Продрум Димов

Под навъсеното ноемврийско небе на Лондон

Никога не съм очаквал, че през късната есен на 2022 г. ще се озова в огромната и шумна британска столица. Но тази ненадейна визита, да си призная, дължа на внук ми - Стоянчо, който завърши под английско небе висшето си образование и остана на работа там. Този му дългогодишен престой там го удостои съвсем наскоро и с английско поданство. А няколко пъти ми беше отправял покани да му гостувам, но аз все се колебаех да предприема подобно пътуване, за да не му причинявам немалко парични затруднения.

Той, обаче, се оказа неотстъпчив и държеше да се потопя в бурния ритъм на живота на огромния град, разстлал безкрайно туловище край бреговете на могъщата, вечно смълчана, невероятно дълбока Темза.

Отиваше си вече, кротък и смирен, полуусмихнат  23-ият ден на ноември, когато, помъкнал необходимите багажи, в които се спотайваха, тръпнещи от евентуалните проверки на летището на летищните власти, неща, заедно с техния стопанин,  които се намериха в пътническата навалица, проточила се към чакащия ни самолет.

Пред погледа ми се извиси внушителната металическа птица „Райънер”, собственост на ирландската авиокомпания, обслужваща наши полети до лондонското летище „Степстад”. Това е една аерогара, значително по-голяма от твърде скромното  наше столично летище.

Така или иначе, крупната сребристобяла птица скоро погълна и последния пасажер от дълго проточилата се опашка.

Когато всички места бяха вече заети, се огледах наоколо, но погледът ми не улови нито един друг беловлас пътник като мен. Такава ми е орисията, защото, макар, че изкачвах вече билото на патриаршеската възраст от деветдесет календара, още не можех да укротя любознателността си от стремежа да се докосвам до нови, непознати светове. По лицата на заобикалящите ме не изгряваше  обичайното вълнение и оживление.

Гледам - все млади хора, за които пътешествията по света като че ли се бяха превърнали в начин на живот. Демокрацията ги беше прогонила от семейните гнезда, юрнали се да се спасяват кой как може, загърбили скъп роден край и родина.

Може би мнозина си мислеха в тези минути с кого и къде ще се срещнат от новите си близки и познати. И все пак, по нечии изражения като че ли се прокрадваше тъгата от поредната нелека раздяла с все още живи родители и приятели.

А големият въздушен кораб сякаш нищо не го смущаваше, той знаеше добре своя път, за пръв път не го изминава, уверено плуваше в безкрайната небесна шир, не се притесняваше и от обгръщащия го вече вечерен здрач.

Прелиташе безпрепятствено всички смълчани държавни въздушни граници. Ни най-малко не го безпокоеше все повече сгъстяващия се мрак. Приковавах от време на време любопитен поглед през малкия прозорец с надежда да открия светлини от населени места, сгушени в тъмните пазви на спускащата се нощ. Напразно.

Очите ми рядко  успяваха да съзрат откъслечни светли гнезда от разпръснати, плахо мъждукащи светещи села и градове. В тези мигове може би всички се бяхме доверили на летящата птица, която със самочувствие обслужваше грижливо поредните си спътници.

Докато самолетът продължаваше неспирно да се увлича в привичното си монотонно приспивно бръмчене в главата ми все още отекваха обичайните наставления и задължителни обяснения към пътниците на английски какви правила трябва да се спазват по време на полет, в съзнанието ми напираха натрапчиво непокорни мисли по предстоящото приземяване и посрещане от внука ми на лондонското летище „Станстед”.

Със слизането потънах  в една невероятна чуждоезикова гълчава, открих куфара ми и се гмурнах в шумната навалица, като напрягах , подобно на сърна, слух и зрение с надеждата да открия желания млад посрещач. За съжаление, той все още не се появяваше. Вглеждах се внимателно сред десетките посрещачи, но напразно.

Мигновено ме връхлетя огромно притеснение. Как може? Той старателно беше организирал всичко, а сега го няма. Наоколо стотици вече се отправяха към изходите, без да се безпокоят като мене, че няма кой да ги удостои поне с малко внимание.

По едно време се почувствах сам, осиротял, не преставах да обшарвам с неспокоен поглед цялата околност. В такива мигове обикновено напрежението изсипва какви ли не неприятни мисли в главата.

И тъкмо бях достатъчно помръкнал, изпаднал едва ли не в някаква безизходица, пред очите ми изплува изневиделица жадуваното момче, което се спусна запъхтяно към изоставения пришълец, обгръщайки ме, дълбоко развълнуван в яката си  момчешка прегръдка. „Дядо, извинявай, че се забавих!” - занарежда той с накъсан, припрян от чувство за вина глас.

- Няма нищо, не се притеснявай! - потупах го дружески по рамото. - Случват се понякога и непредвидени неща - опитах се да го освободя от неудържимото му притеснение.

- Не предвидих, наложи се да се прехвърлям по метролинии, докато хвана влака до летището.

- А бе, Стоянчо! - не се кахъри чак толкова - чудех се как да го избавя от неприятната ситуация. - Важното е, че се открихме. Да си жив и здрав, че се нае с моето гостуване тук, за което съм ти безкрайно благодарен.

А над необятната британска столица „вечерта, - както пише Смирненски в поемата си „Йохан” - спускаше вече коси от черен мрак”. Скоро потънахме с любезния ми млад сподвижник в бъбривата хорска навалица, юрнала се по всевъзможни превозни средства, докато се озовем в хотел „Британия”, извисил внушителна снага в центъра на града. На неговия пети етаж стая 531 посрещна гостолюбиво поредния си непознат обитател.

Така започна моето няколкодневно, доста натоварено пребиваване в родината на великия Шекспир.

Още от следващия ден, 24 ноември, ме очакваше една много натоварена програма, чието изпълнение беше неосъществимо без неоценимата подкрепа на моя млад придружител. Той  определено познаваше в детайли големия град, да не говорим за владеенето на езика и безупречното му общуване с Интернет на сложните информационни средства. Внукът ми беше вече се сраснал органически с тамошния начин на живот и се озоваваше по най-бързия начин на желаното място.

Още с настаняването ми в хотела, усетих, че и тамошните бизнесмени, увлечени като колегите им от нова капиталистическа България да печелят пари по най-бързия начин, не полагат грижи за битовите удобства на клиентите си. Така например, в стаята, в която бях, имаше подредени лампи, даже и занемарени прозорци, които охотно пропускаха студения въздух.

А той с хъс нахлуваше, необезпокояван от никого нощем и ми даряваше щедро своята хаплива ледена любезност. Може би битовата обстановка в луксозните хотели, в които се отморяват най-заможните люде, да предлага изискан уют, но цените им едва ли позволяват обикновените трудови хорица да припарят до тях.  Отбелязвам тези неща, защото милиони там са на своя екзистенц минимум.

Парите, които вземат, едвам достигат, за да се разплатят с невероятно големите разходи. А жизненият уровен застрашително падна с настъпателното рязко покачване на цените на горивата, последица от непосилната подкрепа, която оказват западните държави на Украйна, притискани постоянно от Белия дом. Но това е друга тема за разговор.

В момента на мене ми предстоеше да осъществя основната цел на моето гостуване - литературната среща в българското училище „Иван Станчов” към посолството ни в Лондон.Това учебно заведение, своеобразна крепост на българщината там, е рожба на инициативата на някогашния наш посланик Димитър Жулев.

Той беше натрупал солиден опит на дипломат и държавник по време на дългогодишния си престой в Москва, като първи наш дипломат в съветската столица. И още с пристигането си в столицата на бившата британската империя, се зае да подсигури подслон за обучение и възпитание на тамошните българчета.

А на мене като човек, преживял трудовия си път под стряхата на българското образование и плувал вече няколко десетилетия в творческите води на родното ни писателство, никога не ми е минавало през главата, че ще дойде време да представям своя книга в това българско школо на Британския остров.

Реших да се възползвам от настойчивите покани на внук ми да му гостувам. Той, разбира се, не ме канеше да пазарувам там из молове и магазини, за да зарадвам близките си с някакви чудновати и лъскави подаръци, както постъпват обикновено мнозина наши сънародници. Внукът ми беше в течение на моите интелектуални увлечения и писателски интереси, затова държеше да се докосна до духовния свят на Лондон.

И един ден ми хрумна да изпратя няколко мои книги до посолството. Изданията бяха придружени и от едно малко, плахо, но доброжелателно писмо до посланика ни - Марин Райков. В тези ми неспокойни редове го помолих да предаде моите скромни писателски послания на училището към посолството. Първият ни дипломат под британско небе наистина се оказа човек с подчертан държавнически такт.

Той безспорно е най-добре подготвеният ни професионално зрял дипломат. Да не говорим за високия му интелект, завидно владеене на основните европейски езици. Да не изпускам и удивителната му скромност, висока нравственост  и интелектуален ръст, готовността му да раздава сърцето си за другите. Един достоен наследник на своя баща - Райко Николов.

За него се говореше като за жива история на българската дипломация. Имах щастието да се запозная с него и установихме близки приятелски отношения със семейството, прекарало с децата живота си в чужбина. В тази обстановка, притискан от немалко напрежение по време на Студената война, израства професионално и интелектуално синът им, настоящият авторитетен наш посланик в Лондон.

Но да върнем лентата назад. Не очаквах, че посланикът ще посрещне с такава отзивчивост писмото ми, като имам предвид обема на постоянните му служебни ангажименти. Един ден, обаче, пощальонът ми връчи препоръчано писмо, адресирано до моята скромна особа на английски. Мигновено ме обзе рядко приятно вълнение като разбрах кой е подателят. Разтворих го нетърпеливо, сепнат от изненадата и зачетох:

„Уважаеми господин Димов,

С интерес отворих пратката, съдържаща изпратените от Вас книги, на които Вие сте автор. Бих искал да Ви уверя, че ценя Вашия жест, който цели да допринесе за духовното издигане и патриотично възпитание на младите българи, живеещи в Обединеното кралство.

Споделям убеждението си, че голяма част от нашите сънародници, ангажирани с ежедневните си грижи, за съжаление не познават в необходимата степен моменти от родната история и в недостатъчна степен отдават дължимото на големите личности, допринесли за израстването на нашата нация. Усилията да бъде запълнена тази празнота, на които Вие сте отдаден, считам за особено благородно дело.

Уверявам Ви, че лично ще връча Вашите две книги на госпожа Снежина Мечева, директор на Българското училище „Иван Станчов” към Посолството на България в Лондон, за да станат част от неговата библиотека.

Като Ви пожелавам здраве и непрестанно вдъхновение, моля приемете, уважаеми господин Димов, израза на отличната към вас почит!

Посланик Марин Райков

Лондон, 28 октомври 2021 г.”

Този акт на внимание от страна на посланика ме развълнува и често ме навестяваха неговите думи, макар, че и преди години съм получавал писма и то - от чужди посланици, акредитирани у нас. Но така или иначе, заредиха се месеци, лишени от каквато  и да е допълнителна реакция от Лондон.

Макар и с известно закъснение, един ден ме споходи приятна изненада, донесена от мобилния ми телефон. Вдигам и чувам непознат мъжки глас. Оказа се, че ме търси посланикът, за да се осведоми кога пътувам за Лондон, за да се съгласуват нещата, свързани с евентуалното посещение в българското училище там.

Между другото ми напомни да чакам подробно уточняване с директорката на училището, която се е заела вече с подготовката на срещата ми с възпитаниците на училището. Не се забави обаждането и на госпожа Мечева, която пожела да й бъде изпратена подробна библиографска справка за мен. В разговора ме информира, че замисленото посещение може да бъде осъществено в края на м. ноември 2022 г.

Дъщеря ми Марийка незабавно й изпрати исканата информация, но се оказа, че бъдещата ми домакиня доста се е постарала от Интернет-мрежите да си набави обилна информация за моята творческа и човешка същност. Очевидно се е убедила, че посланикът ни никога няма да допусне случайни и неподготвени хора да гостуват на младите български възпитаници.

Така се стигна до окончателното решение-предложение за срещата с училището от 18.00 часа на 24 ноември 2022 г. А аз вече дишах въздуха на Британския остров и разполагах с цял ден, който задължително трябваше да бъде оползотворен. И решихме с моя млад сподвижник да се запозная с центъра на многомилионния град, след което се отправихме на разходка по Темза.

Под обичайно намръщеното тамошно небе реката е проточила снага в продължение на 345 километра и дълбочина около 20 метра при вливането си в морето, мъкнейки тъмните си води. За разлика от Дунав, която прекосява почти цяла Европа, но не е удостоена с такива дълбочини, плитководното й течение нерядко през лятото се оказва негостолюбиво за плаващите кораби, които засядат безпомощни, Темза е винаги пълноводна и обслужва с охота всевъзможни туристически кораби.

А пристаните денем никога не опустяват, все имаше хора, които нетърпеливо очакваха поредното речно возило, за да се насладят на очакваното приятно развлечение, разхождайки се по спокойните бавни води на тази вечна британска река. Не закъсня и поредният кораб, който гостоприемно погълна очакващата го дълга опашка.

Скоро се пъхнахме в просторен салон, с голяма сцена, от която артисти, музиканти, естрадни и класически изпълнители нерядко задоволяват естетическите вкусове и на най-изисканите посетители.

Мнозина, обаче, предпочитаха да се наредят на палубите, за да впускат ненаситните си погледи по околните живописни сгради, много от които с чудноватата си старинна архитектура ни връщат към съхраненото привлекателно минало на Байроновата родина. В далечината извисяваше исполински ръст емблематичното колело, което в момента си почиваше смълчано, освободено от познатата шумна навалица от туристи, стичащи се от цял свят, за да се полюбуват на удоволствието, което им предлага това атрактивно возило.

Темза, най-дълбоката река в Европа, никога не почива и си живее необезпокоявана от сезони, хора, съжителства от векове с околната действителност - привично мирна, тиха. Нейните онемели води, обаче, обичат да общуват с хвъркатия свят, чиито представители изглежда изпитват неудържима потребност да влизат често в безмълвен диалог с вечно живите й води.

Неслучайно погледът улавя и керван от лебеди, които се гмуркат и се носят наредени в колона, сякаш минават на триумфален парад. А отгоре им волно прелитат, като че ли ги приветстват, бели чайки. Гледка, която наистина милва ласкаво и приятно изненаданите ни очи.

Тази знаменателна река е неуморима, не се смущава от никакви препятствия и плавно се промъква през десетки мостове, някои от които впечатляват не само с масивната си структура, но и с привлекателните красиви монументални сводове, които говорят за строителния гений на тази велика нация.

Тези огромни творения на човешката мисъл са своеобразни художествени произведения на изобразителното изкуство, което в тази страна се радва на поучителна почит и преклонение. В тази насока твърде убедителен е езикът редица респектиращи туристически забележителности на британската столица.

Този град, с който имах щастливата възможност да общувам за пръв път отблизо, на живо, безспорно има с какво да грабне вниманието на всеки посетител, стига да има поне елементарна представа за неговата културна история и духовното му богатство. Но дори и в този момент не преставаше да ме вълнува предстоящата среща в българското училище.

Затова и мислите ми се тълпяха неуловими в главата и ме отвеждаха все към тези първи докосвания до българските ученици, учители и родните ни дипломати, които тук отстояваха скъпата национална кауза на малка България. Ето защо решихме с внука ми да тръгнем по-рано, за да стигнем там в уреченото време.

За жалост, придвижването в Лондон е сериозно затруднено, както от неспирната навалица по някои централни улици, така и от неизбежната смяна на разни метролинии. Да не говорим за дългите ескалатори, по които пътуващите  са плътно нанизани един до друг, напомнящи лястовичките, натежали като броеници по жиците, уговаряйки се за дългия път, който ги очаква до топлата Африка.

А вечерта вече наближаваше и неусетно изсипа своя непрогледен мрак. По едно време се измъкнахме от оглушителната навалица на метрото и поехме пеша из затъмнените, но доста оживени улици.Стоянчо вървеше все пред мен, а аз неизменно го следвах.

Изведнъж, движейки се  из забързаното хорско гъмжило, изчезна от погледа ми. Напрягам недостатъчното си зрение, за да го открия наоколо, напразно. Ни вест, ни кост от моя толкова потребен водач. Видях се в чудо, а нямаше време за губене.

Прибягнах до услугите на мобилния, за да го открия и да му обясня къде съм закъсал, но не мога да му кажа къде се намирам, защото не познавам града. Накъде в тази непредвидима безизходица? За щастие, успях да се свържа с него по телефона.

Светна ми пред очите като чух гласа му. А беше драснал много напред, без да се обръща назад, живеейки с мисълта, че съм по петите му. Наоколо многолюдието не секваше, но аз бях направо безпомощен с тази езикова бариера.

В тези мигове се проклинах, че не се заех още навремето да се справя с английския. Младият ми сподвижник също беше се обезпокоил достатъчно, като разбра, че съм се изгубил и започна да крещи, явно несъобразил се с моето оскъдно зрение. За радост мобилният спаси положението. Мигновено се върна и ме откри на посоченото кръстовище. Добре, че бързо се ориентира момчето, макар че все още не беше се съвзел от случилото се. За пръв път го видях в такова афектирано състояние, което направо ме изненада.

Имам прекрасни спомени и впечатления от детските му години. В паметта ми се е заселил като едно рядко добро и хрисимо момче. Очевидно, дългогодишният му престой, обучение, среда и възмъжаване са се оказали решаващи върху формирането му в човешки и нравствен план, като зряла вече личност. Но, разбира се, е успял да съхрани в себе си човешкото, макар че понякога емоциите му често се сменят.

Като му припомних несигурното ми зрение, веднага се изчерви, притиснат от чувство за вина и веднага подаде ръка да ми се извини.Моментално звъннахме на чакащите ни домакини, че пътуваме с малко закъснение, да не се безпокоят. В Лондон придвижването е изключително трудно, особено на по-голямо разстояние и е задължително да се предвижда повече време за пътуване с различните превозни средства.

А времето неуморимо галопираше и се наложи незабавно да хванем такси. За отбелязване е, че внукът ми е голям виртуоз и умее да излиза своевременно от всяка притискаща ни ситуация. В това отношение мобилният му беше безупречен и винаги предлагаше услугите си по най-бързия начин. Така стана и в този напрегнат момент.

Звънна на таксито, то незабавно ни откри на посоченото място и поехме с облекчение към посочения адрес. А там очакваха с нетърпение нашата поява. Бяхме закъснели само с десетина минути, за което се извиних. На входа ни посрещна доста въодушевена, явно доволна, че ще се докосне до непознат български писател, млада и симпатична българка.

Оказа се, че тази симпатична посрещачка се казва Здравка Момчева, учителка по български език и литература в училището. Изражението й се къпеше в рядко оживление, вероятно се радваше, че първа ще се докосне до пристигащия гост от България, дошъл да разпалва обичта към Отечеството в душите на тези млади наши сънародници.

Все така, дълбоко развълнувана, придружителката ни въведе в светла, продълговата зала, където ме представи на директорката - Снежина Мечева, която любезно се здрависа и ми предложи да се разположа на специална, дълга маса, отрупана с книги, цветя и подаръци. Още с влизането, учениците, видимо озарени от спонтанна радост, станаха прави, за да изразят своето уважение към пристигналия възрастен представител на пишещите братя в родината им.

Тяхната директорка, по чието лице се беше изписало възторжено удовлетворение, се обърна с пресипнал от добродушие глас към младата школска аудитория: „Скъпи ученици! Това е Продрум Димов, писател от България, за чиито книги вече говорихме!”

Залата гръмна от спонтанни аплодисменти, които, да си призная, ме заставиха да си пусна боята, поласкан от този топъл и възторжен прием. - Ето го, - продължаваше, движена от напиращи пориви тя, да изразява всеобщото задоволство от моето добре предизвестено и старателно подготвено гостуване - днес е наш гост. Мисля, че тази вечер ще остане паметна за вас, защото за пръв път се докосвате до български писател и интересни моменти от неговия житейски и творчески път. И най-вече - имате възможност да се запознаете с детайли от благородния, много български портрет на Димитър Горов - най-близкия и незаменим сподвижник, помощник на Христо Ботев.”

Това духовно представяне от главната домакиня повиши в значителна степен градусите на повишеното им настроение. Събрах си мислите и пуснах в ход езика на емоционалните ми публични изказвания. Те ме спасяваха, когато имах обществени изяви и компенсираха злощастния недостиг на нормално зрение. Вече редица години избягвах да чета, защото текстът ми се изплъзваше от изоставящите ме постепенно несигурни очи.

Наблюдавайки напредналата ми възраст, от която аз все още не се плашех и водех учудващ за годините ми подвижен живот, директорката съобразително ми предложи удобен стол. И тъкмо започнах да говоря, най-ненадейно цялата зала се вдигна на крак. Това внезапно поведение на присъстващите мигновено ме сепна. В същия миг погледът ми улови входната врата, на която се беше появил посланикът ни Марин Райков.

Той се извини за закъснението, с което се отзова на поканата да присъства на събитието. Директорката веднага скочи да го посрещне и най-вежливо го отведе на официалната маса за гости. Оттам първият ни дипломат благодари, поздрави усмихнат многолюдната аудитория и седна, като настойчиво предложи да продължа спокойно моя разказ за творческата история на повестта ми за Димитър Горов.

След приключване на официалната част на тази своеобразна българска среща под британско небе имах възможност за пръв път да разговарям на живо с нашия посланик. Той изрази задоволството си от това необикновено българско родолюбиво присъствие.

Останах възхитен от невероятната му скромност и достъпност в отношенията му с хората - нещо, което му носи заслужено искрена обич и уважение навсякъде, особено пък сред нашите сънародници.

За пръв път български писател прекрачва прага на това училище в неговата вече 35-годишна история. За това събитие бяха уведомени всички български училища в странство, а също така - и Министерството на образованието в София. А вестник „Словото днес” - орган на СБП, публикува в броя си от 8 декември 2022 г. следната информация:

„На 24 ноември 2022 г. в БУ „Иван Станчов” към посолството на България в Лондон се състоя среща с учениците от 7 и 8 клас и техните преподаватели Здравка Момчева и Снежина Мечева с писателя Продрум Димов. На тази среща присъстваха и посланикът на България във Великобритания - г-н Марин Райков, както и Ивайло Мойсов - културен аташе в посолството, отговарящ за българските съботно-неделни училища.

Продрум Димов запозна присъстващите с личността на един изключителен българин, за когото, за съжаление малко се говори, съратник и най-близък приятел на Христо Ботев.

Става дума за Димитър Горов, роден в гр. Пещера, който емигрира в Румъния на 26 години и с трудолюбието си преуспява, като основава фабрика за свещи и сапун. Превръща се в меценат на българските революционери в Браила и Гюргево и става най-близкият приятел на Ботев, Стамболов, Каравелов и др. Цялото си богатство той инвестира за подкрепа на революционната дейност за Освобождението. Финансира четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Финансира и издава първата стихосбирка на Ботев и Стамболов, както и вестниците на двамата, издавани във Влашко.   Спонсорира Васил Левски и българските революционни дейци. Съпругата му е сестра на Ангел Кънчев, основния съратник на Левски. Горов подсигурява със средства четата на Христо Ботев и с жена си, нейната сестра Кина и по-малкия си брат Атанас се качват на кораба „Радецки”, за да изпроводят бунтовниците до Козлодуй. Атанас Горов, тогава на 19 години, потегля с четата и загива в боя при Милин камък.

От 30 писма на Ботев, писани преди да се качи на кораба, 6 са до Димитър Горов. На раздяла войводата предава именно на него най-ценните си вещи - писма, телеграми,

личния си дневник. Сред тях е и прощалното писмо до съпругата на Ботев - Венета. От първите думи в него изтръпваме, когато четем: „Мила ми, Венето, Димитре и Иванке! Ако умра, то знай, че после Отечеството съм обичал най-много тебе…”.

Горов изпраща телеграмите до европейските вестници, с които съобщава за подвига на четата - арестуват го за противодържавна дейност. Захари Стоянов публикува писмо, в което Ботев нарича приятелството си с Горов „вечно”.

През Руско-турската война Горов разпродава богатството си и тръгва с войските да освобождава България. Доживява свободна България, но умира в мизерия през 1881 г. на 41 години от туберкулоза - болестта на бедните. На негова име е кръстена малка уличка в София - най-късата…

Благодарни сме на писателя Продрум Димов, който сподели с нас тази история за един славен българин. Г-н Димов подари на училището ни своята книга „Беззалезни изгреви”, в която основният очерк е посветен на живота и делото на Димитър Горов. Писателят остави екземпляри от други свои творби за спомен в училищната библиотека.

Благодарим за споделеното, за горещото желание да се възкресява паметта на заслужилите за Свободата ни и изпратихме г-н Димов с цветя. Подарихме му за спомен няколко издания на нашите колеги от училището - д-р Валентина Александрова и Здравка Момчева, посветени на образованието ни по литература и история. Г-жа Момчева му подари и една от стихосбирките си. Сред подаръците бяха и материали, свързани с делото на Асоциацията на българските училища /АБУЧ/.

Щастливи сме, че в един час по родолюбие възкресихме Паметта Българска.

Снежина Мечева - директор на БУ „Иван Станчов” - Лондон”

Тази публикувана информация, макар и непълна, на места с малки неточности, хвърля до известна степен светлина върху атмосферата по време на моето пребиваване в британската столица.

Вестта за моето гостуване в българското училище беше заинтригувала някои приятели на внука ми, които настойчиво ни поканиха на гости още същата вечер. Нямах необходимата психическа нагласа, защото бях емоционално развълнуван, разбира се - приятно, от току-що преживяното, но приех отправената любезна покана от тези млади съотечественици. И не съжалявам, макар че съм доста изненадан от нравствената еволюция и отчуждаването на някои млади българи там.

Внукът ми Стоянчо, е изключително широко скроен и съобразителен, като настоя да не отиваме така, с голи ръце. За целта се отбихме в един малък магазин за вино и той избирателно откри най-хубавите бутилки с реномирани вина.

Скоро те се озоваха в една дълбока найлонова торба, сгушени една до друга, усмихнати, в примамливи стъкла с ароматната си червенообразна течност.

Когато отидохме ни посрещна млада домакиня, която радостно се здрависа и пое връхните ни дрехи. Вътре ни посрещнаха, окупирали кръгла маса три момчета - нашенчета. Разбира се, по нищо не приличаха на известните Чудомирови „Нашенци” от Казанлъшкия край. Към пристигналия дядо-писател се отнесоха с уважение. Друг път не им се е отдавала възможност да общуват с пришълец - представител на българските пишещи братя.

И това малко или много ги респектираше, макар че всички имаха тапии за висше образование. Сред тях беше и домакинът, който е и ръководител на многолюдната българска общност, пръсната и доста разнолика в професионален и интелектуален план. Едни - високообразовани, се бяха добрали вече до по-удобни и доходни места, докато голяма част са потърсили препитанието си в обслужващата сфера.

Разменихме в началото по някоя и друга дума за положението в изоставената и неудържимо обедняваща родина, на която въздухът все повече не й достига от връхлетелите я евроатлантически ценности.

Но моята информация не може да ги зарадва с нищо ново и дори  с това за българската реч „на мама и на татка” нямаше вече простор в стаята. Всички мои събеседници изведнъж се втурнаха, сякаш в луда надпревара, да говорят само на английски. Останах с впечатление, че всички искат да ме изненадат с разкошния си британски, едва ли не да демонстрират езикова мощ, с която ги е дарил Британския остров.

И докато стаята се давеше с непонятното за мен англоезичие, домакинята - младо, рядко красиво и възпитано момиче, хвърляше всички усилия да подготви час по-скоро трапезата за бъбривата компания. А тя не скучаеше, защото на масата вече се бяха окумили разни питиета и лакомства, които поддържаха огъня и развързваха езиците на словоохотливостта. А разгорещената англоезична препирня набираше все по-голяма скорост.

Да си призная, не ми допадна тази непонятна говорилня, в която събеседниците просто се засиняваха в стремежа си да покажат колко дълбоко плуват вече в прехвалената и завладяваща света англомания.По едно време си помислих, че тези момчета целенасочено и с нескрита охота изпращат родния ни език в небитието, не се стърпях и вдигнах ръка:

„Момчета, вие май че сте забравили българския. Дайте да не пренебрегваме родното отечествено слово. Мигом стаята стихна в гузно мълчание. Поогледаха се засрамени от думите ми и веднага пуснаха запис - гръмогласен, но мелодичен на „Моя страна, моя България…” на Емил Димитров, последвана от други наши популярни песни, прозвучаха даже и руски. Сякаш да манифестират уважение към присъстващата млада рускиня - Маша, едно нежно момиче, мило и сърдечно, кацнало тука от далечния руски град Саратов.

Така компанията, вдъхновена от честите наздравици, възкреси българската атмосфера на масата. Асоциативно ми мина през главата поведението на Вазовите хъшове от „Немили-недраги”, които непрестанно са милеели за поробената родина, давали са мило и драго за нейното освобождение, издигайки високо знамето на българщината в трудното си битие на емигранти, подгонени от робската участ.

Да не говорим за българската интелигенция, която се изучи навремето в Русия, в западноевропейски страни и се върна обратно под българско небе, за да работи за всестранния разцвет на националната ни кауза след Освобождението.

А какво да кажем за добре подготвени наши специалист, инженери, разузнавачи, които се промъкваха под всевъзможни предлози на Запад  и успяваха да се доберат нелегално, прикрито до върхови технологични постижения и ги внедряваха у нас, за да превърнат малка България във водеща страна в развитието на електротехниката и другите отрасли на икономиката ни. Несъмнено при професионалното си израстване са се ръководили от дълбоко патриотични мотиви.

За съжаление днес хиляди млади българи завършват образованието си в западни вузове, но колцина се завръщат за професионална реализация у нас? Очевидно и повече от обезпокояващо е, че тези процеси се задълбочават и повече от три десетилетия умишлено не битуват в полезрението и политическото поведение на домораслите ни държавници, за които е чужда всякаква неотложна генерална стратегия за обуздаване на тези застрашителни за бъдещето ни тенденции.

По време на тази своеобразна българска вечеря слушах разсъжденията на събеседниците ми и ми ставаше мъчно, че никой от тях не крои планове да се завръща в родината си. Нещо повече, в мислите им улавях един унизителен  национален нихилизъм и ни най-малко тревога за застрашеното ни бъдеще. Всеки се беше потопил в съблазните за по-бързо забогатяване, без да се безпокои, че е посветил своя живот на иностранни интереси.

За жалост, така мислят хиляди наши млади сънародници, за които щастието е там, където можеш да живееш най-добре. Гледам ги и се чудя кой е виновен за изчезването на патриотизма на съвременния българин? Отговорът на този въпрос е ясен - рибата, - както казва народът, се вмирисва от главата.

Под предлог, че трябва да сме европейци и граждани на света, патриотичното възпитание с настъпването на така наречените скъпоценни демократични промени не се подвизава вече под стряхата на родното ни образование. През годините на социалистическа България битуваше една стройна благородна система, която възпитаваше учащите се и целокупното ни общество в родолюбив дух.

Имам впечатление, че днес в българското училище много малко или нищо се прави за възпитаване в любов към народа, родината и нашето героично минало. И за да не бъда голословен, ще посоча само някои доста обезпокояващи факти.

Вече години наред, съзнателно и целенасочено не се назначават инспектори - експерти по възпитанието в регионалните управления на образованието, от които вероятно няма нужда и трябва да се пестят пари…

Освен това, в миналото се отделяше по една седмица за запознаване на децата със забележителни исторически и географски обекти в страната ни, като пътуването по БДЖ беше със 75% намаление за екскурзиантите. Да оставим настрана незавидната роля на медиите и другите институции. За момента „светая светих” за обществото е неуморната загриженост за укрепване на евроатлантическата ориентация.

Стоях замислен, унесен в приказките на тази млада компания, която е вече едва ли не неспасяемо отровена от непрестанните космополитически внушения и ме побиваха тръпки за непредсказуемата съдба на малка България, предателски тласкана в пропастта от днешните ни продажни управници.

А наздравиците и веселото настроение на масата не секваха. Гостоприемството - също. Добре, че поне то е оцеляло като традиция. Но с това неудържимо безотечественичество едва ли имаше някакво бъдеще.

Това гостуване  / откровено споделям / доста ме разстрои и натовари с разсъжденията на тези млади българи, които местната нравствена, политическа и икономическа атмосфера е успяла да претопи, за да се сраснат едва ли не невъзвратимо с един непознат свят, твърде различен от нашата все още неразрушена народопсихология.

Предстоеше ми от следващия ден да се впечатлявам от толкова непознати неща в този многомилионен град. Но където и да отидех, не преставаше да ме смущава болезненото разочарование, което ме завладя от отчуждението на някои сънародници. Сякаш тези млади хора, израсли вече, не са декламирали като деца, с разтупкани сърца Вазовото „Аз съм българче”.

Докосване до огромния привлекателен свят на БРИТИШ МУЗЕУМ

Времето ми за престой в британската столица се разпростираше само в обсега на няколко дни. Затова трябваше да посетя нейните най-значими забележителности. И, разбира се, сред тях винаги се откроява като своеобразен флагман и най-популярният Бритиш Музеум.

А небосводът над града ту плахо се усмихваше, ту се навъсваше и най-неочаквано се разплакваше. Но лондончани са свикнали с тези му навици и не му връзват кусур.  Затова малцина се сърдят на поведението му и рядко прибягват до услугата на чадъра. Докато  у нас, още с прокапването на първите облачни сълзи, веднага се търси подслон и закрила на главата с чадър.

А там с моя неоценим водач, внука ми, нямахме време за такива грижи и се оставихме да бъдем оросявани от дружелюбните облачни прищевки.

Така, несмущавани от обичайните тук природни явления, се озовахме пред могъщата внушителна сграда на най-големия музей в света. Навремето, през 1978 година, когато се запознах с Лувъра в Париж, бях заживял с убеждението, че никъде другаде няма по-силно впечатляващо музейно чудо, приютило толкова интересни като обем и съдържание творби на изобразителното изкуство. Бритиш Музеум, обаче, поразява посетителите си с разнообразната си, многообхватна и в исторически план експозиция.

Тя съдържа повече от 70 000 експоната, озовали се тук по различни начини и пътища от цял свят, нещо, което е характерно и за естетическото заселване, обогатяване и на Лувъра. Още с влизането пред погледа ти оживява творческият свят на отдавна отишли в небитието исторически епохи. Пръв „събеседник” на всички новопристигащи в колекцията е основоположника на музея - Хинг Сльон, известен моряк и колекционер.

Той завещава всичко, което е успял да събере през живота си. Умира през 1753 г. Още с откриването му посещението е било безплатно по волята преживе на дарителя. Така изложената колекция се състои от антики, парични монети, медали, а също така - и кости от различни животни. Близо до тях погледа привлича и една твърде голяма библиотека, която разказва много неща за миналото.

От предложената ми историческа справка на френски език разбрах, че през 1800 година предметите, които принадлежат към естествената история, са отделени в друга сграда. Днес музеят има повече от осем милиона експонати, отразяващи историята на човечеството от най-дълбока древност до 21 век. Цялата експозиция е разположена в повече от 70 зали.

На разположение на посетителите е специален гид, който на различни езици им дава възможност да видят и се запознаят в отделните галерии с всичко, което ги интересува. Човек, обаче, трябва да разполага с повече време, не с часове, а може би - с дни, за да общува внимателно с изложеното, което наистина обогатява знанията ни, осветляващи историческото развитие на човечеството. Всяка галерия предлага свой свят, в който не е в състояние да ни въведе и най-изисканият учебник по история или най-реномираното учебно заведение.

Изключителните стойности на този музей едва ли могат да се оценят в тесните рамки на тези скромни и непретенциозни няколко реда и то - от посетител, чиито познания са твърде далече от солидните възможности на един професионално зрял и ерудиран изкуствовед. Най-напред Бритиш музеум респектира всеки, който се опитва да обгърне с любопитен поглед огромната му лицева фасада с нейните многобройни високи колони.

Тази могъща колонада уж е безмълвна, а с внушителния си вид си има свой силен език, който покорява всеки пришълец с една изумителна тържественост за високо самочувствие и гордо присъствие не само под британското, но и под световното духовно небе. А да не говорим за богатия многолик свят на този своеобразен изумителен гигант.

И сега, когато съм застанал пред белия лист, не мога да не изразя благодарността си на френско говорящия гид, който си купих още с влизането си в музея. Инак паметта ми, колкото и услужлива да е, едва ли би могла да възкреси видяното и преживяното. Навярно оттам са минали милиони любознателни люде от цял свят, но всеки възприема и споделя впечатленията си от позициите на своя интелектуален кръгозор и интереси.

Но, нека се поразходим из неговите галерии, разположени на няколко етажа, за да почувстваме уникалното многомащабие на експонатното присъствие, заживяло в едно смирено уж, а всъщност - многоговорещо съжителство.

Френско-езичната книга се оказа изключително полезна, защото дава информация за експонатите, съдържа упътване как да се организира посещението, за ресторантите и библиотеките и т. н. Инак човек едва ли би почувствал изключително благодатната атмосфера, която ни предлага това неоценимо духовно съкровище.

И така, посетителят тръгва, стараейки се да улови и да докосне с погледа си обкръжаващите го неизброими експонати. И съвсем естествено, първа ни покани гостолюбива залата на най-старите цивилизации на черния континент. Във въображението оживяват емблематичните за древното минало египетски пирамиди, гробниците на Тутанкамон и други знаменитости от робовладелческата епоха, сфинксовете и др.

Тук, обаче, грижливата ръка на колекционера е заселила творби, които са далече от обичайния свят на господстващата класа. И не случайно очите ни привличат необикновената едрокосмата  „Фигура на куче”, битови предмети, „Трон за мъж” от 2001 г. пр. н. е., древна „Маска от Бенин”, глави на жени и други, които не кореспондират с нашите представи за масивното древноегипетско  археологическо наследство.

Значително място, обаче, е отделено за впечатляващите „Антики на Египет”. В тази зала се подвизават оцелели творби, сътворявани от 3 500 до 2 600 г. преди Христа. Вървях замислен из това многомащабно африканско присъствие и напразно очаквах и тук погледът ми да улови „Египетския писар”, който отколе обитава първия етаж на Лувъра в Париж, заграбен от хищни завоеватели от рождената си родина край Нил.

Твърде привлекателни са залите с гръцка и римска антична култура. Гръцките и римски галерии представят предмети, датиращи от Бронзовата епоха чак до падането на Римската империя /3 200 г. пр. н. е./. Тези стаи илюстрират експанзията на гръцката цивилизация в Средиземноморието и по този начин се оказва влияние върху генезиса на различните италиански култури.

Така се осъществява тяхната интеграция при оформянето на духовния облик на Римската империя. Гръцките антични шедьоври покриват един период от близо 1 500 години. Те отразяват еволюцията в керамичните работи с мотиви, подсказани от всекидневния живот и от митологията. За отбелязване е, обаче, че много от антиките носят вече подчертан, човешки, реалистичен характер.

В тази насока твърде убедителен е езикът на фигурите от мрамор на жени, конеглавата на Аполон, а също така - и множеството изложени живописни керамични амфори. Силно впечатляват статуи на римски императори, а пък бронзовата глава на императора Октавиан Август сякаш е готова всеки миг да заговори с изумените си посетители.

Човек не може да не потръпва от вълнение, когато приковава поглед в клекналата на висок пиедестал Афродита, която не престава да дарява своята незалязваща красота и обаяние. Гледам и асоциативно се пренасям на първия етаж на Лувъра във френската столица, където същата богиня на любовта, извисила красив ръст, макар и със счупена ръка, десетилетия наред пленява безброй ценители на изкуството с беззалезното си изящество.

Бритиш музеум притежава и една от най-богатите китайски колекции от антики в Европа. Неговата колекция ни представя свят от многобройни рисунки, керамични и бронзови предмети, датиращи от 4 000 години преди Христа до наши дни. А колекцията му от скулптури на индийския подконтинент е най-представителна в западния свят.

На подобаваща почит тук е и присъствието на европейското изобразително изкуство.

Запознавайки ни с културния генезис на Африка и Азия, Музеят с право насочва нашето внимание и върху развитието на изобразителното изкуство в Стария континент. Европейската колекция обхваща присъствието на културата и историята на Великобритания, а също така - и на другите европейски страни.

И съвсем неочаквано тук е представен ежедневния бит на обитателите на нейните острови от най-дълбока древност до идването на римляните. Погледа привличат изкусно изработени предмети от дърво, камък, бронз, сребро и злато. Посетителят се докосва до културата на Стара Европа, Ренесанса и модерна Европа.

Сред многобройните експонати се откроява бронзовият бюст на Оливер Кромуел - една от най-забележителните личности на британската история, извисил мъжествен ръст на вожд на английската буржоазна революция от 1642 г.

Колоритът на Музея е обогатен от културно-историческото наследство, заселено тук и от Близкия изток. В този раздел човек се запознава с близкоизточните цивилизации, антиките и културните им ценности от неолита чак до наши дни.

Преобладават фигури на животни, битови предмети, всевъзможни накити, изработени от дърво, камък и метал. За отбелязване е, че съдържанието на тази колекция тематично е разграничена в различните зали. А това улеснява особено изследователите в тяхната творческа дейност.

Щрихи от Националната художествена галерия

Трудно обхватен е Лондон, особено пък за гости като мен, които не разполагат с повече време и трябваше в ограничените рамки на 5 дни да обхвана поне най-значимото, доколкото е възможно. Запътихме се към най-голямата художествена галерия на Острова, пресичайки шумни и оживени улици и булеварди.

Покрай нас щъкаха забързани хора, всеки понесен от своите грижи. На един ъгъл погледът ми улови дребна, невзрачна жена, която предлагаше малки листовки, призоваващи да се помага на Украйна. Ала напразно протягаше ръка към минувачите, които я подминаваха обикновено с открито безразличие.

Останах с впечатление, че тамошното общество, унесено в битовите си грижи, не се вълнуваше кой знае колко от политическите събития по света. В това ме убедиха и телевизионните програми, които успявах да засичам вечер в хотела. В предаванията преобладаваха домашната атмосфера и битовите преживявания на хората, взаимоотношенията в семейството и в обществото.

А в момента, понеже се провеждаше световното футболно първенство, екранът предлагаше развоя на футболната надпревара, като отделяше подчертано внимание и време на английския отбор. Разбира се, малкият екран не се чуждееше от събитията там и по света, но неговото отражение беше доста лаконично. Милионите зрители не се интересуваха от събитията в Украйна.

Те бяха сякаш безинтересни за уличната, семейната и обществената среда. От ужасните събития край Днепър се интересуваше само управляващата върхушка, която беше може би безупречна в унизителния си слугинаж  към Вашингтон.

Докато у нас телевизиите постоянно ни внушават, че мало и голямо трябва да подпомага с всички възможни средства продажния превратаджийски режим на Киев за по-скорошното вразумяване на Кремъл. А колцина си задават въпроса кой и защо запали тази братоубийствена война? Но това е друга тема за разговор.

Ние с моя внук Стоянчо продължавахме да се гмуркаме из оживените лондонски улици, като изчаквахме да светнат зелените семафори на кръстовищата, защото уличните платна гъмжаха неспирно от всевъзможни превозни средства, погълнали значителна част от столичното многолюдие.

Неусетно се озовахме пред вратите на правителствената резиденция на „Даунинг” 10. В момента пред старинната историческа сграда се тълпеше огромно любопитно множество от минувачи, които най-старателно бяха приковали очи в традиционния конен патрул при заставането на пост на новата стража, облечени в добре познатата ни старинна британска униформа.

Да си призная, не се задържахме много, защото този национален техен ритуал ни е добре познат от многобройните контакти, репортажи, излъчвани от нашата телевизия. А тя е безупречна, когато трябва да се отразява бита и отколешните традиции на британския кралски двор. За жалост, често сме потапяни в прекомерното уважение към съдбата и преживяванията в Бъкингамския дворец.

Достатъчно е да си припомним само колко дни ни занимаваха с траурната процесия, посветена на поклонението и тържественото погребение на покойната кралица Елизабет II през лятото на тази година. А добре знаем, че всичко е израз на едно престараване в демонстрацията на етикеция в привидното почитание към една институция, която на практика е само с представителни властови функции.

Ние, разбира се, не се вълнувахме от тези ежедневни тамошни  спектакли и продължихме своя път към Националната художествена галерия, прекосявайки световноизвестния Трафалгарски площад. В неговия край ни посрещна с гръмогласния си занаят висок, брадясал, къдрокос и със занемарен външен вид музикант.

Той придърпваше тънките струни на голяма китара, която придружаваше крещящото рок-изпълнение на поредната му любима песен. Малцина, обаче, го удостояваха с очакваното внимание, мнозина пренебрежително го подминаваха, без да оценят поне с цент усърдието и стойностите на предлаганото гласовито изкуство.

Минахме и ние, без да се спираме, незаинтригувани от певческия му талант. В дъното ни посрещна внушителния монумент на адмирал Нелсън, едно от звездните имена на британската военна история. А зад него беше разпростряла импозантна снага Националната художествена галерия, пред която се беше проточила дълга върволица от чакащи посетители.

Скоро разбрах, че още не е настъпил приемният час и щом като този забележителен духовен дом разтвори гостолюбиво врати, опашката бързо се стопи, погълната от внушителния изложбен дом.

Откровено казано, като гледах това тълпящо се множество, напиращо да се докосне и общува с големи майстори на изобразителното изкуство по света, ме обзе приятно удовлетворение, че нашият съвременник, където и да се намира, изпитва потребност да дава на духа си възможност  да обогатява в естетически план своето мислене и съществуване, застрашено сериозно от неудържимата нравствена деградация и брутална комерсиализация на нашето съвремие.

Всъщност, тази галерия с твърде обемната си експозиция ни покорява със своето самочувствие да се нарежда сред най-богатите художествени съкровищници на света. Трудно е и е непосилно да се опознае световното духовно богатство, а едва ли пък на хора като мене, които не познават в нужната дълбочина нещата.

Даже и най-добре подготвените изкуствоведи не биха си позволили да твърдят, че познават добре тази необхватна художествена вселена. Аз, като човек с доста ограничени познания в тази област, успях през моя некратък живот да посетя доста галерии у нас, където съм се възхищавал от творбите на големите ни изобразители от Възраждането до наши дни. Същевременно успях да се докосна и до Третяковската галерия в Москва, Ермитажа в някогашния Ленинград /днешният Санкт Петербург/.

Останах през 1972 г. силно впечатлен от тамошните галерии. Под руско небе няма по-богата художествена галерия, приютила наред с големите руски майстори и множество забележителни табла от Западна Европа… Доволен съм, че през 1978 година се потопих и в атмосферата на Лувъра, музея на импресионистите, музея на Огюст Роден в Париж.

Изведнъж, във френската столица се почувствах доста обогатен, защото за пръв път ме облъхна въздухът на едно голямо изкуство, което изобщо не познавах. А как ли би се почувствал човек, който има възможност да посети и много други експозиции на Европа и света?!

Прекрачвам прага на Националната британска галерия и се радвам, че наоколо гъмжи от хора, сред които преобладават младите, дошли от различни краища на света да се запознаят с образци на това мащабно изобразително изложение. В същото време ми е трудно да сподавя съжалението си, че нямам време да обходя и разгледам всички зали.

Но все пак, останах донякъде удовлетворен, че успях да видя оригинали на забележителни творци от Европа, с които съм се срещал през годините чрез множество техни репродукции.

И не мога да не изразя радостта си, че за пръв път съгледах оригинала на световноизвестните „Слънчогледи” на Ван Гог. С този невероятно надарен холандски художник ме срещна за пръв път забележителната монография за него „Жажда за живот” на Ървин Стоун. Това се случи през далечната 1970 г. Чрез тази книга имах възможност да се потопя във водите на един трудно поносим житейски поток, показващ мъчителния път на един  творец към висините на световното изобразително изкуство.

Виждал съм и други шедьоври от Ван Гог, скъпо оценявани по цял свят, но застанал до неговите „Слънчогледи”, трудно можех да прикривам вълнението си. За мене, обикновения посетител, тази среща беше наистина щастлива. Сякаш за пръв път съм обект на сюблимни преживявания, породени от една творба на художник, когото обожавам.

А това дългогодишно съпреживяване с творческия и житейски път на Ван Гог безспорно дължа на автора на „Жажда за живот”, който, за щастие, е посещавал и нашата страна. Внукът ми ме наблюдаваше изпитателно, не остана безразличен към моя необичаен интерес пред тази картина и настойчиво предложи да запечата с фотография този рядко емоционален „диалог” със „Слънчогледите”, които не преставаха да се къпят в златна усмивка на стената.

Разделяйки се с атрактивното холандско  творческо чудо, не можех да се преборя с напиращото нетърпение да се срещна и открия час по-скоро творби на моите стари познайници, с които се запознах в Париж през горещите юлски дни на 1978 г.

Там, в големия, но не много приветлив Музей на импресионистите усетих живителния полъх на много светлина и омайващи игри на свежи, колоритни багри. Спомням си, че не можех да откъсна поглед от картината на Клод Моне - „Емпресион сюр льо куше дю солей” /„Впечатление от залеза на слънцето”/.

Това привлекателно платно на художника стана своеобразен кръстник и на цялата  талантлива генерация от изкусни живописци - известното творческо течение на импресионистите, което утвърди нова естетическа мода.

Този нов изобразителен подход  се превърна в неделима част от генезиса на изобразителното изкуство през втората половина на 19 и първите две десетилетия на 20 век. В развитието на тази своеобразна школа едва ли може да се говори за сляпо подражателство. Това почувствах като видях под британско небе оригинали от Сезан, Мане, Лотрек, Реноар.

Доколкото позволяват скромните ми познания в тази област, успявах донякъде да разпознавам френските импресионисти, подвизаващи се тук като сюжетно-тематично предпочитание, естетически език и увлечения. Така и в тази компания, даже и за неподготвен професионално посетител като мен, не е трудно да откриеш характерното творческо присъствие на един добре познат Огюст Реноар.

Този талантлив художник не може да избяга от своята любима тематика, сякаш четката му е пристрастена изключително и невъзвратимо към голото женско тяло. Оставам с впечатление, че в съблеченото младо момиче, даже и на особено привлекателни форми на зрялата жена се ражда творческото вдъхновение.

А за отбелязване е, че навремето идеалът за красота се е търсел и откривал в едрото, говорещо с натрапчива пълнота женско тяло. Това е за художника примамливият творчески свят.

В същото време при тукашната ми среща с другите съзидатели на импресионизма, усетих, че лесно се разпознават с творческия си почерк при художественото пресътворяване на интересуващия ги околен свят.

Пейзажът по принцип попада приоритетно в творческото им полезрение. Това ще го почувстваме и тук при общуването с техните творби, които ни грабват с покоряващия си живописен език.

Човек не може да не се възхищава, когато се вгледа изпитателно в картините на Клод Моне. Неговият изобразителен талант ни внушава едно преклонение пред красотата на природата, която непрестанно го вдъхновява и разпалва творческото му въображение. Той просто се захласва в неутолимото си стремление да съзерцава и да се наслаждава от диалога си с околния природен свят.

В живописните му платна струи винаги бодра светлина, която се гмурка и заиграва във водата, която оживява и се къпе в светло грейнали отблясъци. По същия начин художникът умее да вдъхва живот и на смирения растителен свят.

Със свой очарователен език ни говорят и пейзажите, които виждаме в тази галерия, и на Сезан, Мане и Дега. Те също с невероятното си дарование се нареждат сред водещите знаменосци на импресионистите.

Пристъпвам като зашеметен от пренаселените с картини стени, мислите ме връщат неволно в руския Ермитаж, където през 1972 г. имах възможност да се докосна за пръв път до творбите на големите френски импресионисти.

Тяхното присъствие в генезиса на световното изобразително изкуство е епоха, която и до днес вълнува и служи като своеобразен еталон в творческите усилия на съвременните майстори на четката, макар че трудно устояват на всевластните тенденции, налагащи един модернистичен и абстрактен дух, непонятен и чужд на масовия потребител.

Голямата лондонска галерия е подслонила творби и на множество други големи имена на световноизвестни майстори от цял свят. В нея се докоснах до скъпоценни оригинални творби и на Рембранд, Рубенс, Рафаело, Леонардо да Винчи, Франциско Гойя, Пабло Пикасо и др. Времето натрапчиво ме ограничаваше, не можах да обходя всички зали и с тъжна въздишка се разделих с тази невероятно богата обител на постиженията на световния художествен гений.

Бегли щрихи от Шекспировия театър в Лондон

В краткотрайния ми престой предвиждах задължително да посетя и това уникално чудо на Мелпомена, което битува в течение на векове в историята на световната култура и цивилизация.

Навярно този толкова известен старинен театър  отколе е истински магнит за посетители-творци в духовното ни битие, но и за хиляди от цял свят, които се тълпят там всеки ден, за да успокоят любопитството си, макар че се стичат пред неговите стени повече от неукротим снобизъм.

Впрочем това поведение битува често в живота на нашия съвременник. Този интерес в никакъв случай не бива да се отклонява и погребва, особено днес, когато светът е беззащитна жертва на неудържимата безскрупулна безпросветност, духовна апатия и брутална комерсиализация.

Но ми се ще да споделя накратко моите лични впечатления, които едва ли са в състояние да дадат някаква реална представа за тази привлекателна забележителност  на британската столица. В случая се почувствах изключително затруднен от отвратителната езикова бариера, а екскурзоводът вероятно е добре подготвен за случая, но от неговия духовит английски можех ли нещо да разбера?

Внукът ми, моят незаменим придружител, усещаше по изражението ми неловкото положение, в което бях изпаднал и се опитваше отвреме-навреме да ми обяснява откъслечни неща на Вазовия „Език свещен на моите деди”. Тази тягостна обстановка ме застави да прибягна до услугата на руски и френски справочници. А те донякъде ме избавиха от притисналата ме англоезична обстановка.

Поуспокоих се и заразлиствах  френските и руски помощници, за да се опитам да се докосна до трудно достъпната същност на нещата. А ето и някои по-съществени страници от многовековната биография на тази неголяма, но много стойностна сграда, сътворена само от дърво. Първият театър за трупата на Шекспир е построен през 1589 г. И с неговата поява се превръща в привлекателно средище за духовните люде на столицата.

Тази уютна за някогашните културни лондончани придобивка за съжаление през 1613 г. се превръща в пепелище. По време на театрално представление, в спектакъла участва и оръдие, което предизвиква пожар. Огнените езици се нахвърлят най-напред яростно и необезпокоявани от никого на тавана.

През онова време не са разполагали с днешната противопожарна техника и нападната от безпощадните набези на опустошителния огън, рухва цялата сграда, сравнена със земята. Самата постройка не е познавала нито бетона, нито желязото, разчитайки само на беззащитното дърво.

След споходилото го унищожително нещастие театърът отново извисява дървена снага, чийто живот стихва през 1642 г., когато са закрити всички театри. Надделява, обаче, здравият разум и през 1644 г. пренебрегнатата и незаслужено унизена Мелпомена отваря отново гостоприемно врати за уважаващите я посетители.

Днес трупата към „Глобус” /новото име на театъра/ се формира ежегодно и посреща любимата си публика от началото на м. април до края на м. октомври. В традиционния репертоар задължително преобладават драмите на Уилям Шекспир, но се играят и съвременни пиеси от нови талантливи автори.

Шекспировият театър, макар да няма размерите и мащабите на хиляди негови побратими по света, които ни покоряват със съвременните си внушителни сгради, не престава да бъде търсен като един от най-любимите домове на Мелпомена.

Достатъчно е да се припомни, че ежегодно неговите високо стойностни в професионален аспект спектакли се посещават от повече от четвърт милион зрители - ценители на сценичното изкуство от Великобритания и чужбина.

Разхождайки се с нескрито вълнение по неговите три етажа, човек не може да не се развълнува от интересното драматично минало на тази неоценима театрална реликва, да не почувства и усети полъха на културното британско битие, все още неотшумяло, оцеляло от минали векове и епохи, за да напомня на нашия съвременник за високите стойности на отколешното британско духовно величие.

Асоциативно се пренасям в миналото на нашата малка България и ми се счуват напористите гласове на артистите, представящи в Браила първото представление на Добри Войниковата „Криворазбраната цивилизация”. Мигновено си задавам въпроса: Къде сме били ние някога? Съдба.

Лондончани, обаче, умеят да ценят високите стойности на духовното си минало и се отнасят с преклонение към него. Те не изоставят скъпоценната дървена сграда на Шекспировия театър и с удоволствие се разполагат обикновено повече от 1 600 души по скромните му дървени седалки и с любов гледат неговите спектакли.

По време на представления трите му етажа не само че не пустеят, но и се пренаселват от тълпящи се правостоящи посетители, пренасяйки се в неумиращата и възкресяваща благодатна атмосфера на житейския и творчески път на най-великия драматург в света - Уилям Шекспир.

Не мога да не бъда неудовлетворен, че съдбата ме удостои с щастливата възможност да дишам въздуха на тази неоценима обител на световната духовна съкровищница.

Срещата ми с Байрон

Още преди заминаването ми за Лондон, си бях наумил, че трябва задължително да открия някаква следа от този, забравен у нас голям поет на Шекспирова Англия. Колкото и странно да звучи, след настъпването на така наречените демократични промени у нас, Байрон беше тихомълком изхвърлен от учебните програми на средните ни училища, а в продължение на десетилетия този колос в световната литература се подвизаваше  с почит под стряхата на родното ни образование. В гимназиалния курс се изучаваше с неговата класическа творба „Чайлд Харолд”.

Учениците си купуваха книгата, четяха я под ръководството на добре подготвени учители и я анализираха в учебните часове. Той, заедно с Шекспир ни даваха представа за мащабите и съдържанието, доколкото е възможно, разбира се, за литературното мислене под британско небе в миналото.

От моите гимназиални години съм останал с впечатления, че големият Шекспир ни стряскаше с енергията на силната си драматургия, Байрон като че ли беше по-привлекателен както с творчеството си, така и с покоряващата си всеотдайност да служи и с личния си живот на борбата за свобода, човечност и обич към поробените народи.

Може би тези негови благородни стремежи за възтържествуване на човешки и социални правдини не допадат на новите властници, които уж дойдоха с гръмогласни, оглушителни възгласи за хуманност и демокрация, а се втурнаха в бясна надпревара за власт и пари.

Е, това не им пречи да демагогстват и да прикриват вълчия си нрав с овчи кожи. Днес непрестанно превъзнасят  до небесата евроатлантическите ценности и никога не си дават сметка кому служат те.

Оказа се, че Байрон няма нищо общо с техните прехвалени стойности, които едва ли има с какво да стоплят изстрадалия ни народ. Този достоен син на Британския остров наистина няма нищо общо с неудържимите набези на хищния капитал, който е доказал колко милее за свобода и социална справедливост.

Съвременните управляващи вихрушки съзнателно и целенасочено пренебрегват и се страхуват от присъствието на острата социална лирика на Ботев, Смирненски, Вапцаров… За тях тя е опасна за младите ни поколения и затова не я допускат в учебниците. И ако нещо се промъкне, то се интерпретира в угода на новото „демократично” време.

Големият британски творец е неудобен със своите високи нравствени и човешки идеали. Как може да се възхвалява  един непоколебим знаменосец на борбата на народите за свобода и независимост?

Не може да се издига в култ човек, който е изоставил роден дом и родина, тръгнал да става курбан за свободата на гръцкия народ, пъшкащ векове наред под османско иго. Предполагам, че големият Байрон е извисен на подобаващ пиедестал в днешното гръцко школо.

За жалост, в тази прокълната компания са натикани Шилер, Хайне, Петьофи и много други неудобни автори от Европа. Да не говорим, че руската класическа литература отдавна е низвергната заради Байроновия си характер.

И сега, когато стъпих на британска земя, държах да се срещна с писателя, за чиито творби някога правехме и класни работи по литература. Нямах търпение да се добера до неговия паметник. Хванахме метрото един ден и се озовахме с внука ми в района на неговото вечно пребиваване.

Минахме покрай Бъкингамския дворец, който тънеше в обятията на своето вековно самочувствие, но нямах намерение дори да надзърна над високата му, онемяла и студена ограда. Наблизо се беше разпрострял известният Хайд парк, заселен отколе с безброй широколистни дървета.

Из дългите, ширнали се алеи щъкаха като мравки стотици минувачи и туристи, дошли да утолят любопитството си и да почувстват отблизо прехвалената прелест на доста замърсения „бял дроб” на британската столица.

И, разбира се, аз следвах неотклонно набелязаната цел. Загърбих нашумялото зелено чудо на Лондон и кривнахме косо вляво, за да се запозная със занемелия монумент на Джордж Гордън Байрон.

Надеждата ми за скорошен достъп до него скоро беше помрачена. До паметника трудно можеше да се припари - около него непрестанно, сигурно ден и нощ, препускаха в луда надпревара всевъзможни коли, които едва ли си мислеха, че профучават безчувствено покрай вечната обител на един от най-достойните британски предци.

Допускам, че името му едва ли говори нещо и на милиони съвременни британски граждани. Това не бива да ни учудва, защото и у нас, пък и по цял свят, духовната апатия, която е повсеместна, заглушава и убива всякакъв интерес към истинските човешки ценности.

Така или иначе, не се решихме да пресичаме опасните и претоварени магистрали, но не се отказвахме и започнахме наблизо да търсим подлези. Най-сетне, макар и далече, открихме един и се върнахме обратно, за да се доберем, макар и рисковано, до нашия „посрещач”. С големи безотказни усилия се прехвърлихме на своеобразното кръгло, зелено островче, което постоянно се пазеше от своя безжизнен бронзов пазач.

Поехме по една изоставена, тревясала алея, която ни заведе при своя безмълвен „стопанин”. И понеже тук рядко стъпва човешки крак, се зарадвах, че край него една прегърбена старица, клекнала, с протегната, трепереща десница хранеше подхвърчащите край нея изгладнели гълъби. Тази женица май е единствената събеседница на писателя. Допускам, че знае до паметника на какъв човек се намира всеки ден.

Наоколо ноември вече напомняше за себе си и беше посипал разкошен килим от медно-пиринчени листа, които бяха своеобразни придружители на монумента, напомнящи му, че есента не го забравя и отново му гостува. Впускам ненаситен поглед към смълчания „домакин”, приседнал на огромна скала, яхнала висок пиедестал.

Вече близо две столетия, откакто е напуснал този свят през 1824 г. в земята на древна Елада, той вероятно прави равносметка на извървения път по белия свят и сигурно не е могъл да стопли още хиляди свои съвременници с неугасващия огън на горещото си сърце. Едва ли е мислел навремето, че ще дойдат времена, които безцеремонно, цинично ще го загърбят, захвърляйки на унизително забвение неговия житейски подвиг и забележителен принос в световната духовна съкровищница.

Колко много се разминават неговите светли мечти и идеали с тревожното безпътие на сегашното ни бездушно, ледено безвремие. Едва ли е очаквал, че неговият любим „Чайлд Харолд” ще обира праха на забравата и ще бъде захвърлен за жълти стотинки, предназначени за последния му път до претопяването му във „вторични суровини”.

Гледам го съчувствено и усещам как гърдите ми парят, обзети всевластно от едно неудържимо,парещо угризение, че съм безпомощен поне с малко нещо да утеша мъката, която извира от сърцето му, породена от неумолимото усещане за неизпълнения докрай дълг към човечеството.

Стоя пред него едва ли не с чувство на вина за незаслужено споходилата го забрава, покрила с невинна трева и скръбни листа неговата пътека, по която пътува постоянно ужасното безхаберие на нашето безнадеждно време.

Навярно и той се е успокоявал, както великият Пушкин, че и към неговата пътека трева никога не ще расте, че неговото житейско и творческо дело ще се радват винаги на всеобщото признание на поколенията. Та нали затова, едва 36-годишен, в разцвета на сили и младост напуска тоя свят на чужда земя, за да пребъде. Нима е очаквал, че след години ще го гнетят толкова огорчения и разочарования под родно небе?

Стоя като зашеметен, потиснат пред моя завинаги помръкнал „домакин”, пътеката му все така пустее, занемарена, изоставена. А наоколо се блъска някакъв безконечен и безличен шум, който погребва сякаш като безчувствен траурен химн и сетните оцелели искрици на обречената на безнаказана гибел духовност на човека.

А аз, съкрушен от тази тъжна среща с този именит наш предшественик, дълго не можех да озаптя възмущението си от днешния бездуховен ден. В главата ми се промъкват мрачни мисли, имам усещането, че човечеството ни потъва в непрогледна дълбока нощ. Дали скоро ще се съмне отново?…

30 януари 2023 г.

Послепис

И тъй, щастливият случай ме удостои с едно разнообразно, полезно, но много натоварено четиридневно пребиваване в Лондон. Престоят ми, обаче, ме обогати с много неща и ми даде възможност да посетя една малка част от най-забележителните и привлекателни туристически обекти, но в същото време успях да почувствам напрегнатия, динамичен ритъм в един от най-големите градове на света.

Заедно с това вкусих и от атмосферата на обществения живот, да сложа на везните си нравствения, интелектуален облик на тамошните ни съвременници.

И там, в една невероятна сбирщина, насметена най-много от Азия и Африка, която създава впечатление, че преобладава, като се движи човек по улиците, молове и заведения. Но най-същественото, което определено ме отблъсква, е духовната ограниченост.

Просто заживявам, доколкото съм прав, но знам, че голяма част от това общество мисли повече за стомаха и не отиват по-далече от прагматичен битов примитивизъм. Далеч съм от мисълта, разбира се, да приписвам подобни качества на всички обитатели на Британския остров. Не бива да пренебрегваме утвърдените културни традиции, особено в областта на драматургията, в която са водеща нация не само в западния свят.

Напускам Лондон, разделяйки се с неговата невероятна шумотевица и постоянната върволица от забързани хора, увлечени в нескончаемия поток на ежедневните си битови грижи. Вземам си довиждане с едно общество, което далеч не напомня високо прокламирания икономически и духовен просперитет. И тук зле прикриваното социално неравенство ни среща навред из града.

Пътувам с внука ми във влака до летището, обзет от мисли, които ме връщат към нескончаемите манипулации, с които ни заливат ден и нощ с всевъзможни самозабравили се апологети на капитализма. Тези хорица непрестанно ни внушават месианската роля на скъпоценните евроатлантически ценности.

Колко са жалки! Та нали новите ни господари, неоценими наши доброжелатели, с хуманната си политика погребаха българската индустрия, съсипаха с подкрепата на верните им васали у нас и селското ни стопанство, прогониха хиляди млади наши сънародници да се спасяват в чужбина, осеяха страната ни с грабителските си молове, за да продават своята продукция, произведена със суровини от днешната колонизирана България.

И всичко се върши в името на демокрацията, свободата и обичта към човека. И от тази голяма обич народът ни сега се чуди как да свързва вече двата края. А това изобщо не се вижда от родните ни доморасли демократи, които не се уморяват вече повече от три десетилетия да лакейничат на Брюксел и Вашингтон.

За жалост днешните ни управници си затварят очите пред задълбочаващото се социално неравенство , от което периодически се тресе и прехваления свободен свят. Даже и в момента, когато пиша тези редове, медиите, колкото и необективни и послушни да са те, не се решават да премълчават, макар и пак манипулативно, и да ни пренасят в драматичния театър на масовите протестни и яростни стачни сблъсъци с органите на реда в Англия и Франция.

Сигурно протестиращите излизат по улици и площади, за да манифестират с открито задоволство щастливото си преяждане от демокрация и хуманност. Колцина от управляващите ни върхушки се замислят за корените на това неизбежно социално зло? И чашата все повече прелива сега, когато данъчното бреме не престава да расте.

Само в Англия данъците вече надхвърлиха 40%. Да не говорим за утежняващата се ситуация под френско и немско небе или пък за вероломния скок на цените навън и у нас. Народите са заставени да мълчат пред жестоките пристъпи на безнаказано върлуващия капитал. Тревожни въпроси, които не трябва да слизат от дневния ред на човечеството днес.

Качих се отново в самолета, а около мен все млади хора пътуват - отиват и се връщат за малко, за да се видят със скъпите си близки, роднини, приятели, да се порадват на роден дом и бащин край и пак с болка трябва да се разделят, за да търсят отдушник в принудителното гурбетчийство. Но докога?

Тоя въпрос никой не си го задава от бездушниците, окопали високите етажи на властта. Но това е, както се изрази навремето Петър Стоянов, новият модел, който ни предлагат знаменосците на демокрацията у нас, която ни хвърли в обятията на „Златолюспестия гигант”, както го назова големият Смирненски в стихотворението си „Юноша”. За съжаление, днес няма кой да изсипе юмрука и да тресне тоя „злодей” и той безпрепятствено ще ни удостоява  със своята „демократична мисия”.

Гледам тези прокудени наши съотечественици и се питам дали ще дойде ден, който ще ги завърне отново щастливи под българско небе. Очевидно, народът, когото никой не пита по кой път да вървим и с кого към нашето, българското бъдеще, а мисля, че най-достойните ни предшественици с меч, перо и дела са ни завещали да търсим истинското щастие,

„ Там, където гребени вълни

дългопола Стара планина

и в небето се в захлас сини,

там е мойта обична страна.”

Нима тези млади българи не милеят за Георги Джагаровата

„Земя като една човешка длан,

но по-голяма ти не си ми нужна.

Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,

че е от кремък твоят стар Балкан.”

Нима тези, прогонени от щедрите обещания на прехода към благоденствието, не се вълнуват, когато чуват звънливите гласчета на красивите българчета от детския радиохор да пеят Дядо Славейковото:

„Хубава си, Татковино!

Име сладко, земя рай,

сърце младо и невинно

за теб трепка, та играй.”

Вярвам, че си задават въпроса, който Дядо Вазов си го задава:

„Питат ли ме де зората

ме огряла първи път?

Питат ли ме де е земята,

що най-любя на светът?”

Предполагам, че не могат да се освободят от Вазовата обич към белия Дунав и към Черното море, което от изток „се бунтува и светлей”, а също така и към вечно възвишаващата се Стара планина. Навярно няма да забравят земята мила, която ги е родила и кърмила и на която дължат своя синовен поклон.

Дълбоко съм убеден, че тези наши млади съотечественици също обичат като автора на „Епопея на забравените”, бойкия „Тих, бял Дунав”, който от векове се лей и милва Ботевия Колодуйски бряг, жадуват да се гмуркат в родното Черно море и не може да не се възхищават от нашата вековечно „горда Стара планина”, не може да не се родеят с уникалната героична, скъпа земя на Ботев и Левски, но за жалост днес унижавана от недобросъвестни люде, носещи българско име. Те всеки ден ни внушават, че трябва да бъдем граждани на света и не си дават сметка, че трябва да бъдем преди всичко истински българи - патриоти, за да бъдем и истински човеци.

А самолетът, унесен в своя обичаен ромол, напомняше приспивна песен, която за кой ли път потапя в отморителен сън моите младолики съпътници. Мнозина ги очакваха с нетърпение, с тупкащи от радост гърди на близки, приятели, в чиито горещи прегръдки ще се озоват още след сполучливото приземяване на грамадната сребролика металическа птица.

Други пък, грабнали куфари, хукнаха за най-бързия превоз, който ще ги отведе в скъпите им родни места. А още с измъкването ни от дългите салони на летището, ни целуна и обгърна свежата ласка на здрачната вечерна прохлада, сладостно овлажнена от ръмящото софийско небе в късноесенната вечер на 27 ноември 2022 г.

Излизам и аз навън, най-старият пасажер, но одухотворен от това, че само след минути ще зърна нетърпеливо очакващите ме посрещачи - дъщеря ми Марийка и зет ми Митко. Оглеждам се наоколо - само забързани хора, всеки бърза да хване кола или метро. Взирам се обезпокоен вече, няма ги моите хора.

И тъкмо грабнах багажите си и закрачих към метростанцията, из здрачината ме сподири припрян глас: „Татко, ето ни!” - чух гласа на милата ми дъщеричка и веднага ми просветна. - Ние те чакаме вътре, а ти си излязъл навън! Притеснихме се!…”. В следващия миг се почувствах вкопчен в огнена прегръдка, която сякаш никога не съм усещал в своя дългогодишен живот.

Така приключи моето краткотрайно пребиваване под късното ноемврийско небе на британската столица. Макар и кратко, но съм доволен, че успях да запиша някои интересни страници, с които обогатих до известна степен, със закъснение, последните години от напредналата ми патриаршеска възраст.

И завръщайки се у дома, се почувствах освободен от нахалната и трудно поносима шумотевица, от досадното напрежение и постоянна забързаност на живота в онова общество. За нищо на света не бих предпочел да споделям безсъдържателното съществуване на нашите съвременници под британско небе.

Няма нищо по-хубаво и красиво, мило и скъпо от роден край и родина. Дано доживеят младите ни хора да се радват на най-голямото щастие, което ще стопли малка България, когато държавното ни кормило се поеме от българи, които имат за вдъхновяващо знаме Ботев и Левски, Каравелов и Бенковски, Смирненски и Вапцаров.

3 февруари 2023 г.