90 години от рождението на Александър Миланов

Кирилка Демирева

Навършват се 90 години от рождението на Александър Миланов, който си отиде от този свят преди седемнадесет години.

Поет, публицист, преводач и общественик, личност с остро гражданско чувство, безкомпромисен защитник на справедливостта и демократичните свободи, той продължава да живее чрез своите повече от 20 книги и в спомените на близките, приятелите и последователите си.

А си струва да бъдеш последовател на родолюбивите идеи на този изгарящ от вътрешен духовен огън човек, приел като своя съдбата на нашите сънародници зад граница.

Споменът за моята първа среща с Ал. Миланов не губи ярките си очертания с годините. В един зимен ден на 1996 г. за пръв път посетих сбирка на дружеството за културно-просветни връзки с бесарабските и таврийските българи „Родолюбец”, на което той е съосновател през 1990 г., негов говорител и председател.

Сред присъстващите млади и не толкова млади люде, фигурата му се открояваше и напомняше за онази дълбока обвързаност с родния ямболски край (роден е в с. Овчи кладенец, Ямболско), с чиято природна и човешка пъстрота той е населил творчеството си.

Говореше отривисто, защото идеше реч за важни неща, за проблемите на нашите сънародници, приютени от бесарабската земя преди два века и позабравени от майката прародина.

Думите му излъчваха загриженост, но тонът му се изостряше, когато заговореше за недобросъвестни хора готови да изкористят идеята А в зората на всяко благородно дело все ще се намери някой, който държи лъжицата с катран.

Важното е да го предварим, да не му позволим да опорочи кълновете на безкористното добро, което дължим на своите братя след десетилетия мълчание, внушаваше той.

За мене, едва прохождащата в бесарабските български дела, думите му откриваха светове, които тепърва ми предстоеше да видя и осмисля.

Усещах, че за присъстващите Александър Миланов бе безспорният авторитет, на когото вярваха и го следваха безотказно.

По-късно щях да узная за неуморната му работа с българските институции за изграждане на дългосрочна политика за работа с българските общности. И особено за старата диаспора от Бесарабия и Таврия.

В оня момент знаех малко за житейския му път. Но знаех, може би, най-важното. В десетилетията на проточилата се стагнация в духовния и обществения живот в държавата ни Миланов е сред смелите, които открито заявят своята гражданска позиция.

През март 1988 г. се включва в Комитета за екологична защита на гр. Русе, а през ноември става съосновател и член на ръководството на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България.

След демократичните промени за кратко участва в политическия живот, но се оттегля и отдава силите си на творческите съюзи и, разбира се, на „Родолюбец”. Член е на Съюза на журналистите, Съюза на преводачите (негов председател от 1991 г.) и Съюза на писателите.

Неизбежно възникват въпроси. Защо за доказан общественик като него, политиката се оказва нежелано поприще. Защо не осребрява обществено-политическата си активност преди 10 ноември, както мнозина - звани и незвани - го сториха?

Отговорите се откриват в професионалния и в творческия му път. Отначало учител, а след това журналист и редактор, Миланов не се заседява в едно издание продължително време. Работил е във в в. “Народна младеж”, “Студентска трибуна”, в сп. “Смяна, в издателствата “Народна младеж”, “Наука и изкуство”, “Народна култура”.

От 1985 до 1991 г. е заместник-главен редактор на сп. “Апропо”. Цитирам тази информация не от някакво пристрастие към биографичната пунктуалност, а заради убеждението, че зад сухата фактология може да се провиди неспокойна личност. търсеща нови територии за творческа себеизява.

Но не е трудно да се досетим, че всяко следващо журналистическо поле е било подвластно на същите предписания и норми, както предходното. За свободния по дух човек този професионален път е една безкрайна съпротива.

Александър Миланов е истински свободен в своето творчество. Почувствал дарбата и влечението си към поезията, той дебютира със стихове в периодичния печат още в началото на 50-те години, когато е студент, а в края на същото десетилетие издава и първата си книга със сатирични творби „Анатема” (1959). Твърди се, че за тази първа книга е уволнен от работа.

Следват още шест книги от същия жанр, като след демократичните промени се появяват две с епиграми, една от които със знаковото за времето на 90-те години заглавие „Преобличане на Илия” (1994).

Епиграмите са доказателство за критическата рефлексия на хумориста, останала свежа и автентична независимо от преобърнатите социално-политически пластове. Непреходни са например внушенията на епиграмата за „нашенския плуралист”:

Той е за широки кръгозори.
Принципът му ясно очертан е:
„Всеки може всичко да говори,
само че на моята да стане!”

Един съвременен прочит на хумористично-сатиричните стихове от времето на социализма налага извода за автентизма на авторовите позиции на хуманните и демократичните принципи.

Във всяка следваща книга е заявена гражданската му позиция, проявяваща се многопосочно - от загриженост за човека и неговото нравствено здраве до изобличение на обществените и политическите недъзи, субективирани в „лица и маски”.

Като в паноптикум на нравствената разруха са събрани бюрократът, ходатаят, демагогът, доносникът, блюдолизецът, властникът. Изобличавайки ги, лирическият герой се заявява като техен антипод.

Той е непознатото „животно” в джунглата, което не показва хищнически нрави като останалите обитатели. И в недоумението си те стигат до прозрението:

Щом не показва нрави животински,
той може би да е човек същински.

В изданията от 60-те години хумористът се прицелва в уродливите обществени нрави, наблюдавани и лично преживени - раболепие, доносничество, приспособенчество, бездушие.

На тях се противопоставя „изправеният човек”, срещу когото се съюзява посредствеността, скрита зад мнимата устойчивост на тоталитарната система. От позициите на своята неподкупна съвест и демократични убеждения поетът косвено отрича политическата система.

Така зад универсалните животински типажи, природни явления или исторически събития, втъкани в сюжета на не една алегория, прозират йерархическите зависимости.

Лирическият герой, непримиримият със злото, посреща с достойнство многопосочните ветрове. Авторът е имал обичая да датира стихотворенията си. Това ни улеснява да проследим движението на критическата му мисъл в застойните времена, както и обектите на сатиричното му перо.

Стихотворението „Анатема” от едноименната книга е може би най-известното хумористично стихотворение на Александър Миланов. Горчив разказ за „прегрешението” на младия учител Дойнов, който „за час със пет минути закъснял”.

„Нежният” укор в доклада на директора се превръща в анатема, която съпровожда учителя през целия му живот, дори и и на смъртното му ложе:

„Приятели, колеги и роднини,
покойният достойно е живял,
макар че през младежките години
за час със пет минути закъснял!”

Творбата е истински хумористичен бисер. Тук майсторски се преплитат и съчувствието, и горчивината заради бездушната дребнавост. Това е гротеска с всичките особености на жанра.

В нея като в криво огледало се преекспонират онези подмолни, но зле прикрити язви в човешките отношения, резултат от тоталното бюрократизиране на държавната машина, както това е показано в сатирата „Протококоломания”.

Тук героят е мистичният Той, въздесъщият, но безлик бюрократ, който свежда всяко действие до протоколния му образ. Има протокол - има резултат, няма протокол - няма нито действие, нито резултат.

В стихотворението се изразява авторовата тревога, че протоколомавията е достигнала размерите на обществено зло. Силата на отрицанието е в абсурдното интерпретиране на универсални образи и явления в хумористичния контекст: Адам, който би поискал от Господ протокол за сътворението си; нощното небе, приютило на съхранение слънцето с протоколно обещание да го върне на сутринта.

Бюрократизмът е видян като повсеместно негативно явление, което прониква във всички сфери на обществения живот през 50-те години, и което ще се прояви във всяко следващо десетилетие в най-неочаквани превъплъщения.

Хумористичният стил дава възможност на поета да не търси прозрачни и невинаги художествено защитими похвати на автоцензурата, която за онова време е нещо обичайно в литературата.

Богатите изразни възможности на комичното му помагат в структурирането на убедителен и емоционално въздействащ иносказателен свят. Така е например в стихотворението „Пролетна опасност”, което представлява разгърната метафора на красотата в живота, но и на разрушителните сили в обществото.

За лирическия герой пролетта е не само красота и опияняваща птича песен. Раждат се и „гадинки”, които изяждат, рушат, унищожават. Затова хумористът не се оставя на вълните на пролетната безметежност, а се вслушва в почукването на кълвача - този санитар на гората.

И затова аз занемявам,
прехласнат се опиянявам
щом славеят запее в здрача
или пък гълъбът загука,
но мен ме радва и кълвача,
когато с остър клюн зачука.

В разширената метафора на пролетта образността илюстрира пъстротата на обществените и личностните нагласи, а поантата извежда фигурата на трезво мислещия ум, както и необходимостта от радикално действие, което да прочисти обществото от недъзите му.

Метафоричността се засилва в творбите, писани в следващите десетилетия. Тя „пипа” все по-дълбоко в системата, а това означава все по-категорично заявена гражданска позиция в духа на демократичните убеждения на автора.

В хумористичните стихове от 70-те и 80-те години поетическата инвенция следва тенденцията на засилващата се перфидност в поведението на властта в желанието си да представи привидното за реално.

Асоциативната образност насочва към демагогията на онези от върховете и безогледното преследване на постове, към глашатаите на системата - „жреци на одаджийски родове”.

Ироникът не може като тълпата да се възхити от дръзкия летеж към висоти „все по посоката на вятъра”. Противни са му фалшивата героизация и превръщането на портретите в икони. Вярва в здравия разум на народа да прецени, че „ Живота някой друг го е спасил,/ а славата му Ной си присвоил.”

А защитникът на истината, демократът не може да не види родината си като „рай за грешници”. Там „Вече всички сме целенасочени./В нужно направление формирани…”

Не са малко сатирите, в които е отречен авторитаризмът във всичките му възможни проявления. Красноречиво в това отношение е иносказанието в стихотворенията „Основата на геоцентризма”, „Детрониране на олимпийските богове”,”Християнско откритие”.

Хумористично-сатиричният стил на Александър Миланов доказва таланта му да се изрази чрез всички аспекти на комичното. В духа на времето езикът е езоповски.

Идеите се извличат обикновено от занимателния наратив на хумористичното стихотворение, алегорията, пародията, афоризма, гротеската.

Авторът умело пародира антични, библейски и исторически сюжети, образи от класическата литература, приказни мотиви. Видимият свят е метафорично претворен. Всичко това доказва високата култура и сатиричния талант на твореца. Не може да не се отбележи майсторството в стихосложението. Вероятно то дълго време е школувано в онази митична студентска група, скрита зад името Трендафил Акациев.

От днешна гледна точка нито една творба не звучи анахронично, защото всяка е уловила непреходното в стоп кадър.

И днес човекът и обществото са целенасочвани от обитатели на върхове, управлявани от други, обикновено чуждоземни, върхове.

И днес демагогията прикрива нищонеправенето, а личният успех зависи от това кой ще те повдигне и кой ще те поеме.

Лирическото наследство на Александър Миланов впечатлява с тематичното си многообразие. То е сбрано в книгите „Разговор след години”(1965), „Една усмихната вселена”(1976), „Сърдечно отделение” (1982), „Орис”(1998).

В стиховете поетът многократно се връща към корена си, извиква от паметта свидни селски образи и видения от детството.

Изповедни или изобразително-пластични, стиховете са носталгично убежище на лирическия герой, останал сякаш някъде в пространството между градската сивота и „познатия простор на равнината”.

Той е с живо чувство за родова принадлежност и негов дълг е да предаде ценностите на рода на поколението след него. Затова в много поетически творби живеят образи на негови родственици.

В диалога с тях или в изповедта пред тях лирическият герой е частица от някакъв отколешен, но вечен живец на родовото битие. В други стихотворения героят е завладян от съмнения, огорчен от фалшивата патетиката на времето, в което „се загубват вече гласовете ни,/ приучили се само да скандират.”

Поетът често избира самоанализа. В драматичния сблъсък със себе си героят се чувства объркан „ в пространства без посоки”. Но застава лице в лице с истината: „Опротивяват ни маркирани маршрути,/ а пък сами маркирахме маршрути.”

За миг съмнението е прогонено от вяра, изразена риторично: „Какво, че има кал по пътя!/ Това е кал от размразяване.”

Всъщност лирическият герой често е разкъсван между надеждата и разочарованието. В едно неозаглавено стихотворение, писано през 1988 г., героят е угнетен от потъването на живота в привичното.

Възможно е стихотворението да е тъжен размисъл, породен от не особено широкия отзвук в тогавашното общество на демократичните сдружения, в които авторът е активна фигура, или от неслучилата се у нас „перестройка”.

Образът на оазиса сред пустинята носи идеята за мимолетност на надеждата, отстъпила пред витаещото в пространството усещане за нещо пропуснато.

Оазис във пустинята край нас се раждаше,
но ние сякаш не го забелязвахме.
Хиената на навиците думите изяждаше
и зейваха все по-задълго паузи.

Във вакуума най-тежеше бремето
на недоизреченото, на недоразбраното.
Дали да се залъгваме, че времето
ще ни подскаже думите на премълчаното?

Неразрешим или решен е вече казусът?
Изпуснахме ли както казват, птичето?
От суета нехаем, че оазисът
потъва в пясъците на привичното.

По-горе положих стихотворението в обществено-биографичното. Но в него има податки за тълкуването му в аспекта на биографично-личното - като драматична изповед за накърнена взаимност в любовта.

Енигмата в тази творба засилва художественото й въздействие, като предизвиква размисъл, провокира интерпретативните нагласи на читателя, а това вече е знак за постигната поетическа висота.

Мотивът за поезията и поетичното владее лирическото съзнание на всеки творец. И Александър Миланов не е изключение от правилото.

В стихотворенията „Поетика”, „Творчество”, „Творец”, „Магия”, „Дар свише”, писани в различни десетилетия, се говори за изкуството като свещенодействие и за таланта като дар Божи.

Поетът афористично ни внушава, че разгадавайки тайните на живота и изкуството, всеки човек трябва да има ето това „стремление”:

Да те привлича красотата на нормалното
и да не го объркваш със баналното.
Да не те плаши и най-стръмната пътека,
когато търсиш Бога у човека. (1997)

Метафоричната образност е характерна и за лириката на Миланов от 90-те години. Разнообразни са мотивите, богата е емоционалната гама - от елегичното настроение до радостта от природата и любовта.

На поета му е чужда плакатността. Много от стихотворенията изразяват съмненията и несъгласията на лирическия герой.. Това, както и сатиричното му творчество, може би, е причината литературните историци да не причисляват Миланов към „априлското поколение” поети.

Не бих се наела да твърдя кой доминира в творчеството му - сатирикът или лирикът. Нишката, която ги свързва, е отстояването на честността и свободата:

В живота съблазнителни богатства има.
Ако за тях сърцето заламти,
по логика неумолима
с мечти и пориви ще заплати.

А всъщност на човек му трябва само
хляб, топла дума, въздух и вода.
И още нещо като тях голямо -
свобода!

На 70-годишния си юбилей писателят ми поднесе своето „Избрано”(2003) с автограф: „На К. Демирева - за родолюбивото й дело!”

Делото на неразривната духовна връзка между българите отсам и оттатък Дунава имаше вече своята история и в моя живот.

На това родолюбиво дело Александър Миланов служеше до последния си дъх като гражданин и творец!