ГРАДЪТ
ГРАДЪТ
На проф. Георги Михайлов
Боруй, Верея… императорът Траян…
История: камък бял върху черен камък.
Изгарян си, от векове си назован
Ти - с много имена, до днес останали.
В града известен Августа Траяна
Никий - поет един, на арфа свирил.
Той гражданите с думи е омайвал,
когато стихове за тях скандирал.
Издигнали му бюст голям от мрамор
и плоча с надпис - за прослава.
Откраднат, бюстът му сега го няма,
но плочата, разчетена от теб, остава.
И оттогава с вековете продължава
поети да се раждат в този южен град.
И славата му нежна не залязва,
не ще залезе тя, додето има пишещ брат.
Младееш ти - вековен Дъб неостарял!
Аз кой съм - никой, но стих за теб написах,
подобно Никий, който тук е дишал -
в Града, от пепелища черни излетял.
СМЕТИЩЕ
От вдъхновението - към страстта. И тъй -
до сметището на града с една жена се озовах.
Това е гробището на предметите, ми каза тя,
преди да ме целуне и преди
сравнението ? да разбера.
Захвърлени дюшеци, дим, разпорени възглавки -
опоскани предмети на бита
отнасяха завинаги семейни тайни, старческа
и млада самота; въздишки, болки, порив на сърца;
колички окуцели люлкат спомен за деца,
парченца от стъкла
крият светлините на години.
А там е сметището на телата -
ръката й посочи хълма, побелял от кръстове.
Под плочите бетонни, под бюстове от камък
пръстта се сляга бавно в гробовете.
Земята всмуква в себе си, което е раздала.
Обратно взема чудото-живот
с възторзите и злобите ведно…
Димът мирише на картон и кости -
сладникавост, която мразя.
Тук духове на хора и предмети все витаят…
И се завърта този свят: от любовта,
от грешното начало -
до млякото на Космоса,
наречено Безкрайност.
УЛИЦА „ИВАН МИРЧЕВ”
На големия Мирчев - малка уличка кръстиха
след смъртта му - като за голям поет.
Тук наблизо живее и диша къщата му,
тука десетилетия той е създавал куплети.
И уличката още е с атмосфера предишна:
три-четири клекнали къщички с малки прозорци,
дворове с коприва, салкъми високи и горди;
калдъръми тревясали, презряла от чакане вишна.
Стопаните в чужбина радост и пари дирят
или пият кафето си Горе с бай Иван Мирчев…
Висока бетонна хралупа наблизо стърчи -
тук ще живее, ще чука навярно Кълвача…
Но дори да загине внезапно или изчезне,
други по-едри птици ще довършат строежа.
И къщите стари една по една в бетонната бездна
ще рухнат - старици без път и надежда…
На поета известен малка уличка кръстиха.
Големият, казваше той, винаги ще се връща.
2002 г.
ИЛИНДЕН
Село на поети, градинари и зевзеци -
Сенко бил обран тук на комар, макар факир!
Малкия Париж - му казвали някога.
За Илинден в този жарък ден на лятото
синовете блудни и децата им
идвали си от Германия, Италия, от Чехия,
Англия, Унгария, от Австрия, Русия, че и Щатите …
Без да мислят за въстание.
Автогарата, стълпотворение от гости…
С бай Камен (Зидаров) съм - “ДАПа, дето хора лапа…”
ниже той хорей и ме кани на кафе…
Младите ни дами - по последна мода.
Брилянтин в косите на момчетата, дрехите вносни.
Чарлстон, хула-хуп, рок, туист - до късно,
после във тревата на парка осъмвали,
или във локалите…
Самочувствие лъвско! Илинден!
Ново време: Клаус Майне! Неговият “вятър”…
В село гости от чужбина - само болни старци
от носталгия, за последно стигнали до тук.
От дворовете усмихнати зелки - втора реколта,
кимат им и диви гълъби от салкъмите гукат.
На площада както преди - лясковски цигани,
два оркестъра сили мерят до сергиите шарени.
Сто метра делят ги. Срещен марш свири единия,
после другия - “Стани, стани юнак балкански!”
Вярно свирят, макар и слухари. Илинден!
Няма мисли за въстание.
По стар стил и в драгановски стил - наздравици яки!
Обедно, горещо - бирено с агнешко…
Не във всеки дом обаче…
Слънцето се търкаля във Янтра - малаче,
слиза на запад, но още припича.
Мечка с мечкадарин, баба с видрица зад тях
край къщите заключени кръжат -
търкалят мечката и бедността си…
Кметът се е скатал в едно капанче,
пие си болярката и гледа иронично
навлеците, плъзнали от околните села -
скакалци с гладни очи.
Те не идват за въстание, а от нямане…
От вестник “Янтра днес” интервюират
местния поет и гадател - брат ми.
Тръгвам да видя Асен Коларов, знаен
във България и света като Разцветников.
От Небитието искам връзка с него.
И вървя по улици, сякаш съм воден от дух за ръка.
Горе, под баира, спирам до къщата.
Сядам на прага и поглъщам мисли и заръки…
Да поздравиш моя приятел Иван Мирчев,
ми поръчва накрая.
Извъртя се Илинден и този път без въстание.
С “ДАПа, дето хора лапа” стигам влака в Горна…
Грях не грях, загърбил всичко родно,
в Града на поетите се връщам в нощния час,
в кошарата позната.
Но къде е моят град, къде е мойто село?
И кой съм аз?
