари с.г. погълнаха и последните му оцелели жизнени сили и угасиха зениците му завинаги.

С неговата кончина българската литература и духовност загубиха един от най-ярките си вдъхновени творци.

Неговият безспорен принос в културната ни съкровищница повелява нашето време да го освободи от недопустимата забрава, за да принадлежи с достойния си живот и творчество на днешните и идни поколения.

21 септември 2023 г.