Димитър Кенанов

Благодаря, мой тих прозорец. Павел Матев
Поетът е събрат на този принц небесен -
не трепва пред стрели и бури, но, уви,
когато сред шума тук долу е пренесен,
гигантските крила му пречат да върви.
Шарл Бодлер, превод: Пенчо Симов

Моят Юг, средиземноморски и български - рождената ми люлка… Родово наследство, изоставено след балканските междуетнични сблъсъци и войни, след вътрешната миграция, предизвикана от индустриализацията на България и кооперирането на земята. Днешната българска периферия е обезлюдена, тук, в близкото ни сегашно, трябваше да има университети, традиционен поминък, индустриално производство… Под ласките на южняка и отвесното слънце, в Планинец от Александра Чанкова научих Кирило-Методиевите писмена - скрижалите на българската духовност. Тук по-късно, заедно с връстниците ми от Славеево, сбирахме китки, сплитахме алени божури и с венец обрамчвахме портрета на славянобългарските първоучители, окачен на входната арка на началното ни училище. А и началните ми училищни години са свързани все с тези места…

Пиша тези изречения, подтикнат от разсъждения на моя близък приятел, белградския ми връстник проф. Томислав Йованович - не само талантлив, усърден откривател, изследовател на старосръбската книжовност и преводач, но и даровит поет, изключителен майстор на словото. Вж. напр. „Стара сръбска книжовност. Хрестоматия (Београд, Крагуeвац, 2000). Учен и човек, който не знае какво е завист. Той е талантлив поет, възхваляващ книгослуженето от средновековните писатели, граматици/писари на ръкописи.

Прочее, ето писмото на Томислав, породило моя отговор:

„Чудя се откъде черпиш толкова голяма енергия, за да можеш да пишеш неуморно за поетите и писателите, които си обичал като дете? Възхищавам ти се, че съпреживяваш с такъв плам поетите, които са  запечатани дълбоко в душата ти. Прочетох твоите проницателни обзори и възгледи за поезията и жизнения път на Янко Димов, Никола Инджов и Юлия Друнина. Тяхната поезия е завладяла сърцето ти, откриваш себе си в тях и се връщаш в младостта. Така те виждам, когато чета за тези поети - ти си в тяхната поезия, или тя е в теб. Понякога се чудя, въз основа на твоята поезия, откъде имаш такъв копнеж по юга. Мотивът за Юга често се появява в мислите ти. Общият Юг ли е, или Югът на България, или Югът на Средиземно море - Гърция? Просто се чудя. Братска прегръдка от сърце. Твой Томислав.

Драги Томиславе! Отговор на твоето топло послание е всъщност едно скрито в стари тетрадки стихотворение:

КАКВО ЗАБРАВИХ - топла дума,

звезда над юношеско рамо

или къпините под хълма пеещ?

Но водят ме слънчасалите друми

в Славеево - граничен камък

на мойте възрасти горещи:

земя, от жътви изнурена,

далеч съм, но не си отива

стремежът към Юга съдбовен.

И чакам нейде в ширинето

искра от твоите огньове

със тишина да ме завие.

*  *  *

С Томислав Йованович сме приятели от лятото на 1978 г., когато бяхме на Халкидики-Геракини, където заради земетресението в Солун беше преместен Международният летен семинар по гръцки език, провеждан от Института по балканистика (Гърция, Солун). По пощата от него съм получавал книги в дар, аз също съм изпращал български издания. Знам поне за една от книгите не стигна до мене - сигурно възпряна от надзорни служби. Но по чудо ме намери извънредно важната за мен книга, посветена на библейските цитати в сръбскославянската книжовна традиция  Станоjевич, Ст., Д. Глумац. Св. писмо у нашим старим споменицима. Београд, 1933. Също  и получения сръбския превод (1996) на драгоценната книга на Ернст-Роберт Курциус „Европейска литература и латинско Средновековие” (1948).

Именно като познавачи, ценители и изследователи на славянската и византийската християнска култура сме убедени привърженици на балканската взаимност и общност, разделяна през вековете и до днес от управниците на този свят. Помним как дори светостта е употребявана за противопоставяне между едноверски народи/напр. почитта към св. Димитър Солунски, св. Симеон/Стефан Неман.  Помним пагубата на нестихващи днес религиозни войни: В борбата за власт балканските владетели недооценяват опасността от иноверските османотурски нашественици. След като влизат в Цимпе и Калиполи/Галиполи, балканският плацдарм се разширява особено след разгромната Маришка (Чирменска) битка от 1371 г. Тогава инок Исаия Серски  завършва превода си на Ареопагитския корпус и свидетелства за масовата паника, страх и отчаяние, и безпомощност сред християните с думите на Еклизиаста (4:2): „И наистина тогава живите ублажаваха по-рано умрелите…”

В края на XV век в „Житие с малка похвала на св. Йоан/Иван Рилски” Димитър Кантакузин, макар и с открит антибългарски акцент, осмисля с горчивина пагубните разрушителни процеси, довели до агарянското иго: „Християните - говоря за гръцкото и българското племе и отчасти за сърбите, които тогава бяха най-слаби и тям подвластни - водеха люта междуособна бран многолетно и жестоко, и насилнически. И не упреквам българския народ за началото, докато не беше просветен с вярата, а откогато [българите] бяха кръстени с единно кръщение и не се отказваха от злото; и тази тяхна жестокост и безчовечност ненавиждам и порицавам. Но няма да похваля и гръцката горделивост, превъзнесена с високоумие. Именно затова, понеже имаха един към други злост и проливаха кръвта си като вода - което не подобава да се върши дори при друговерци, - получават прочее това, що са пожелали”.

В родовата ни памет и история са врязани войни с геноцидни изстъпления, пленничества, но и богоданни избавления на предци, благодарение на които сме родени на този свят. Затова с проф. Томислав Йованович живеем наедно под крилото на любовта и миролюбието - на земята и под небето на балканския/средиземноморския Юг. И сигурно житейската ни позиция  се дължи и на невидимото проникване в ума и сърцата ни на Нагорната проповед на Иисус Христос (по Матея 5:45) и казаното от нейния тълкувател, св. Константин-Кирил Философ, когато с нея във Венеция  защитава правото на славяните да  имат богослужебна писменост на свой език: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички? Също тъй и слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух?”

*  *  *

Съвременната информационна система позволява бързото пренасяне на  информация - изпратих му петте си книги от Библиотека „Албатрос”, за чието написване, предимно от 2018-2019 г. до днес, той ме насърчава. Ето неговия отговор, който в няколко реда е събрал същината на моите творчески копнения и бленувания:

„Скъпи Димитрие, събрал си голям опус от изследвания в тези пет книги. Сега твоята многостранност е още по-забележима в изследванията както на средновековни, така и на съвременни писатели и литературни явления . Във всичко това  израстваш не само като изследовател, но и, умишлено или случайно, като автобиограф. Всичко това някак си е преплетено, подобно на виенето на птичи гнезда, обърнати към вечния Юг, към твоя Юг, към който си обърнат с разум и безкрайна любов. Твоят Юг е неизчерпаема съкровищница на твоите мечти, копнежи и постоянно желание да го поставиш в душата си, както и той да те прегърне завинаги. От сърце те поздравявам за успеха, който показа, че този голям и на пръв поглед дълъг път, който си  извървял, е имал смисъл”.

И още негови оценки:

- За „албатросната” книга „Пилигрим на думите”: Скъпи ми Димитрие, Ти ме водиш отново и отново по прекрасните пътища на твоя живот. Животът ти наистина е твърде богат, изтъкан от мечти и постижения, родени от усилията, които си инвестирал през десетилетията. Твоят селски произход, както и моят, ме връщат в детството толкова много, че се просълзявам пред някои описания на природата и твои снимки с майка ти и сестра ти. Това е много емоционална книга и те поздравявам от сърце, че си намерил време и сили да я изразиш и оформиш по този начин”.

- За „Сърцето ми е нежно за войник. Ранният Янаки Петров”:  „Много ми допадна (хареса) как си написал своето триделно изследване за Янаки Петров. Той е бил много важен за твоето поетическо и житейско израстване. Аз не съм имал такава възможност да се познавам с някой, подобен на него. Всеки си има свой път, а твоят е много бурен. Приличаме си с тебе, че сме родени на село и познаваме живота на село, но ние също сме се пригодили и към живота в големия град. И още - нашето обвързване с науката ни донесе безценния житейски дар да се запознаем с ценното книжовно наследство на Средните векове”.

- За „Жена сред Всемира: Огняна Свиленова/Свилина”: „Сторил си много с книгата за Огняна Свилина, както и за Янаки Петров. Не знам някой друг в България да е писал за тях с толкова любов и разбиране към съдбите им. Твоето писане за тях е пълно с лиризъм и чувствителност. Поздравявам те от сърце”.

- За извънредния шести том „Тихата лирика и търновското студентство”: „Скъпи Димитрие, това, което написа и включи в книгата си, е толкова вълнуващо и емоционално, че говори колко величествен път на приятелство и братска любов ние с теб сме извървели. Чувствам се изключително благодарен за всичко, което направи за мен. Насърчавахме се взаимно с доверие и увереност, че можем да изучаваме нови и нови теми. Ти постигаш  това много пъти и като събираш резултатите в по-голямо цяло. Надявам се, че ще продължим да пътуваме още заедно така по пътищата на земята, винаги с нетърпение къде ще ни отведе вдъхновението в изследванията на Средновековието”.

*  *  *

Петтомната библиотечна поредица е посветена предимно на светската лирика отблизо и отдалеч, четена от търновското студентство през 60-те и 70-те години на миналия век.  Тя  е пътуване чрез слово във въображаемата „втора действителност”, където се разполага държавата на Поезията. Метафората-символ „албатрос” от едноименното знаково стихотворение на Шарл Бодлер побира в смисъла си мисията и земната непрагматична участ на драматичните поети от всички земи и континенти на света, които съм четял през ученическите и студентските си години в Хасково и Велико Търново. Към тях отнасям и мои съвременни лирици, с които ме свързват духовни приятелства. С част от тях водя прочитен споменно-аналитичен диалог в отделни книги (Янаки Петров, Огняна Свилина, Янко Димов), а десетки други изпълват съдържателното пространство на сборника „Зажъдица за прочити”.

На този фон преоткрих в редица издания своя сбирка от стихове в стилистиката на „тихата лирика”. Георги Ангелов от ел. сп. „Литературен свят” настоя да ги събера  за публикуване на страницата ми  в списанието. Събрах ги още веднъж и ги допълних с размисли за тях в петия том на Библиотека „Албатрос”: „Пилигрим на думите. Из „старите тетрадки” на времето”. Книгата се придружава от  историографски текстове за възникването на моите поетични бленувания.

От натрупания ми житейски опит разбирам колко прав е Гастон Башлар: „Поезията поражда у нас не толкова носталгия по младостта - това би било недостойно, - но носталгия по изказа, свойствен на младостта. Тя ни предлага образи, които биха могли да се родят във въображението ни под въздействието на „началния импулс на младостта” (Башлар: с. 68).

Наскоро се зачетох в биографично-оценъчния очерк на Стефан Цвайг за творчеството на Пол Верлен, за неговия стихови полет във висините и за главоломните му бездънни грехопадания, характерни за светски поети, които не съзнават или навремени забравят, че благодатното вдъхновение идва само от съработничеството на човека с Бог: „Сега остава само да се каже <…> дали от човека Пол Верлен и неговото творчество струи онова въздействие, които бихме нарекли „трайно” от страх пред гордата и звънка дума „вечно”. Защото оценката за истински големите поети надхвърля границите на литературата, безразлично се разминава с онова, което наричат „влияние” или „артистична атмосфера”;  вечното във великите поетически творби се стреми обратно към вечността. За човечеството поезията е безкрайност, сродна с етера, а велики сред поетите са тези, на които е било отредено да участват в изпридането на оная вълшебна нишка, опъната от мрака на далнините до новата зора”. Цвайг, Ст. Европейската мисъл, Книгоиздат. „Георги Бакалов”, Варна, 1985, 58-59.

Величието на големи имена от българската и световната  поезия излъчва Библиотека „Албатрос”, Велико Търново, 2023 г.; Издателство „ПИК” - Велико Търново, художник: Борис Желев:

1. Сърцето ми е нежно за войник. Ранният Янаки Петров: Да „задържиш” изтичащото като пясъчен часовник време е невъзможно, но можеш да не излизаш извън двора на детството и с неговото одушевление да съзерцаваш света, който ту се самооткрива денем от животоносещата слънчева светлина, ту залязва и се скрива при отсъствие на светлината.

Да се удивляваш като дете и да съучастваш в  космическата битка на доброто и злото, да ги оразличаваш и да не остаряваш по душа. Янаки Петров с любов опазва детското, момчешкото в себе си, за да може  да стихослови с очите на детството, с чистотата на детските възприятия и като Бодлеровия албатрос духом да се рее в прислънчевите небесни простори.

2. Жена сред Всемира: Огняна Свилина: Жената, нейната мисия и съдбина да бъде Любов Обичане, да носи в себе си и да оплодотворява живота, дори и природата, да ги отглежда. В това мисловно и емоционално пространство разполага себе си Огняна Свиленова.  Ето сега я виждам  как дълго „избира пристанище” и колко „много е жена” с „женската си грижа// за едно момче и за момиче// да дойдат като малко чудо”; да им даде „истинско детство” като своето и то да им стане „закопняло и нежно пристанище”.

Тя, Жената, напролет  „се учи от птиците//как се вият гнезда” (одомашняване), но след това  ги изоставя, за да „избира ветровете” и да разговаря с тях, „да усеща свобода,// болезнена, магнитна свобода!” (освобождаване от опитомяване). Но да остава жена, макар и „дива”:  „Но оставам жена.// И напролет, отново захласната в птиците,// уча търпеливо// простата наука за гнездата”.

3. Последен сняг: Янко Димов: Патриархалната пълнота и красота на дома  ще осветява с хармонията си пътя на Янко Димов в дисхармоничното му пътуване към себе си, към света и хората. И още една мелодична красота ще го подкрепя - музиката: Моцарт, Бетовен, Бах, Хендел, Верди, Равел… И той ще запомни копнеещата мелодика на „Лунната соната” ще пренапише и наподоби нейния ритъм в къси стихове. И ще живописва с контрастни цветове „черното пиано с белите клавиши,// бялото момиче// с черните очи”. Човешката душа и душата на света мълком ще вървят да ги докосне и преобрази добротата на небесните звукове („Пианистката”, 1957 г.)

4. Зажъдица за прочити: Подир лирическо предисловие тръгвам към  виденията на поети-класици, към съвременници/състуденти и студенти/  - от родни и чужди земи: Пейо Яворов, Николай Лилиев, Атанас Далчев,  Александър Геров, Славчо Красински, Иван Пейчев, Веселин Ханчев, Павел Матев,  Димана Данева, Янко Димов, Иван Николов, Иван Давидков, Христо Фотев, Никола Инджов, Драгомир Петров, Генчо Христозов, Анна Ахматова, Марина Цветаева, Радко Радков, Калина Ковачева, Радослав Игнатов, Стефка Цветкова, Огняна Свиленова/Свилина, Искра Несторова/Ангелова, Божана Апостолова, Илиана Петрова, Федя Филкова, Малина Томова, Стелияна Мартинова/Естела Маре, Свежа Дачева, Емил Розин, Манол Манолов  и др.  Преоткривам ги отново и отново, удивлявам се на чувствителното сърцебиене в синтаксиса на техните силни, тревожни или тихи думи - съпреживявам ги и така всъщност разбирам и опознавам повече себе си…

5. Пилигрим на думите. Из „старите тетрадки” на времето: Сбирка от мои сензитивни стихове  от  началото на 60-те и до  началото на 80-те години на ХХ век.

Книгата се допълва с размисли за родния край и природата на Поезията: През „Златния век” на литературата при цар Симеон Велики (893-927) с участието на българския владетел е съставена и преведена от гръцки език прочутата антология със Златоустови слова „Златоструй”. В края на първото слово св. Йоан Златоуст  споделя оптимистическата перспектива пред човека след грехопадението. Бог затваря завинаги достъпа до Едем, но предоставя хиляди райски „свидни кътчета” по  цялата Вселена и с въплъщението на Иисус Христос отваря за  праведниците, за светиите неръкотворния наднебесен и духовен рай - Горния, Вишния Йерусалим: „ Да благодарим на Бога, че след като  загубихме рая („пород“),  за нас хиляди раища по цялата Вселена посади, да благодарим, че след като сме  загубили рая заради престъпление, в Царството небесно призвани бяхме с благодатта на Господа наш Иисус Христос - на Него слава с Отца и Светия Дух”.

В този смисъл не е случайно, че в нашия национален химн по стихове на Цветан Радославов се пее: „Мила Родино, ти си земен рай!”. Петте човешки сетива не могат в пълнота да видят и обхванат дарения рай, за съзерцанието му е необходимо да бъде отворено  окото на  сърцето с непосредствеността и чистотата на детето в човека. В детството си раят ме докосна с божествената си светлина под купола на просветлена от слънчевите лъчи и безкрайна небесна синева, в полите на Югоизточните Родопи, в селцето Сборино. На малко многоцветно пространство около голямо корубесто дърво, потопен в пролетна зеленина, невидимият оркестър на тишината свещенодействаше - звучеше благоуханно жужене от прозрачни криле на пчели, от неописуеми многобагрени криле на пеперуди, които в упоение докосваха с милувка разтворените чашки на цветя и билки с бели, жълти, розови, лилави, червени цветове. Сътворената за радост на човека природна красота ме вълнуваше и присъединяваше към себе си, към тихото си свещенодействие…

В раздела „Изповед от един пилигрим на думите” се разгръщат притурки: За въображението и вдъхновението; Елена, Беатриче, Лаура, Диотима, Маргарита; Неочаквано послесловие; Под крилото на Партията; Броселиандовата гора на Цветан Стоянов; При първописмените извори; Боже, мойта вяра окрили! Автопредговор и книгов текст („Легенди при Царевец”); С книги и ръкописи под небесната дъга: фотоповествование; Биографско-библиографски бележки.

Слава Богу за всичко!

Велико Търново

30 август 2025 г.