Слово за стихосбирката „Души, самотни скитници в безкрая” на Виолета Станиславова

Елена Алекова

Не е далеч времето, откогато с Виолета Станиславова се познаваме, макар че много години са минали оттогава. Не е далеч, защото колкото и години да минават, има едни мигове или… състояния, които за душата остават вечни и времето не отминава. В средата на 80-те… В Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов”… Сякаш вчера… Сякаш днес…
Виолета Станиславова е от онези хора, с които оставате приятели за цял живот и за след това вероятно, макар и да не сте изяли торба сол заедно, да не сте изпили бъчва вино, да не сте изговорили всичките думи на света и дори да не сте се срещали на приказка години наред…
Виолета Станиславова беше до мен в два от върховите мигове в живота ми - когато за първи път срещнах истинската любов и когато безвъзвратно я загубих. Тя именно през септември 1988-а ме запозна с човека, когато обикнах повече от себе си. И пак тя бе до мен плътно през онези празни откъм смисъл и съдържание четиридесет дни на 2001-а, след като той си беше отишъл от света. Без да я моля и умолявам. Сама се беше досетила. Докато някои уж приятели и колеги тогава брутално ми подхвърляха, че съпругът ми си е отишъл и с него ще си отида и аз. Като поет, предполагам, доколкото според тях той ми пишел стиховете… Е, книжката „40 стихотворения”, която им подарих на четиридесетия ден след кончината му, поуталожи нечовеколюбните им помисли, които се възобновиха година по-късно, когато от живота си тръгна Николай Хайтов… И отново бруталното - Хайтов си бил отишъл и с него ще си отида и аз. Не знам, а и не искам да знам какво точно имаха предвид тогава, защото не е известно писателят да е писал стихове, а и аз не пишех проза. Белетристичната ми книга „Отвъд думите” се появи едва през 2006 година…
А ето, Виолета Станиславова беше до мен, докато отминат онези страшно празни четиридесет дни. Денем, доколкото и двете работехме във вестник „Български писател”. И нощем, доколкото не искаше да ме оставя сама в апартамента - под несподеления никога претекст, че… знае ли се какво може да хрумне в самота на един сломен от отчаяние и скръб човек. Тъй и не разбрах какво - за мое щастие и за нещастие на онези уж приятели и колеги. И не разбрах именно защото тогава тя беше до мен неотстъпно. За което още веднъж й благодаря…
По онова време все така наблизо приятелски беше до мен и Надежда Захариева. Винаги готова да ме защити, да натрие носа на нечестивците, да ме подкрепи, докато укрепна и бъда в състояние сама да се справям с тях. Но нея я забелязваха и съобразно собствената си нечистоплътност ни одумваха, а Виолета остана в сянка. Затова споделих всичко това. Истинските неща не бива да остават в сянка…

* * *
Впрочем… Първата рецензия за първата лирическа книга на Виолета Станиславова „Убежища” (1999), беше моя. Под заглавие „Нося в себе си поезия” - по неин стих…

„Хубаво е, че един човек днес може да си позволи щедростта, дързостта да каже:

Нося в себе си
поезия и мога да я превърна
в каквото пожелая.
„Взривени орбити”

Хубаво е. Защото нашето време има нужда от благороден порив, от благородна мисъл. Защото днес сме уплашени, сломени, жестоки, самотни, угрижени за собственото си оцеляване и благополучие - за да мислим за другите, за онова, което може да ни направи по-големи от самите нас, за да почувстваме живота - дори и в най-причудливите му убежища - такъв, какъвто е. За да го постигнем там, където ни чака нашата свобода“.
Вестник „Български писател”, брой 34 от 26 октомври 1999 г… Сякаш вчера… Сякаш днес…

* * *
Виолета Станиславова не е от поетесите с провъзгласено на всеослушание Его в нашата литература. Като под „Его” тук нямам предвид патологичното, болното себевъзприятие на Аз-а, а нормалното, здравословното усещане за него. Вероятно затова и е поставила тя като мото към новата си книга думите (нейни думи):

Аз съм нещо, което се превръща в друго нещо.
Всичко е едно протичане от нещо в нещо.

Така тя не оставя никакво съмнение, че ще заорава в онези теми (и подтеми) за „скитницата, непокорната”, които след Елисавета Багряна се обезсмислят или поне звучат насилено и намирисват на „кухня”. Със своя мощен талант Елисавета Багряна обяви и едновременно изчерпа тези теми (и подтеми), защото за нея те не са просто обект на лирическа интерпретация, а теми съдбовни, теми на живота й, за които тя изплаща през годините висока цена. Всичко написано по-нататък в тая посока от други е блед отблясък, звек зад вратата. И как иначе! Тема, която поетът сам не е избродил и изстрадал в живота си на длъж и шир, не може да бъде плодоносна за неговата поезия. Писането „по принцип”, откъснато от живота на пишещия, задължително е ялово, безпомощно.
А Виолета Станиславова, забравила темите (и подтемите) Багрянини, дори не извън, а отвъд тях, сякаш те не съществуват въобще, провъзгласява в стихотворението си „Взаимност”:

Тук - в отвъдната страна, светлината винаги струи.
Тук няма дъжд, ни облаци, ни вятър.
Минавам тихо през Вселенските врати
и радостно се стрелвам към Земята.
За теб аз мисля. За мене мислиш ти.
Прониквам без усилия във нашта стая.
Ти на леглото легнал си и спиш.
Не ме очакваш. Знаеш, че ме няма.
До тебе лягам… Как сърцето ти тупти…
Навлизам във съня ти… Сънуваш ме такава,
каквато бях със теб на младини…
Милваш ме усмихнат… А на мен ми домъчнява.
Но… Нека не тъгуваме. Там съм добре.
Божествена Любов ме направлява.
За душата няма смърт. И никой няма да умре.
Животът в друго измерение продължава.

* * *
Излизаше някога научно списание „Космос”, в което публикуваха и научно-художествена фантастика. Там, като ученичка, прочетох разказа „Човекът, който минаваше през стената” на Марсел Еме. Още го помня. И помня детинското си удивление: „Как е възможно човекът да преминава през стени?”. Дори направих, за всеки случай, няколко опита, но не ми се получи. Разбира се, като истински Овен (зодия Овен), можех да продължа с блъскането на глава в стената, докато пробия дупка и премина през нея, но се догаждах, че няма да е същото.
А ето че при Виолета Станиславова днес, в загадъчната глъбинност на Вселената, човекът спокойно преминава не само през стени, но и през световете,през „Вселенските врати”- ей така, все едно е на разходка в парка. И дори не предизвиква учудване.
Разбира се, когато човекът „протича от нещо в нещо”, за него не е проблем да преминава свободно и през стени, и през светове. Дори е без значение кои са тези… или онези светове… които знаем и не знаем. Дали са тукашните и отвъдните светове (защото Виолета Станиславова пише за „отвъдната страна” и дори я описва, а ние сме наясно, че тя няма как да знае все още как изглежда отвъдното)? Дали са световете на съня и реалните светове (макар че човекът, за когото са тези стихове, вече не е сред живите)? Важен е самият процес на преминаване, важното е самото движение, „протичане от нещо в нещо”. Важно е, че всичко е взаимно-свързано, взаимно-обусловено, цялостно и единно, едно. Така и световете.
И това е не просто преминаване, а „възникване от нещо”, а „превръщане във нещо”, а „едно движение към нещо”, както Виолета Станиславова го обозначава в стихотворението в „Прозрение”:

През нас прозира времето.
Онова неизчислимо дълго време,
заченало от пустотата,
от неподвижната безмълвна пустота.
Без граници. Без очертания.
Върху асфалта вият хиляди автомобили.
Крием във кръвта си склеротични динозаври.
От инфаркт умираме, от рак, от страх…
А бездната разтворила е свойта паст -
ноктите оголила за скок готова - ни дебне.
И колко тъжно е за онзи, който е прозрял,
че всичко е и в следващия миг не е.
Че ние сме едно възникване от нещо.
Едно превръщане във нещо.
Едно движение към нещо…
Ще бъдем! Сме били! Сме!
На Вселената в потока потопени.
И плуваме във нейната глъбинност.

Обожавам това потъване в мистерията на съществуването. Въобще разширяването, преодоляването на мисловните и всякаквите други - външни и вътрешни - хоризонти. Темата, зададена в мотото към стихосбирката, е вече в развитие и Аз-ът незабележимо е преминал в Ние - другото състояние на едно и също нещо в „протичането му от нещо в нещо”.
Чак да не повярваш… Поетите разбулват по свои пътища потайностите на квантовата физика, достигайки до оная точка на съществуване на материята, където няма форми, а всичко е едно и единно, преливайки едно в друго, ако и да остава самостойно, само по себе си!

* * *
Стихосбирката „Души, самотни скитници в безкрая” се състои от три лирически части: „От дълбините на душата”, „Легло за любовта” и „Приливни въздишки”. Към тях е обособена една по-специална част, чието заглавие красноречиво говори за нейното съдържание - „В моята тайна поетическа лаборатория”.
Много безкрайност и много проникновения в тайните на битието има в първата част, която бих дори нарекла онтологична. Тя е онасловена „От дълбините на душата”… Този стих мигновено насочва към началото на един прекрасен псалм, песен на възлизане: „От глъбините на душата си зова към Тебе, Господи…”. (1) Не знам дали Виолета Станиславова е имала предвид този именно библейски стих, когато така е назовавала първата лирическа част, но стихотворението й „Подземен вик” наподобява Давидовите вопли за спасение на народа и на човека:

Докога това ще трае, Боже?
Тъмно е, а в бездната на тъмнината
тътне и нараства оня страшен громол,
който земетръси ще роди.
Ще залее всички върхове водата
и ще престанат изворите да кървят…
А онзи гняв, пленен във пещерата на мълчанието,
ще се превърне в гневен вятър,
смесващ и земя, и огън, и сияние, и кръв в едно.
Тогава от Божествените Си селения,
Ти Своя Ангел бързо изпрати
да пусне капка светлинка в душите на умиращите,
за да възкръснат.

Именно в първата лирическа част на стихосбирката е доминиращ мотивът за „протичането от нещо в нещо”. Другите две лирически части в този аспект противостоят на първата част, защото в тяхстава дума за обстоятелства, които… как да го кажа… „застопоряват” съществуването. Там са посочени „спирките”, „засечките” по пътя от някъде за някъде… В „Легло за любовта” например това е капанът за сърцето - любовта: от срещата до раздялата… Затова и образите са свързани със земята и всяка друга форма на „тежката” материя: „Ти бе моята земя. / О, земьо, / отплувала така далече…”(„Ти бе моята земя…”); „Превърни ме, камъко, на пламък сив, / за да не заплача” („Отива си от мен мъчително и бавно любовта…”) и др. Дори небето е „тежко”:

Разпръсна вятърът над нивите
далечна песен.
В локвата до пътя
откъснато листо се потопи.
От дъното
уплашени очи на жабче
в тежкото небе се вглеждат.
„Разпръсна вятърът над нивите…”

В третата лирическа част „Приливни въздишки” това е капанът за очите - красотата. Да, красотата на съществуването също може да „застопори” душата тук и сега,в този миг, в това пространство наоколо, в което „Във пристанището като разтопен метал тежи. / Размекнатата светлина тече на хората по косите…” и се случва какво ли не още - с покривите на къщите, с цветята по прозорците, с птиците, с подмятаните от вълни „разкъсани дрехи на водорасли”, с чадърите и пясъка от брега… за да завърши един невероятен „Изгрев в Созопол” с проникновено признание:

Вървя омагьосана от красотата на деня,
понесла във сърцето си любов към вечните неща.

Четвъртата част „В моята тайна поетическа лаборатория” съдържа изповедно лични проницателни откровения на Виолета Станиславова за процеса на творчеството при нея, за вдъхновението и съмненията. Би могло да се каже, че творчеството също е капан за Аз-а, защото чрез него се навлиза според поетесата… в територията на душата, която й вдъхва чувството за сигурност:

„Когато се навеждам над белия лист не зная какво има там. Взирам се в дълбоката му белота като в бял кладенец. Не виждам дъното. Предизвикателството ме привлича и аз се хвърлям без страх към бездънието. Потъвам… Потъвам навътре. Не зная до къде, но зная, че навлизам в територията на душата си. А тя ми дава чувство за сигурност”.

Но и усетихте, предполагам, че тук отново присъства, без да е специално обозначен, мотивът за „протичането от нещо в нещо”, който в друго откровение Виолетино е още по-различим:

„Духът е неспокоен и нежен, разнообразен и благодатен, съзидателен и осмислящ… Той е нашият мост, нашата невидима транскосмическа магистрала, по която ще ни поведе към вечността и безсмъртието, затова трябва да го пазим…”.

Вижте само как тези размисли си кореспондират например със стихотворение от първата част на книгата:

Когато чувствата се съюзят
и ме възнесат към светлината.
Когато животът ми се превърне в светлина.
Когато оглушея от тишината.
Когато онемея от самотата.
Когато видя, че съм достигнала края…
Чак тогава може би ще осъзная,
че отвъд емоциите и словото,
отвъд пространството и времето,
отвъд видимото и невидимото,
отвъд нищото и нещото,
отвъд посоките, където няма посоки,
също има живот…
И в него духът ми ще продължи да живее.
„Когато чувствата се съюзят…”

* * *
Така Виолета Станиславова развива един от най-древните мотиви, може би и най-древния сред древните, стар навярно колкото живота и основополагащ митологиите и легендите на човечеството - мотивът за метаморфозите, за превръщането на нещо в друго нещо… Само че при нея това е преображение, когато „нещото” преминава не в друга форма, а в друго състояние или… измерение на себе си. Затова именно и го назовава „протичане от нещо в нещо”.
Съвсем закономерно е, когато в поезията става дума за „протичане”, някъде наоколо да се появи и образът на водата (реката, дъждът, сълзите…), макар да става дума за друго. В стихотворението „В очакване на…”, което открива книгата и първата нейна част - „От дълбините на душата”, Виолета Станиславова наблюдава как пред очите й преминава животът, нейният собствен живот - от детството през юношеството и зрелостта към старостта и забравата… В него животът е оприличен на река, различна - като състояние и като дълбочина - за различните възрасти човешки. Различен за различните възрасти е и плавателният съд (може би - тялото човешко), в който човекът се носи по вълните. Реката на детството, което плава на „лодчица”, е жива, прозрачно прохладна и е „до ходилата”. Реката на юношеството, което се е разположило на „корабче”, е „буйна, непокорна” и е „до коленете”. Реката на зрелостта, понесла „златен кораб”, който „златни платна царствено разлюлява”, е искряща и златна. Реката на старостта, населяваща отломки от лодка и кораб, е „мътна” и „тъмна” и е „до раменете… до шията, до устата”. Има и пета река, ледена и дълбока - реката бездна на забравата…
Възможно е идеята за преливането на едната река в друга река Виолета Станиславова да е взела от „Златното момиче”- онази умилителна народна приказка, която някога сме слушали като откровение: за доведената и собствената дъщеря и за горската магьосница със сиво-зелените коси, подобни на паяжина, около чиято къщица в гората течала магическа река, сменяща цвета на водите си пет пъти - ту червен, ту син, ту зелен, ту черен и най-накрая жълт… И пак - ту червен, ту зелен, ту бял, ту жълт и черен… В зависимост от момиченцето, което стои на брега и я наблюдава…
Възможно е… Само че Виолета Станиславова е тръгнала от приказката, но находчиво е преплела мотива за различните реки с мотива за метаморфозите, извършващи се в човека през различните етапи на живота му… Така тя е изместила смисъла от морално-етичен план (в сблъсъка между доброто и злото в приказката) към онтологическо, битийно ниво (в „протичането от нещо в нещо”, по-конкретно от възраст във възраст на човека). И се е получило качествено ново ниво на метафората при нея, с което внушенията и посланията й се разширяват (в посока към вглъбяване) и придобиват съвсем други измерения.
Още по ни стъписва стихотворението, когато си припомним, че и реките на Подземното царство в старогръцката митология са пет - Стикс (реката на омразата), която отделя Подземния свят от света на живите; Ахерон (реката на болката), която е входът към Подземното царство и в която Харон очаква душите, за да ги отведе отвъд; Флегетон (огнената река), която посреща прокълнатите и грешниците, за да ги пренесе в мястото за вечни мъки Тартар; Кокит (реката на плача), на чийто бряг мъртвите, нямащи монета за Хадес, оплакват нерадата си съдба, останали завинаги вън от Подземното царство; Лета (реката на забравата), чиито води носят на душите забрава за земния живот, за да е следващото им прераждане свободно и необременено от предишни съществувания… Този трети план разширява внушенията на Виолета Станиславова до необятност.
Но още една река има в Подземното царство - Мнемозина (реката на паметта), която връща на душите спомените за цялото им съществуване и зашеметяващо по обем знание…(2) И Виолета Станиславова, макар и да не я фиксира с конкретен образ, загатва за нея:

Накрая приижда забравата със ледена и дълбока вода.
Поглъща ме в бездната си. Безсмислено е да се съпротивлявам.
Ще ме превърне във отпечатък, във пясък, в прах или в кал…
За да започна отново живота си.
Макар че отдавна ме няма…
„В очакване на…”

Пясък, прах, пръст, земя, кал… Не е ли все едно как ще наречем онази първоначална субстанция, от която по Книга първа Моисеева - Битие („И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот…” (3)е сътворен - именно сътворен, а не роден! - Адам, първият човек,в когото е заключено цялото човечество (да си припомним тук Аз-а, който прелива в Ние при Виолета Станиславова)… И всичко започва отначало…
Мотивът за „протичането от нещо в нещо” „съжителства” в поезията на Виолета Станиславова с мотива за троичността на човека- като дух, душа и тяло; с мотива за троичността на съществуването - като живот, смърт и възкресение; с мотива за пътуването на душата от тъмнината през сенките към светлината и други… Но това е тема за по-мащабно изследване и ще я оставя на бъдещи ентусиасти литературни изследователи.
Много още са нещата, които не смогвам да напиша за новата книга на Виолета Станиславова. Но нима някой може всичко да напише за дадена книга? И ако напише, тогава кой би искал да я прочете? Прочетете тази книга! Доверете се на „Души самотни скитници в безкрая”! Няма да съжалявате.

___________________

1. Psalm 130:1. Цитатът е по: Библия, нов превод от оригиналните езици(на адрес: https://www.bibleserver.com/Псалм130).В синодалното СВЕЩЕНО ПИСАНИЕ е псалм 129.
2. Вж.: „Реките на Хадес и подземния свят”. - „Актуално”, 28.10.2022, на адрес: https://www.actualno.com/interest/rekite-na-hades-i-podzemnija-svjat-news_1832057.html)
3. Книга първа Моисеева - Битие 2:7. Цитатът е по: СВЕЩЕНО ПИСАНИЕ, издание на Светия Синод на Българската църква(на адрес: https://www.pravoslavieto.com/bible/sz/gen.htm#2)

Национален литературен салон „Старинният файтон”,
Къща музей „Димитър Благоев - Дядото”, София, 27 юни 2023