Продрум Димов

Техният полъх ме грабна, когато се потопих в новата стихосбирка на Матей Шопкин „Към сините предели на Безкрая”, която издателство „Български писател” току-що предложи на читателската аудитория.

И в тази своя творба поетът остава верен на своя творчески натюрел и на неговата емоционално-тематична насоченост, която, съчетана с безспорния му литературен талант, го нареди сред водещите най-ярки имена на днешния ни поетичен свят.

Всъщност тази творческа лирична темпераментност витае властно и неудържимо още в дебютната му напориста поетична книга „Двадесета пролет”, която му отвори дверите на родната ни атрактивна мерена реч.

И не трябва да се забравя, че появата през 1959 г. на първородната му творба се посреща радушно в литературните ни среди, дава криле на младия автор и това предопределя бъдещото му успешно развитие на ревностен лирик.

И през 60-те години с нескрито самочувствие той застава все по-уверено пред белия лист, набира скорост, не закъсняват и следващите му стойностни издания - „Вечерен сняг” (1966), „Потомък” (1967), „Територия” (1969) и други заглавия, които му отреждат място сред най-надеждните и перспективни млади поети на страната ни.

И през следващите десетилетия на миналия век Матей Шопкин е вече сред най-популярните и талантливи творци, водещи локомотива на първия ни национален литературен ешелон.

В стиховете му намират отражение благородните му вълнения, жаждата за повече хармония и обич в човешките взаимоотношения, болките и стремленията на нашия съвременник, успоредени с всеобщите усилия за преодоляване на социалните недъзи в обществото ни, устремено към едно мечтано и много по-човешко бъдеще.

Сам израсъл и възмъжал физически и духовно от здравия народен корен, поетът страда и более в стиховете си за нерешените обществени проблеми и с надареното си поетично перо поставя на прицел промъкващите се като плевели житейски неправди, които погубват вярата на човека в утрешния по-светъл ден, грейнал в най-светлите мечти и идеали, чиято барикада той никога не напуска.

Паралелно с дълбокия психологизъм, от който е страстно пропит всеки негов стих, откриваме и присъствието на социално-гражданската тема в творчеството му, в което доминира и респектиращото му приобщаване към съвременната ни патриотична поезия.

И от дългогодишните ми наблюдения върху неспокойния му възходящ творчески генезис стигам до извода, че в тази насока Матей се явява като един от най-ортодоксалните продължители на Вазовите родолюбиви традиции под българското литературно небе.

А в сюжетно-тематичен и емоционален план тези непрестанни негови творчески търсения откриваме и в най-новата му поетична творба „Към сините предели на Безкрая”. Стихосбирката е посветена на 85-годишнината на автора и съдържа 86 нови стихотворения.

Още с докосването до първите редове усещаме, че ставаме съпричастни към съдбата на един творец, твърдо решен да отстоява своята висока човешка същност.

Макар и извървял дълъг, неравен житейски и творчески път, авторът никога не отстъпва от своите позиции, в чиято сила и чистота клетвено убеждава своите читатели:

Дори годините да ти тежат,
проклинай ада и възпявай рая
и бодър продължавай своя път
към сините предели на Безкрая! /„Към себе си”/

Житейският и творчески път на поета е осеян с разноцветни преживелици - радостни ентусиазирани мигове, но и немалко огорчения и разочарования след настъпването на така наречените демократични промени.

Но той стоически е понасял неволи и неправди и никога не напуска избрания ориентир на своя живот. Напротив - душата му често е отдадена на романтични преживявания, които го зареждат с енергия и възраждат силите му, за да остава верен на своя бодър и непоколебим стих:

Дори когато облаци тъмнеят
или искрят светкавици по мен,
в душата ми вълшебни струни пеят,
защото през септември съм роден! /„Песен за септември”/

Подобна ведра емоционална обагреност битува в немалко негови творби - „Върху стремето”, „Поетичен призив”, „Добрият дух”, „Убеденост” и много други.

Матей Шопкин е творец, роден, закърмен и израсъл сред благодатния чернозем на Дунавската равнина, в чиито житни поля още отекват песента на птиците, скъпите спомени от детството, за да оживеят в мил и носталгичен стих.

В него възкръсва незабравимата топлина на бащината стряха. Сърцето и сега се къпе в умиление, когато си спомни как в ледените зимни вечери печката светлее, бумти и щедро раздава своя благодат.

За жалост след време ледна ръка ще изхвърли на боклука идилиите със синьото небе. И започва да рухва постепенно крепостта на неподправения детски свят:

Но тука, в бащината къща,
разбирам с тъжна яснота,
че всеки порив се превръща
в една несбъдната мечта. /„В бащината къща”/

За отбелязване е обаче, че поетът никога не губи присъствие на духа и в най-драматичните и напрегнати мигове чувства спасителната опора на скъпата си житейска спътница - Магдалина, и на двете си незаменими дъщери. И затова:

Приеман, благославян и отричан,
вървя изправен, замечтан и млад,
защото знам, че още съм обичан
поне от трима души в този свят. /„Съкровена изповед”/

Матей Шопкин е творец с изключително чувствителни сетива и в стиховете му рефлектират и най-трудно уловимите вибрации, които резонират в крехката му, лесно ранима душевност, която нерядко е поглъщала горчилки, сервирани от сложната ни противоречива действителност.

Но никога не дава заден ход, твърдо и неотклонно следва благородните пориви на своето честно и много човешко сърце. Той е дълбоко убеден, че животът е борба:

Но няма да надам печален вик
и в хаоса от звани и незвани
приемам мойта орис на войник,
обречен на заветни полебрани. /„Орис”/

Неговият лиричен герой е с непоклатимо самочувствие, захранвано непрестанно от завидното му чистосърдечие, светлите добродетели на здравия му български корен, от вярата му във високия социален идеал, на който се е обрекъл да служи до сетния си земен ден. И неслучайно гордо изповядва невероятното си удовлетворение:

Да вярвам и в живота, и в човека,
и в моя благороден Идеал,
и да вървя по моята пътека,
пътека, по която няма кал. /„Моята пътека”/

Сродна нравствена атмосфера дишат десетки негови творби - „Нрав”, „Предзимна песен”, „Възпев”, „Полет” и много други, които разкриват неговия висок морален ръст.

Общувайки с тези нови стихове на Матей Шопкин, усещам дълбоката изповедност на твореца, който разголва душата си, въвежда ни в горещите лабиринти на неспокойния си вътрешен свят, сътворен от светлина и доброта, от обич към човека.

През годините съм се срещал с не една и две творби на поета, но тази негова стихосбирка като че ли ври и кипи от дълбоко искрени откровения, отразяващи високите измерения на богатата му човешка същност.

Очевидно много от тези стихове са породени от неудържимото възмущение на поета, предизвикано от жестоките набези на необузданата морална деградация в обществото ни. Инак как да си обясним настойчивия призив, който напира в стихотворението „Радостен повик”:

Стига облачни тайфуни,
стига студ и пустота.
Нека звъннат ясни струни
за любов и красота.

Стиховете ни внушават неистовата вглъбеност на поета, която ни пренася в динамиката и драматизма на тежненията и мъчителните преживявания на автора.

Но в същото време разбираме, че тези съдбоносни душевни сътресения са плод на тоталната разруха на днешния ден. Тази творческа позиция отново ни напомня, че Матей Шопкин беше и си остава един от най-ревностните знаменосци на съвременната ни социално-гражданска поезия.

За жалост в днешния ден „свестните считат за луди” и поетът все повече чувства суровите и безпощадни пристъпи на самотата, а гласът му за чест и достойнство потъва нечут и безответен. Затова и гневът му е неукротим:

И в този свят на катастрофи,
под свода северен и южен,
кому са нужни мойте строфи
и моят глас кому е нужен? /„Съд”/

За разлика от много свои колеги по перо Матей Шопкин не поставя в центъра на поетичните си преживявания интимната тема, макар че никога не е чужд на това велико човешко чувство. А той високо цени неговата неоценима стойност:

И тръгнал по загадъчни пътеки,
под ясен и под облачен покров,
не отминавай днеска и вовеки
магията, наречена Любов. /„Магията”/

И в тази творба авторът не може да преодолее магнетизма на спомените от младите години. Нима могат да стихнат в душата му спомените за романтичните гимназиални години в любимия Търновград, където поникват крилете за неговия полет към родния поетичен свят. Величието на старопрестолния град често възкръсва в паметта му:

И все такъв -
и стар, и млад,
когато плача или пея,
у мен живее Търновград
и аз в душата му живея! /„Искреност за Търновград”/

Стихът му, отдаден на порой от силни човешки изповеди, не може да се отдели от присъщата на поета синовна любов към роден край и Родина. Трудно бихме открили друг съвременен творец, в чието творчество да триумфира всеотдайно могъщата обич към Отечеството ни и нашето героично българско минало по вазовски, както е в поезията на Матей Шопкин. За него

Родината по път заветен
върви нагоре и напред
и Сухиндол е град трицветен
под родния свещен Трицвет. /„Трицветен град”/

Този горещ патриотичен полъх ни обзема и в други негови творби - „Кратка изповед”, „Ботевец”, „Зов към Родината” и други.

Матей Шопкин издига на най-висок пиедестал любовта към Родината, което наистина го сродява завинаги с най-българския ни поет - Иван Вазов. Ето защо:

Това са думите на моя дар
да обожавам майката Родина
и осветен от нейния олтар
спокоен към Безкрая да отмина. /„Ветрове”/

Новата поетична книга на Матей Шопкин - „Към сините предели на Безкрая” - съществено се различава в сюжетно-тематичен и емоционален аспект от много други негови творби.

На преден план авторът е извел своите задълбочени размисли върху драматичните преживявания и моралния облик на лиричния герой. Стихът е стегнат, динамичен, темпераментен и емоционален.

Той не се извисява с някаква самоцелна художествено-естетическа натруфеност, но грабва читателите с дълбокия си психологизъм, с невероятно откровение и неотразимо въздействие.

Тази творба е един блестящ поетичен урок по човеколюбие.