Едгар Доктороу

превод: Любомир Духлински

Последното голямо интервю, дадено от Е. Л. Доктороу на 25 септември 2008 г. пред Алън Вайнстейн, началник на федералното архивно управление на САЩ, проведено в библиотеката на архива.

Алън Вайнстейн.  Щастливи сме, че днес ни е на гости един от най-добрите писатели в света. Мисля, че повечето присъстващи са запознати с десетките книги на този автор и, разбира се, с последната публикувана - изключителния роман „Марш”. Благодаря ви, сър, за участието в нашата програма.

И така, на Едгар Лоурънс Доктороу му е дошло на ума да се появи на света в Ню Йорк и да живее в Бронкс. Трябва ли да добавя още нещо? Той е американец от второ поколение. Баща му обичал да чете Едгар Алън По. Оттук, както разбирам, е вашето име Едгар?

Едгар Л. Доктороу.  Искате да поговорим за младите ми години?

А. В.  Именно.

Е. Л. Д. Ами какво да ви кажа? Като дете бях предоставен сам на себе си. През цялото време четях, а в дома ни постоянно звучеше музика. Мама беше пианистка, а баща ми собственик на музикален магазин. Той беше отчасти и музиковед, а магазина беше поддържан и в годините на Великата депресия, но в 1940 г. баща ми го изгуби. В дома ни винаги имаше много книги и много музика, но малко пари. Родителите ми бяха хора четящи. Не се ли отклонявам от темата?

А. В. Не.

Е. Л. Д. Както си изясних по-късно, мен действително са ме кръстили в чест на Eдгар Алън По. Децата не просто са кръстени на някого без причина: баща ми наистина обичаше книгите на Едгар Алън По. Всъщност той харесваше много лоши писатели… Въпреки че от всички наши лоши писатели По е най-великият, което малко ме утешава. Баща ми отдавна го няма на света. Мама живя до деветдесет години и си спомням, че един ден - тя вече беше на преклонна възраст - най-накрая реших да изясня ситуацията с името си и я попитах: „Ти и татко знаехте ли, че ме кръщавате на наркоман, алкохолик и маниакален параноик с ярко изразена склонност към некрофилия?” - „Едгар, това не е смешно” - каза мама.

Реших, че съм писател, когато бях на девет години и известно време не смятах, че е необходимо да напиша каквото и да било, но четях всичко. Провървя ми, че телевизията все още не беше се стоварила върху главите ни и получавахме цялата информация от книги, комикси и детски радиопредавания. С течение на времето започнах да задавам един въпрос. Обикновено, когато детето чете, се интересува какво ще се случи по-нататък - мен ме занимаваше друго: как е направено това? Мисля, че именно този въпрос трябва да вълнува писателя, тоест детето, което възнамерява да стане такъв. „Писателят вижда готови редове на страницата, които предизвикват силни чувства и рисуват картини в съзнанието на читателя. Как се прави това?”

Помня какво силно впечатление ми направи Джек Лондон. Веднъж в библиотеката взех „Мадмоазел дьо Мопен” на Теофил Готие, от която ми пламтяха ушите - много сексуална книжка. Избирайки книга, аз гледах името: например, хареса ми името „Идиот” от някой си Достоевски… Баща ми, както разбрах по-късно, внимателно е наглеждал какво чета и се е убедил, че в по-голямата си част това е мистика, истории за загадъчни престъпления и привидения. Веднъж, когато бяхме на гости на дядо - а дядо ми имаше прекрасна библиотека - баща ми взе една книга и каза: „Ето, „Зелената ръка”. Ужас, мравки пропълзяват по кожата ти. Прелисти я”. И докато възрастните си попиваха чай с пирожки, аз преседях цялата неделя в ъгъла, четейки тази книга. Баща ми се изхитри: книгата съвсем не беше за зелена ръка, а за един юнга, „зелен” още матрос на шхуна. Тя ме увлече и аз се пристрастих към морската тематика, което ме доведе до капитан Хорнблауър и подобни приключения.

А. В. Вие някога разказвахте как сте започнали да се занимавате със съчинителство в училището с научна насоченост в Бронкс.

Е. Л. Д. В това училище преживях тежки времена. Там учеха много умни деца, някои просто непоносимо умни: за всекиго можеше да се предскаже, при това непогрешимо, че го чака Нобелова награда за физика. А аз се спасявах от тях на най-ниския етаж, в литературното списание „Динамо”, там за пръв път ме публикуваха, напечатаха разказа ми „Бръмбар”. В това време четях Кафка и съчиних история за етимологическото превъплъщение в кафкиански дух. После реших да изучавам журналистика. Не казвам, че това ми харесваше - просто получих възможност да пиша. Беше ни наредено да вземем интервю и аз се отправих към града с тази цел.

А. В. Трябвало ви е да поговорите с някаква ярка личност?

Е. Л. Д. Да. Аз отидох и взех интервю от дежурния на служебния вход на Карнеги хол. Казваше се Карл, той беше еврейски бежанец от Германия, изгубил цялото си семейство. Славен старец. На работа ходеше с кафяви панталони и синьо палто от плат за хастар, носеше си вечерята в хартиен плик и термос с чай, и пиеше чая по стария обичай, както беше свикнал в Европа: захапваше кубчето със зъби и пиеше чая през бучката захар. Всички знаменитости го обожаваха. И Хоровиц, и Тосканини го наричаха просто по име. Той отлично разбираше музиката. Ето от този старец Карл аз взех интервю. На следващия ден учителката ме извика и каза: „Това е най-доброто интервю от всички, които ми се е налагало да чета в това училище. Ще го напечатаме в училищния вестник, но преди това прати някое от момчетата да иде в Карнеги хол и да снима Карл, и ние ще пуснем и снимката му там.” „Мисля, че това няма да му хареса” - казах аз. „Защо?” -попита тя. „Разбирате ли, Карл е много срамежлив”, - отвърнах. „Срамежлив? Но ето че с теб е поговорил?” - „Не е съвсем така, - казвам. - Никакъв Карл не съществува. Аз си го измислих”. Да, неудачен излeзе този ден.

Нито учителката, нито аз разбрахме тогава, какво ознаменува този случай. Аз реших, че е далеч по-леко да измисля историята, отколкото да ходя някъде, да задавам на някого скучни въпроси - днес, разбира се, аз бих отговорил на учителката съвсем другояче, бих казал: „Аз правя това, което обикновено правят журналистите”.

А. В. По-късно вие написахте: „Мисля, художествената измислица се втурва в историята. Историците знаят, че не са обективни. Пресичането на мита с историята - ето изходната точка, с която започват моите романи”. Вашият измислен Карл - това е митът, вплетен в историята.

Е. Л. Д. Моята позиция е такава: ако Карл не съществува, него следва да го изобретим - по този начин запълвам празнините.

А. В. В Бронкс мнозина са говорили така, както и Карл. Тези хора също са ходили в библиотеката, както и ние с вас. Помните ли публичните библиотеки? Занасяш у дома огромен куп книги - сутринта всичко е прочетено, замъкваш ги обратно, и така по кръга.

Е. Л. Д. За мен публичната библиотека имаше огромно значение; важно бе не само написаното в книгите, но и самата им фактура. Някои стари екземпляри бяха толкова окаяни, че наново ги подвързваха - помните ли тези дебели подвързани библиотечни книги? Имаше страници, четени до скъсване: обръщаш ги и ти се струва, че в ръцете ти е парцал. И още един приятен спомен: на една пресечка от библиотеката на Уошингтън Авеню имаше голяма пекарна, може да се каже хлебозавод, и по пътя към библиотеката бивах потопен в облак от аромат на хляб. Така хлябът и книгите бяха обединени в съзнанието. И тази връзка завинаги, така или иначе, се запази.

А. В. Ако вашите родители както моите имаха ресторант за любители на изисканите блюда, връзката щеше да бъде не с хляб и не с франзели…

Е. Л. Д. Там печаха най-различни неща, включително питки със синдикални етикети - лепяха малки етикетчета на хляба; по някакъв начин си спомням тези подробности. Но имаше време, когато лоялността ми към писането се разколеба: реших, че искам да стана авиационен инженер. По-големият ми брат каза: „Просто харесваш звука на тези думи, това е всичко.” А аз наистина понятие си нямах с какво се занимават авиационните инженери.

A. В. Как стигнахте от Бронкс до Кениън Колидж? Това са два различни свята.

Е. Л. Д. Действително е странно. Харесваха ми стиховете на Джон Кроу Ренсъм, последователя на Новата критика, изискан и не много известен поет. Сега, както знаем, да си малко известен поет е стилно. Просто почувствах, че искам да уча при него в Кениън Колидж и за мое учудване ме приеха. Можете ли да си представите как децата отиват в колеж сега? Те вземат планина от оборудване със себе си. Мъкнат ски и сърфове, компютър, високоговорители и много други неща, за които дори не знам, а аз отидох на гарата с едно куфарче и хартиен плик, в който имаше сандвич, ябълка и кутия мляко. Сбогувах се с родителите си на старата Пенсилванска гара - тогава бях на шестнадесет - и седнах във влака. Пътят беше дълъг, но довърших сандвича си, преди влакът да стигне до Нюарк. После, разбира се, бях ужасно гладен. В Кениън ми дадоха забележително образование. Завърших колежа, но с диплома по философия, а не по филология. Двама от най-добрите американски философи преподаваха там - Филип Блеър Райс и Върджил Олдридж - но аз, разбира се, учих две години и с Ренсъм. Също така се интересувах от театър и започнах да играя в студентски пиеси, но не получавах добри роли, докато колежа не завърши един легендарен студент на име Пол Нюман. Интересно, какво стана с него после?

Но да продължим за Кениън и за поезията. Пишехме критични статии по същия начин, по който играят футбол в щата Охайо: там не се шегуват с думите. Когато по-късно в Кънектикът срещнах писателя Робърт Пен Уорън, който по някакъв начин беше свързан с Кениън и познаваше Ренсъм, той каза, че Кениън през годините на моето обучение е очевидно най-доброто учебно заведение в страната. Бях много доволен да чуя това.

A. В. Кога за първи път се обърнахте към историята? Има ли връзка с някакво събитие или този подход винаги е бил естествен за вас?

Е. Л. Д. Добър въпрос. Вижте, поредица от случайности от творческо естество ме отведоха към историята. След армията работих като редактор в „Калъмбиа Пикчърс” в Ню Йорк, което означаваше да чета по една книга или сценарий на ден и да пиша доклад, в който трябваше да кажа дали материалът може да бъде превърнат във филм. По това време уестърните бяха много популярни и всеки ден трябваше да чета ужасни, отвратителни писания - буквално се разболявах. И тогава един ден седнах и написах разказ, пародия на цялата тази утайка и я показах на моя шеф, Джони Джонстън. Той каза: „Харесва ми. Направете роман от това.” След това зачеркнах заглавието на разказа, написах „Първа глава” отгоре и, без да знам как се пишат романи, се заех с работата.

По някаква причина поставих действието на романа на територията на Дакота през 1870 г. и въпреки че първоначално беше замислен като пародия, исках да направя нещо сериозно от един изтъркан жанр. Пародията си остава структурната основа, но нищо не се осмива в романа. Беше напечатан и имаше доста добри отзиви и аз разбрах, че съм се справил със задачата, въпреки че никога не съм бил на запад от Охайо, където се намира колежът Кениън. Всъщност за мен, нюйоркчанина, щата Охайо беше Запада. Този подход е напълно традиционен: Кафка например написа книга, наречена „Америка”, без да напуска Прага.

А. В. Сега тази книга се отнася в раздела „Книги за пътешествия”.

Е. Л. Д. Горе-долу… Критиците се отнесоха добре с мен, но тогава получих писмо от една дама от Тексас. Тя беше вече на преклонна възраст, за което свидетелстваше много изящния почерк в духа на калиграфията от XIX в. „Млади човече” - пишеше тя, - бях с вас до пета глава, в която вие накарахте Дженкс да сготви вечеря от задния крак на прерийно куче в средата на прерията. В този момент разбрах, че никога не сте бил на запад от Охайо. Задният крак на прерийното куче е по-малък от чаена лъжичка.” Разказвах същата история преди известно време и получих електронно писмо от някой, добре запознат с дневниците на Лоис и Кларк, който ми каза, че там се споменава определен сержант, който е убил прерийното куче и е направил от него вечеря за двама офицери, така че бях прав. Без да подозирам това.

Попитахте как съм се обърнал към историята - мисля, че това го изискваше самия жанр на романа. Аз съм израсъл в Ню Йорк, но този град никога не е влиял на моето творчество така силно, както например Средния Запад на Шерууд Андерсън и Синклер Луис или Юга на Уилям Фокнър. Просто ми дойде на ума, че времето може да стане същия организиращ принцип на романа, както и мястото. Моята втора книга (даже няма да говоря за нея, на критиците тя произведе впечатление на взривена бомба) и следващите - „Книгата на Даниел” и „Рагтайм”, бяха построени на този принцип. Но аз не се причислявам към авторите на исторически романи. Аз въобще съм против такива определения. Искате ли да развия тази тема?

А. В. Разбира се, но пътьом отбелязах, че не съм ви наричал автор на исторически романи. Казах, че сте писател от Бронкс.

Е. Л. Д. Е, това не го разбирам съвсем… Разбира се, че такъв жанр съществува. „Исторически роман” - това е костюмиран роман, където ви се внушава колко прекрасно би било да се живее в такава епоха, но аз не говоря за този, по мое мнение, твърде повърхностен жанр. Да кажем, в „Алената буква” Натаниел Хоторн описва период сто и петдесет години преди своето рождение. Нима считаме такава книга за исторически роман? Не. Марк Твен е написал „Том Сойер” 40 години след своето раждане, в края на 1870 г. и разказва за своето детство на Запад и на Юг в 1840 г. За нас „Том Сойер” и „Хъкълбери Фин” не са исторически романи.

Така или иначе, във всеки роман се разказва за миналото - от това няма как да избягаш - въпреки че може да възразите, че романът се нарича исторически не само защото разказва за миналото, но и защото в него действат исторически герои. Ние обаче не смятаме нито „Война и мир” на Толстой, нито „Пармския манастир” на Стендал за исторически романи, въпреки че в тях има истински исторически личности. През 1985 г. издадох книга, наречена „Световното изложение”, черпейки от историята на моето семейство и личния ми опит по време на израстването. Това не е исторически роман, но говори за истински, макар и малко познати хора. Каква всъщност е разликата между произведение, в което ще намерите добре познати реални личности от книга, която описва никому неизвестни герои? Няма такава разлика между тях, следователно е възможно да се опише миналото с герои, които имат истински прототипи, но това няма да бъде исторически роман. Когато една книга е написана, тя заживява свой собствен живот и придобива присъщия само за нея смисъл, вътрешно време.

А. В. А сега да поговорим за природата на вашия занаят. Персонажи, места, където се развива действието, избор на теми - сложни, актуални, извънредно увлекателни за вас - всичко свидетелства за това, че вие сте изключително нюйоркски писател. Съдейки по всичко, във нашия живот Ню Йорк е главния град?

Е. Л. Д. Значи вие ме считате за нюйоркски писател?

А. В. По-моему, вие сте уловили множество типично нюйоркски особености.

Е. Л. Д. Благодаря. Да, беше време, когато ме наричаха така: наистина издадох няколко книги, в които мястото на действието беше Ню Йорк в различни години - но мен са ме наричали и политически, и исторически, и еврейски писател, и пост модернист… Не възразявам, всяко тълкование на моите произведения е приемливо, ако то не претендира да бъде изчерпателно.

А. В. А как ви се струва този цитат: „Доктороу - епически певец на изчезващото радикално минало на Америка. На никой от съчувстващите на левите идеи не му се удава да прочете неговите великолепни романи и да не изпита гореща, явяваща се естествена реакция на политическите дилеми, с които се сблъскваме в днешно време”.

Е. Л. Д. Хм… трябва да ви призная нещо… Обикновено не чета сериозната критика. Не искам да вниквам много дълбоко в това, с което се занимавам. Не, не се шегувам. Странна е тази работа. Вече споменах думите на Хенри Джеймс за това, че „писателят прозрява, както и диша, загледан в неизследваното”. Винаги съм разбирал, че да запишеш фраза, родена от въображението, е нужно остро възприятие, което не се изисква за простото излагане на фактите. Тук не можеш да минеш без определена дарба: ето, ти пишеш за това, което не притежаваш. Писателят прави открития по същия път, по който и читателя. Ако работата се получи, сам на себе си се удивляваш. Читателите намират в твоите книги неща и смисъл, които са се оказали там, макар че ти не си ги поставял съзнателно. А да четеш сериозната критика - това е все едно доброволно да сложиш главата си в хомота. Изкуството е процес не напълно контролиран, резултатът често е непредсказуем. По времето на моята младост критиците ползваха израза „интенциално заблуждение”, подразбирайки, че авторът е имал намерение да пише за едно, но книгата се е получила за друго. Тоест, намерението вече се явява заблуждение. Само че автора нищо не трябва да го смущава, ни в най-малка степен. Авторът е задължен да се отнася с уважение даже към това, че той не води съвсем правилен начин на живот. И хората, живеещи покрай него, разбира се, много добре разбират това. Преди няколко години поканиха жена ми Хелън да участва в радиопредаване с името „Живот с писателя”.  Заедно с нея там били още Роуз Стайрон, жената на  Бил Стайрон, и, струва ми се, Нен Тализ, съпругата на  Хей Тализ. Водещата започнала предаването с думите: „Ние често слушаме, че писателите са невротици, интересуващи се само от себе си,  егоисти и грубияни, напълно лишени от способности, позволяващи им да живеят заедно с друго човешко същество - ето колко ужасни са те”. И тук моята жена, която още дори не били успели да представят, заявява: „Не знаех, че се познавате с мъжа ми”. Връщайки се към критиците: благодарен съм на тези, които сериозно ми отделят внимание и  когато ми изпратят книга или статия, аз благодаря на техните автори, но… не ги чета.

А. В. Сега един много конкретен въпрос. Някои писатели се придържат стриктно към режима и пишат страница на ден или 2000 думи или повече, след което спират и т.н. Други съществуват в свободен полет, в области, откъдето черпят вдъхновение - могат да пишат много или малко, в зависимост от това какъв е денят, каква е темата и т.н. Имате ли някакъв модел? Можете ли да обясните по-подробно или това е глупав въпрос?

Е. Л. Д. Смятам, че е важно всеки ден да се ходи на работа, както и всички други хора, ако пропуснеш един ден, после ти трябват два, за да наваксаш пропуснатото. Съществуват много и различни правила, от които можете да се ръководите. Хемингуей, големият познавач на писателската психология, в интервю за списание „Пари ревю” преди много години е казал:: „Спрете да пишете, ако знаете какво ще стане по-нататък”. Идеята е много проста. И още: „Никога не препрочитайте повече от една страница, когато сутринта  започнете да пишете”. Много автори, вече написали 50 или 100 страници всеки път, преди да продължат работа, сядат и ги препрочитат. Това е грешка. Аз предпочитам ежедневния труд. Ако се замислите, аз имам много благородна професия, само че тя изисква преданост, принципност, егоизъм. Трябва да ви предупредя: когато писателят разсъждава за своите книги и своя начин на работа, процесът на съчинителство продължава.

А. В. Позволете още един цитат. „В навечерието на изборите от 1992 г. Доктороу напомни на читателите защо по някаква странна причина странното, пищно и главоболно мероприятие, известно като президентски избори е толкова съществено”. Сега ще цитирам вас: „Какъвто президента, такава е и страната. Плюс някаква добавка от средствата за масова информация - и един четиригодишен срок може да ни осигури мирно съществуване, а вторият - да ни накара да си дерем гърлата”. Днес нямате ли желание да добавите нещо към казаното?

Е. Л. Д. Това просто е необходимо, ето днешната среща - второто по важност събитие във Вашингтон.  Фактически това същото повторих в статията, която написах в 2004 г. в знак на протест против войната в Ирак. Тя започваше така, струва ми се: „Този президент не знае какво е това смърт”. Когато на 6 юни 1944 г. президентът Айзенхауер изпрати американските войски в Европа, той мислеше за всички млади хора, които могат да бъдат убити по време на десанта и е бил в ужас, на него не му е било до шеги. Малката статия с тези думи, за мое удивление, едва ли не взриви интернет. Именно тогава разбрах каква мощ притежава световната паяжина. Цитираха ме в хиляди сайтове и което е истина, истина е: какъвто е президента, такава е и страната. Мисля, че на всички е известно моето мнение в крайна сметка: днешната власт е най-пагубната в историята на нашата страна. Това не е мнение на пристрастен наблюдател, мнозина мислят така. Практически всяка сфера на нашите жизнени интереси, било то икономика, околна среда, война или граждански права правителството в голяма степен ги пренебрегва. Това е много печално. По-моему, ние сме длъжни сериозно да се загрижим за това в какво направление се движи страната ни. За какви още приятни неща си струва да поговорим?

А. В. Ще си позволя да зачекна една не много приятна тема, която отново се обсъждаше в новините в последните няколко седмици. На вас вероятно ви е ясно какво имам предвид. Преди много години вие написахте много ярката „Книгата на Даниел”.

За мен измислицата си е измислица, фактите са си факти, а митът - мит. Тук всичко е смесено и ако на мен ми се наложи със задна дата да отнеса автора към някаква категория, бих казал, че вие сте непредсказуем писател. Днес се смята, че първокласният писател може да използва всеки материал и не е длъжен да го разделя на измислици и фактология, но това, което правите вие… И така, от далечината на годините какво можете да кажете за „Книгата на Даниел”, за углавното дело, легнало в основата на романа и вашето лично отношение към всичко това?

Е. Л. Д. Не зная отдавна ли сте чели тази книга, но всички мои догадки относно съдържанието на засекретените документи се оказаха верни; това потвърждават и неотдавнашните признания на Мортън Собел. Ако сега ме попитат дали бих я написал по друг начин, ще кажа „Не”. Ето за какво е нужна дарба, позволяваща да доизмисляш това, което не притежаваш. В книгата репортер съобщава на Даниел, от името на когото се води повествованието, че той е син на екзекутирана семейна двойка. „Да, делото на вашите родители е изфабрикувано, но в тази страна не осъждат на смърт когото им падне”. В романа има указание, че майката на Даниел, която видимо е знаела далеч не всичко за шпионската дейност на мъжа си, емоционално се отдръпва от него. Може би ви е интересно как се появи тази книга?

А. В. Да, много е интересно.

Е. Л. Д. В края на 1960-те в някои университетски общежития по-малко или повече спонтанно, както протестът против войната във Виетнам, възникна движението на така наречените „нови леви”. Поисках да ги сравня със „старите леви”. За лявото движение на  1930-те години е било характерно европейското, марксисткото направление. „Старите леви” или сляпо се подчинявали на Съветския съюз, или с негодувание се отдръпвали от него, но продължавали да изповядат утопичната теория, тогава, когато „младите леви” ги теглело към анархизма. По-късно това движение се разпаднало на различни групировки, но в тях както и преди царял духът на анархията, който се изтръгнал от общежитията заедно с рокендрола и новия стил на обличане. Мъжете си пуснали коси, всички започнали да носят джинси. По-късно всичко това се сляло в движението за граждански права. Замислих се как най-добре да разкажа за историята на моята страна в 30-те и 40-те години и стигнах до извода, че това може да стане чрез инакомислещите.

Идеята на нарисувам голямо романно платно обмислях отдавна, на не намирах сюжет. Когато екзекутираха Розенбергови, аз служех в армията в Германия и не обърнах на това внимание, някакви съобщения в „Старс енд страйпс” вероятно съм видял и едва много по-късно реших, че тази история ще ми помогне да свържа 30-те с 60-те години - и така се заех с работа. Никого от действащите лица не знаех, с обвинението също не бях запознат. Започнах да чета стенограми и вестникарски статии, въобразих си, че всичко ми е ясно, написах около 150 страници и веднъж ги прочетох. Известно ли ви е, че това е част от литературния процес? От време на време е необходимо да се преглежда това, което вече е направено и аз посветих един ден за четене на написаното. Текстът се оказа ужасен, много скучен и аз изпаднах в отчаяние. Ако съм способен да нахвърлям толкова унила история, значи не съм никакъв писател. Помня как разхвърлях хартиите из стаята. Никога в живота си не съм изпитвал такова вътрешно опустошение. Опълчвайки се на себе си, сложих нов лист в пишещата машина - именно така работехме в тези времена - и започнах да печатам нещо като пародия на собствените си писателски претенции. Така се появи първата страница от „Книгата на Даниел”, след което разбрах, че не аз пиша тази книга - трябва да я напише Даниел, порасналият син на Розенберг, в опит да се помири с живота, който са му подготвили родителите му. Даниел ми помогна да отговоря на въпроса как да построя книгата, доколкото знаех ситуацията отвътре, че съм длъжен за познавам и автора, но в същото време се е лутал в тъмното, също като автора, тоест аз.

И така, успях да напиша тази книга благодарение на това, че взех гледната точка на Даниел. Тези, които не са чели романа, вярват, че той е написан в защита на Розенберг. Това не е вярно. Не се опитвах да си изясня дали Розенберг са виновни или не. Романът не е за тях. Става дума за случилото се с тях. Този криминален случай е каноничен портрет на Съединените щати през 50-те години, автопортрет на ерата на психозата в мащабите на страната. За това е моята книга. А също и за това, на какво са способни родителите, обсебени от идеологически фантазии, да направят с живота на децата си, без да го осъзнават.

А. В. Артур Кьостлер в романа „Слепяща тъмнина” пише за измъчваните и екзекутираните в годините на болшевишкия терор така: „Те бяха виновни, на за тези престъпления, за които ги осъдиха”.

Е. Л. Д. Струва ми се, че дори тези, които са съгласни с това твърдение и винаги са считали, че Розенбергови са виновни, никога не са искали те да бъдат екзекутирани.

А. В. Разбира се, не.

Е. Л. Д.  Ако говорим не за книгата, а за тази двойка и си спомним признанието на Со бел, излиза, че Юлиус Розенберг действително е бил шпионин, а жена му - по-скоро не. Тя е екзекутирана на електрическия стол на основание на лъжливите показания на сестрата на мъжа й. Самият Розенберг не се е занимавал с атомен шпионаж, той е доставял много други сведения, например за радарите, за различните видове въоръжения и други подобни. А ето, например, някой си Клаус Фукс, извършил реално предателство, е бил осъден на затвор и след осем години излязъл на свобода. Ако се ориентираме, всички участници в съдебния процес са се показали в лоша светлина: и страната на обвинението, и съдията, който явно е бил на страната на прокурора, и , безусловно, Рой Кон, който жестоко се е хвалил, че именно той е внушил на съдията Кауфман мислите за смъртно наказание, и самият съдия Кауфман, заявил, че Розенбергови носят отговорност за войната в Корея. И последно - безсмислиците за чистата вода. В общ план, всеки, които е бил причастен към това дело, така или иначе, изглежда отвратително.

А. В. Мога да ви задавам въпроси още няколко часа, но ние имаме традиция да предоставяме микрофона на аудиторията. Моля, заповядайте.

Глас от залата.  Аз съм журналист. Опитвам се да напиша пиеса, не историческа - отчитайки вашия коментар, не искам да използвам това определение - само че действието се развива в миналото. И се блъскам над въпроса: трябва ли да се придържам неотклонно към известните факти за живота на прототипите на моите персонажи и да се ровя в документи в търсене на нови факти? Според мен това е грешен подход, не си струва да се занимавам с това, и все пак се съмнявам, вероятно по силата на моята професия. Интересно ми е, доколко вас ви занимава този проблем. Да вземем романа „Марш”, който много ми харесва, забелязах колко свободно вие общувате с персонажите, затова ми се иска да узная има ли някаква граница, когато разбираш къде можеш да досъчиниш, а къде трябва да следваш наличните факти.

Е. Л. Д. Това е сложен въпрос. Знам много писатели, които преди да седнат до масата, се занимават с дребнави изследвания - и не са могли да напишат и изречение. Тях ги дави товарът на сведенията, почерпени от източниците - това убива въображението. На въпроса много ли вземам от източниците, отговарям - достатъчно. Романът, както и пиесата се пишат заради естетическата задача. Когато аз превръщам генерал Шърман, личност историческа, в персонаж на романа „Марш”, аз правя същото това, което живописецът, който рисува портрет. Художникът субективно интерпретира обекта: платното говори за него самия толкова, колкото и за самия модел. Изображението винаги се отличава от оригинала..

В Англия има общества на крал Ричард III, създадено с цел да пресече ужасната клевета, разпространявана от шекспировата пиеса. Членовете на обществото твърдят, че Шекспир е очернил и дискредитирал Ричард, който бил много добър, мъдър държавник, не е убивал деца и като цяло не е бил гърбав сериен убиец.  Ако успеят в делото си - а те вече успяха да изяснят, че Шекспир е ползвал хрониките на Холиншед, който се е намирал под пагубното влияние на Томас Мор, съчиненията на когото противоречат на историческата истина - и ще получим двама Ричард: единият исторически, другият шекспировски. И кой, според вас, ще е по-ценен? „Ричард III” е една от най-популярните пиеси на Шекспир, в която авторът ни убеждава в това, че всеки се стреми да живее безнаказано за сметка на другите. Това е велика трагедия по проблемите на нравствеността и затова авторът не се е старал да следва историческите факти. Друг пример. Аз вече споменах днес „Война и мир”. При Толстой Наполеон е пълничък недодялан дребосък, неспособен дари на седлото да се държи както трябва. Може и така да е било, но работата е в друго. За Толстой главното е несъответствието между физическия облик на Наполеон и неговите деяния, и резултата от тези несъответствия - хиляди мъртви войници в цяла Европа. Толстой е провел огромна изследователска работа, но в романа е дал собствена оценка на Наполеон. Страхувам се, че ви претоварих с отправки към световни авторитети, затова се връщам към себе си. Когато писах „Рагтайм”, добре се забавлявах със създаването на образа на Дж. П. Морган, но знаменитостите сами измислят какви ли не неща за себе си много преди сценаристите да се заемат с тях. Ако искате да прочетете истинска художествена литература за Морган, вижте неговата авторизирана биография.

Въпрос от залата. Вие казахте, че пишете всеки ден. Открийте ни тайната - над какво работите сега. И още: кое от написаното по-рано от вас особено ви харесва?

Е. Л. Д. Откривам я. Сега пиша поредния велик роман. Вероятно искате да узнаете кое от написаното от мен си заслужава да се прочете. Разбирам. Защо да си губите времето, търсейки себе си? Какво пък, вземете „Добре дошли в тежките времена”. Не, това не си струва. „Книгата на Даниел” - интересна работа, но мрачновата и сложна, защото там са използвани модернистични похвати. Забравете да нея. „Рагтайм” - пародия на историческа хроника, така че и за нея не ви съветвам. Въобще, страхувам се, че тези романи не са за вас.

Въпрос от залата.  Прочетох ваш разказ в списание „Ню-Йоркър” - не помня заглавието - за човек, който се крие в гаража си.

Е. Л. Д. Разказът се казва „Уейкфийлд”.

От залата. Да, „Уейкфийлд”. Как сте успял да напишете такъв разказ по време на работа над роман? Или си взехте почивка?

Е. Л. Д. Понякога е добре да си починете за известно време от романа и да напишете нещо, което няма нищо общо с него. Трябва да ви кажа, че има разказ със същото заглавие от Натаниел Хоторн. Разказва се за англичанин, живеещ в Лондон през XVIII век, който един ден, след като се сбогувал с жена си сутринта, както обикновено, напуска дома си и се връща двадесет години по-късно. През всичките тези години се е крил в квартала. В историята на Хоторн има следната фраза: „Нека дадем възможност на читателя да разсъждава сам върху това безумие”. И реших: супер, това ще направя. Така че Уейкфийлд е моята интерпретация на историята на Хоторн.

Въпрос от залата.  Вие сте писал за различни периоди… А какви моменти в американската история са най-близки лично до вас, с какви спомени не се разделяте?

Е. Л. Д. Спомням си къде бях по време на убийството на Джон Ф. Кенеди - в офиса на Медисън авеню. Спомням си от детството, че когато Франклин Рузвелт почина, всички наоколо плачеха, възрастните плачеха и аз също плачех. Спомням си как всички се радваха, когато свърши войната, Втората световна война. Колко нервни бяха всички, когато Хрушчов изпрати ракети на Куба: това бяха ужасни дни, всички наистина се страхуваха, че руснаците ще хвърлят атомни бомби върху нас. Но за мен това са само епизоди от живота, не ги възприемам като исторически събития. Вероятно за младите хора, хората, родени преди петнадесет години, за моите внуци това е история, но за мен не. Любопитно е, че сега някои историци се заемат с писане. Устното разказване на истории е най-старата система за предаване на знания, известна на човечеството. Разказвачите на истории от бронзовата епоха, като Омир или авторите на Стария завет, са работили в рамките на тази система, тъй като тогава просто не е съществувала друга. Те замениха науката с религиозно прозрение. За разлика от нас, те не си поделиха функциите на езика - у нас всичко е подредено: езикът на науката е едно, религията е друго, всекидневното общуване е трето, поезията е четвърто и т.н. Хората от бронзовата епоха не са се занимавали с класификации, за тях такива различия не са съществували, така че те са можели, предавайки информация за обучение на младите хора, да свързват видимото и невидимото, миналото и настоящето и да дозират страданието, така че да е по-лесно да издържат на трудностите на живота. Самият акт на устно разказване означава, че всичко разказано е истина. Но после тръгна: Просвещение, Галилей, Франсис Бейкън, който каза: „Най-доброто доказателство е опитът”… Тогава устният жанр загуби авторитета си. И сега само малките деца вярват, че всичко, което им се казва, е истина. Децата и фундаменталистите. Но човешкият мозък все още е възприемчив към разказите. Доказателство за това са учените социолози, психолози и антрополози, които са окупирали царството на фантастиката. Вземете например Фройд с неговите чудесни описания на случаи от практиката или социолозите със силно субективни етнически портрети, нарисувани от тях. Всички те мигрираха в нашата писателска територия и ни притиснаха като в резерват. Спомням си много добре, че почувствах това остро, когато пишех „Рагтайм”. По това време светът беше доминиран от емпиричния метод на познание и аз си казах: „Добре, ако читателите са гладни за факти, те ще ги получат. Ще им покажа факти, от които ще им изскочат очите.”

A. В. Въпреки това, изкуството на разказването на истории е все още живо и здраво и вашите собствени произведения са доказателство за това. Благодаря ви. Благодаря на всички участници в разговора. До следващата среща.