Димитър Данаилов

Много години вече работя в музея на Яворов. Точно срещу бюрото ми на западната стена на канцеларията е окачен един от неговите портрети като македонски четник. Това е предпочитаният от мен портрет, макар че във фонда на музея има още много.

Почти всеки ден гледам този портрет и зная и най-малката подробност: каскета с кривната козирка, големите бедуински очи, младежките мустаци, устата и закопчаната чак до шията куртка от бозав шаек. Тук Яворов е само на двадесет и пет години.

Ако влезна в експозицията на залата, пак на много места ще срещна неговия образ, а и на двора ще го видя, излят от бронз, в скулптирания портрет на Мара Георгиева. Поставен е на такова място в градината, че постоянно гледа към едноактната родна къща.

Същото в града: Яворов! Яворов, Яворов…

Чух това име още когато бях дете. Така е с всички чирпански деца. Когато бях ученик в трето отделение на чирпанското основно училище „Васил Левски” учителката ми Деля Вълчева ми даде да декламирам неговото стихотворение „Арменци”.

Качиха ме на една маса, изпънах тънкото си вратле и започнах. Виках силно, спирах, защото не ми стигаше въздух.

Не зная как съм го казал, но слушателите ме възнаградиха със силни ръкопляскания и аз, обхванат от прегръдката на моята първа учителка, се разплаках.

Тогава и аз наричах поета Пе Ке Яворов. Така го наричаше моята учителка, директора, дори и майка ми, която също беше учителка.

След време това „Пе Ке” изчезна, за да се замени със звучното име Пейо, което с хода на годините и с проникването в същността на неговата поезия придобиваше все по-голяма емоционална сила за мен.

Като прогимназиален ученик успях за пръв път да прекрача прага на Яворовата родна къща. Помня, че беше пролет. Най-голямата сестра на поета Мина ме посрещна много любезно, въведе ме в стаята, където е роден поетът, разказа ми интересни случки от неговото детство. В главата ми се е забило това: „Беше мълчаливо и послушно дете.” После ми даде една тетрадка, в която аз написах стихотворението си „Рицар” и го посветих на Яворов.

После нещата така се наредиха, че трябваше да постъпя на работа под покрива на тази къща, станала вече музей.

Много години вече дишам въздуха, който е дишал някога младият поет-мечтател в топлата атмосфера на семейното гнездо. Посрещам и изпращам почитатели на неговата поезия, ровя се в останали тук архиви, чета запазените броеве на получавани от него вестници и списания, разгръщам пожълтели страници на книги от неговата библиотека.

На много от посетителите не им се излиза от музея. Седят на скамейките, дишат въздуха, прочистен от улична гълчава, пропит с аромата на обичаните от дядо Славейковата Гергана цветя - шибой, здравец, латинка, вечерничета, молофи…

Благодарение на Яворов аз се запознах с хиляди хора не само от България, но и от целия свят. На скамейката под старата слива, на чието стебло Яворов е допирал измъчено чело след смъртта на майка си през 1907 г., съм седял с безброй почитатели на неговата поезия. Тук беше седнал Назъм Хикмет, Пабло Неруда, Константин Паустовски… Ето японката Йоко Яоита… Ето Дора Габе, донесла саксия с цъфнал бял зюмбюл…Цяла книга може да се напише за тях.

Незабравимият артист Иван Димов озаглави единствената си книга „Ако имах два живота”. И изповяда в нея, че би посветил и втория си живот на сцената. И аз бих изповядал като него същото: ако имах два живота - и втория бих дал без остатък на Яворов и неговия музей в Чирпан.

Искам и вторият да изгори, запален от огъня на неговата безсмъртна поезия. Искам и през втория все така да чувствам силата на строфата, която Александър Геров посвети на Яворов:

Най-хубавото, що си имал,
когато тука си живял -
е твоята съдба завидна,
че си горял и изгорял.

Поете, благодаря ти за всичко.

—————

в. „Чирпанско дело”, бр. 2, 10.01.1989 г.