СПОМЕНИ
подготвил за публикация в „Литературен свят”: Георги Ангелов
Раждане и местожителство на баща ми и майка ми
Роден съм в София. Бил е горещ летен ден - 16 юли 1934 г. Къщата, в която съм се родил, отдавна не съществува в квартал „Артилерийски казарми”.
Той се намира съвсем близо до сегашния парк ,,Владимир Заимов”.
Непосредствено до нас е живеело семейството на големия българския художник Илия Бешков. Оттогава е нашето дълго приятелство със семейство Бешкови.
След това през годините сменяхме различни квартири. Първата, която си спомням, бе на бул. ,,Патриарх Евтимий” до църквата ,,Свети Георги”.
Следващите бяха на ул. ,,Владая” 39 и ул. ,,Граф Игнатиев” 17. Накрая се сдобихме със собствено жилище в квартал ,,Лозенец” на площад ,,Йоан-Павел Втори”, където живеем и до днес.
Родове по майчина и бащина линия
Прадядо ми по бащина линия Никола е роден в село Правец. Като младеж се премества в Панагюрище, където отваря фурна. Жени се за Мария от рода Костуркови.
Раждат им се няколко момчета, между които и дядо ми Йордан, на когото съм кръстен.
Вече семеен, преди Балканската война заминава за Германия и започва да следва строително инженерство. Баба ми Димитрина, майка на баща ми, е от град Сливен. Нейният баща - дядо Кондьо, е имал мандра. Жени се за Минка от Стара Загора. Раждат им се две момичета, от които едната е баба ми.
По майчина линия бащата на майка ми - дядо Димитър е от село Арбанаси в Търновски окръг. Като млад търси препитание във Варна. Започва с търговия, замогва се отначало и си строи голяма и хубава къща.
Накрая фалира и е принуден да продаде къщата си и да живее под наем. Баба ми Зорка, майка на майка ми, е от Лом. Прадядо ми Гавраил, баща на баба Зорка, е бил доста заможен. Помагал е материално на много хора.
Накрая и той обеднява. Баба Зорка е имала двама братя и една сестра. По-малкият й брат - Александър бил един от ръководителите на Септемврийското въстание в Лом през 1923 г. и е екзекутиран от властта след погрома на въстанието.
Моите родители
Баща ми Никола Йорданов Фурнаджиев е роден на 27 май 1903 г. в Пазарджик, където дядо ми е бил на работа.
Учил е в Сливен, Елена, Чирпан в зависимост от местоработата на баща му. Завършва средното си образование в Чирпан през 1922 г. Записва се да следва медицина в София.
Стига до трета година и се отказва. Причината е, че когато започва стажа по болниците, той не може да гледа страданията на болните. Майка му преживява тежко този негов отказ.
След това се записва студент в Софийския университет във Философския факултет. През това време негово любимо занимание е литературата и по-специално поезията. Чете руски класици. Почва сам да пише стихотворения и поеми.
Отдава се изцяло на поезията. Излиза и неговата стихосбирка ,,Пролетен вятър” през 1924 г., когато е само на 22 години.
Тя отразява неговия потрес от започналата гражданска война след Септемврийското въстание. ,,Пролетен вятър” се откроява с оригинални образи, с негов, на баща ми, индивидуален стил, отличаващ се от сътвореното дотогава.
После следват стихосбирките ,,Дъга”, „Стихотворения” от 1937 г., но първият успех с ,,Пролетен вятър” не се повтаря.
Творчеството на баща ми е изследвано от критици и литературоведи и моята цел не е да повтарям казаното за него. След завършване на висшето си образование е учител в училището към българската Екзархия в Истанбул, сетне в гимназията в Пазарджик.
След това е назначен в министерството на Народната просвета. За левите си убеждения е уволнен и става учител във Втора девическа гимназия в София.
След 9 септември 1944 г. се занимава с редактиране.
Главен редактор е на вестник ,,Литературен фронт” и след това завеждащ отдел ,,поезия” в издателство ,,Български писател”. До пенсионирането си е редактор в списание,,Септември”.
Баща ми има един брат - Любомир. Той е завършил архитектура в Грац - Австрия.
Майка ми Надежда Димитрова Фурнаджиева е родена във Варна през 1907 г. Тя е трето поредно дете от четирите деца на семейство Костакеви. Другите деца са тримата й братя - Любен, Светослав и Емил.
Майка ми завършва средното си образование във Варненската девическа гимназия ,,Мария Луиза”. Тя е отличничка. Втора е по успех от целия абитуриентски то випуск тогава.
След това се записва студентка във Философския факултет на Софийския университет ,,Свети Климент Охридски”. В годините след завършване на висшето си образование работи главно като учителка. След 9 септември е активистка в обществени организации като Отечествен фронт и профсъюзите.
В нейния приятелски кръг влизат известни художници като Илия Бешков. Дружи с Елисавета Багряна. Майка ми се запознава с баща ми на студентския празник през 1926 г. Връзката им продължава пет години.
Женят се в село Кърнаре, където дядо ми Йордан има кантора. Той ръководи тогава строителството на пътя Троян-Кърнаре.
Както споменах преди, баща ми беше учител в Цариград до към 1937 г. За пребиваването ми в този красив град през най-ранните ми детски години са останали бегли спомени. За тях искам да разкажа.
Жилището ни беше на калдъръмена улица с едри камъни. Тя бе силно наклонена. Съжителствахме с гръцки семейства. Аз даже бях понаучил някои гръцки думи. През деня от ранна утрин се чуваха виковете на продавачи на някои хранителни стоки, като подканяха хората да си купят от тях необходимите им продукти.
От тях най си спомням за млекарите. По време на празници ме водеха в Екзархията и в желязната църква ,,Свети Стефан”. Тогава в тази възраст съм бил слабосилен бебешор, защото на една екскурзия на Принцовите острови, паднах повален от силния вятър.
Иска ми се да разкажа как едва не загинахме с майка ми при една морска буря. Било е някъде към 1936 г., месец октомври.
Бяхме се върнали от Цариград за малко с майка ми и тя реши преди да отпътуваме обратно за Турция при баща ми, да се види с родителите си във Варна.
В деня на заминаването ни е духал много мощен вятър. Имали сме запазени места на кораба „Фердинанд”. На път за пристанището във файтона майка ми е споделила с дядо ми Димитър своите опасения, но той я успокоил, че вятърът е временен и скоро ще стихне. По време на пътуването се разразява страхотна буря в Черно море.
Корабът е превозвал много добитък и се е наложило всички животни да бъдат изхвърлени в морето, тъй като нарушават баланса. Имало е моряци със счупени ребра и други наранявания.
Капитанът е предоставил удобна каюта на майка ми, като майка с малко дете. Премеждията ни свършват, когато корабът се добира през Босфора до Мраморно море, където той плува гладко като по масло.
Юношество и ученичество
След завръщането си от Турция семейството ни се настани в Пазарджик, където дядо ми Йордан имаше строителна кантора.
Баща ми стана учител в гимназията. Спомням си, че обичах да си играя с другарчета край канала ,,Паша-Арк”, който минава през града и се отправя към Марица.
В София беше следващото ни местожителство. Баща ми бе назначен в министерството на просветата като началник на отдел основно образование.
Аз се записах ученик в първо отделение, сега първи клас, през септември 1941 г. в училище ,,Екзарх Йосиф Първи” на площад Възраждане. С вълнение си спомням тържественото откриване на учебната година. Водеха ни на църква, ръсеха ни със светена вода и ни благославяха.
В края на учебната година се организираше тържествен акт в стаята до черната дъска под портрета на царското семейство. На подиума седяха учителката ни госпожица Катя Тодорова и директорът Лука Епитропов.
Следваше препитване върху изучения материал.
Във второ отделение наред с другите предмети учехме и вероучение. Много ми бяха интересни притчите например за блудния син, за бедния Лазар и т.н. И сега смятам, че религията ни учи на добри дела, на човеколюбие, на морал и считам, че тя има място в образованието и ми е чудно, че много хора са против такава идея.
Във връзка със започналата война, учебните занятия се преместиха по къщите.
Събирахме се по апартаментите на групи от 10 или 15 ученика заедно с учителката. Това не продължи дълго. Почнаха бомбардировките на София от англо-американската авиация. Наложи се да се евакуираме. Това страшно време се е врязало в паметта ми с воя на сирените, с тичането по стълбите към мазето, с черната хартия по прозорците.
Трябва да се отбележи героизмът на някои защитници на столицата в небето. Ярък пример за това е капитан Списаревски, който с горящия си самолет се забива в неприятелски бомбардировач и го сваля. Самият той загива. Наречен е жива торпила.
В първите ми ученически години за страната ни се случиха радостни събития.
Върнахме си изконни български земи в Беломорието и Вардарска Македония, отнети ни след Първата световна война. В училище пеехме песента ,,Хай, приеми мене, Шар планина”. За присъединяването на Южна Добруджа имам смътен спомен. Тогава бях много малък, но зная, че за нас, българите, това е било щастливо сбъдване на една мечта.
През ноември 1943 г. се евакуирахме в село, сега град Койнаре, Белослатинско, където дядо ми Йордан ръководеше строежа на водноелектрическа централа. С нас се евакуираха и приятели на баща ми.
Вечер се събираха в местната пивница ,,Караджата”, където в отреден за тях салон бистреха политика до късна нощ. Правеше им компания и бившия министър на вътрешните работи при управлението на Народния блок Александър Гиргинов с тогавашния директор на полицията, у когото беше отседнал.
Аз продължих да уча в местното училище. Голямо удоволствие за мене бе да ходя на риболов с баща ми на река Искър. На 9-ти септември гостувахме с майка ми на нейните родители във Варна дядо Димитър и баба Зорка. Съветските войски бързо пресякоха добруджанска граница и скоро влязоха във Варна.
Аз, любопитен всичко да видя, бях от рано на улицата до центъра на града, някъде срещу старата община и театъра. Спомням си, че в съседство с мене спря файтон. В него седеше момиче, превързано с бинтове, от които капеше кръв. Чувах го да повтаря: ,,Не мога да ги гледам, не мога да ги гледам”.
В същото време ехтяха радостни възгласи и музика, хвърляха се цветя. Стотици хора тържествено посрещаха минаващите камиони на Червената армия.
Следващите няколко дни, които ми оставаха, прекарах в скитане по улиците да наблюдавам какво става в града след навлизането на съветските войски. Направи ми впечатление, че те се интересуваха от часовници.
Влизаха в часовникарски магазини и ателиета, спираха хората с хубави ръчни часовници, за да сключат някаква сделка и се сдобият с мечтания часовник. Веднъж на една улица видях едни хора с отечественофронтовски ленти на ръкавите да звънят на вратата на триетажна къща.
Една жена се обади от най-горния етаж и попита кого търсят. Предполагам, че бяха хора на новата власт, които издирват политически противници.
И така, върнахме се в село Койнаре след сключването на примирието и семейството ни се пресели окончателно в София. Ученическите ми години преминаха през 6-та прогимназия на ул. „Граф Игнатиев”, Първа мъжка гимназия и Пета мъжка гимназия, преименувана в 8-мо единно училище в сградата на Първа девическа гимназия на ул. „Цар Иван Шишман”. Средното са образование завърших през 1952 г. с успех много добър - 5,17.
Студентски години и месторабота. Творчески път в поезията
След гимназията под влияние на дядо ми Йордан записах специалността Хидромелиорации, занимаваща се със строителството на напоителни и отводнителни канали и съоръженията към тях. Започнах работа във Водпроект.
Обиколих много селища в Северна и Южна България при трасировките на напоителни канали, малки язовири, помпени станции, акведукти. Сетне работих в Съвета по водите към Министерството на горите и опазване на околната среда.
Пенсионирах се през 1994 г., но продължих да работя в Института по Паметниците на културата. Приключих дейността си в служба на Родината през 2012 г.
Първи опити за творчество в областта на поезията направих още като ученик. Опитите ми се оказаха крайно несполучливи и се отказах по-нататък да пиша стихотворения.
През януари 1968 г. почина баща ми. Това беше тежък удар за мене, тъй като бях силно привързан към него. От мъка за скъпата загуба, като утешение, започнах стихотворство. Пак началните ми опити се оказаха несполучливи, но този път аз бях упорит и усилията ми дадоха резултат.
Мой пръв съветник и редактор бе поетът Първан Стефанов. Помощ ми е оказвал и Радой Ралин.
И тъй, плод на моя почти десетилетен труд бе излязлата през 2004 г. стихосбирка „Причастие от светлина”, за която бях награден от Литературната академия „Южна пролет” за късен дебют.
Преди това публикувах стихотворения в списание „Пламък” и незакритото още списание „Септември”. Имах и публикуван цикъл стихотворения в списание „Везни”.
През 2009 г. се появи втората ми стихосбирка „Привечер” и след дълго прекъсване видя бял свят третата ми стихосбирка благодарение на община Пазарджик и известния литературен критик Никола Иванов.
През 2010 г. бях приет за член на Съюза на българските писатели. Мои поръчители за членството ми бяха Никола Иванов и чудесния писател и благороден човек с широка душа Никола Радев. За него съм писал отделен спомен.
Между другото искам да спомена, че скъсах с ергенството си през 1967 г. Жена ми по професия е геоложка. Родиха ми се две дъщери - Надя през 1969 г. и Елена през 1978 г. Надя завърши археология, а Елена - право. С това завършвам своята биография и лични спомени, вече достигнал патриаршеска възраст.
Спомени за творци
Най-много спомени имам с Радой Ралин. Те започват още когато бях 13-годишен, през 1947 г. Радой дойде при баща ми и каза: „Другарю Фурнаджиев, защо не пуснеш Данчо с мене в Сливен да го запозная с неговите братовчеди”.
Баба ми по бащина линия беше от Сливен. И тъй, тръгнахме да пътуваме с влака за града под Сините Камъни. Първата ни спирка беше Стара Загора.
Целта ни беше да опознаем този град, прославил се още при Освободителната война. Отседнахме в хотел „Тракия”. Там след полунощ бяхме събудени от милиционерски патрул за проверка. Така беше тогава в тия първи години след 9-ти септември.
В Сливен Радой ме запозна с баща си. Той също много държеше да ме свърже с една моя много красива братовчедка. Видях Сливен забележителен със своето героично минало, родно място на много славни войводи в борбите против турското робство.
На връщане от Сливен Радой реши да спрем за малко в Чирпан. Случи се така, че не можахме да посетим родната къща на Яворов. Беше затворена при нашия кратък престой.
Следващите години, когато беше жив баща ми, продължихме приятелските връзки. Но най-пълно опознах този изключителен човек през последните години от живота му, когато започнах да пиша стихотворения. Виждахме се най-малко два пъти седмично.
Отивах до неговата квартира на „Цариградско шосе” и уговорката ни беше да намирам дребни камъчета и да ги хвърлям по прозореца му.
Той ще разбере, че съм дошъл и ще слезе да ми отвори. Живееше със семейството на малкия си син Стефан, но не се погаждаше със снаха си. Почнах да му чета свои стихотворения и той ми помагаше и съветваше какво да поправя, къде да допълня.
Направо стана редактор на някои от стихотворенията ми. Водихме дълги разговори с него, в които аз бях повече слушател.
Хванати под ръка, се разхождахме по Цариградско шосе и той ми говореше за някогашните си любовни преживявания, изказваше си мнението за някои писатели. Ако видеше някоя хубава жена, ще я закачи, а на мен ми ставаше неудобно.
Веднъж срещнахме една дама. Стара негова позната ли беше тя, или се виждаха за първи път не разбрах. След размяната на кратки реплики между тях се разцелуваха.
Сетне той ми каза да пазя в тайна тази среща.
Когато излезе първата ми стихосбирка, Радой Ралин ме поздрави възторжено. Искаше да подаря някой и друг екземпляр от нея на наследниците на Атанас Далчев. Той боготвореше Атанас Далчев. Последните месеци от живота си, той ме посрещаше в леглото си край масичка, отрупана с лекарства.
По време на разговорите при тези мои посещения, той се унасяше и заспиваше, а аз тихо на пръсти си отивах. Още си спомням как той се възмущаваше, че след политическите промени през 1989 г., смениха името на гимназията в Сливен, носеща името на баща ми „Никола Фурнаджиев”.
И досега съм горд, че имах близки контакти с този благороден човек, открояващ се с много добродетели в една епоха на много алчност, користолюбие, с безразличие към човешката съдба.
Както споменах в личните си спомени между нашето семейство и семейство Бешкови имаше старо приятелство. Още от младини баща ми и Бешков другаруваха. Леля Сия, съпругата на Илия Бешков и майка ми се виждаха всяка седмица. Голяма част от моето детство премина в игри с децата им Павлина и Сашо.
Илия Бешков бе щедро възнаграден от Бога с не една дарба. Освен че беше художник на световно равнище, той свиреше на дудук. Музиката беше негово любимо изкуство.
Когато на млади години съм ги посещавал, си спомням как той седеше край пианото, на което свиреше Павлина и зорко следеше как тя изпълнява музикалните творби. Тя завърши Музикалната академия със специалност пиано, но реши да не се явява и да свири на концерти.
Когато Бешков ни гостуваше, той ни забавляваше, като с отраженията на пръстите на стената ни представяше различни комични сценки. Между другото той се отличаваше със свой стил на писане, което личи от книгата му „Словото на Бешков”. Той беше много религиозен.
Споделял е с майка ми, че когато са разстрелвали брат му д-р Иван Бешков, е стоял буден цяла нощ пред една запалена свещ. Д-р Иван Бешков е бил министър в правителството на Багрянов и е осъден на смърт от Народния съд.
Христо Радевски и съпругата му са мои кумове. Сякаш и сега го виждам седнал до масата в хола ни да говори увлекателно. Разказваше забавно и с чувство за хумор за различни събития, за хора известни и неизвестни.
Винаги го придружаваше съпругата му Мила. Тя бе дошла от СССР, където бе живяла, като дъщеря на Антон Иванов, един от видните дейци на БКП. Радевски не пропускаше да говори против Тодор Живков. Бе негов непримирим противник.
Сега искам да разкажа за една интересна случка, на която бях свидетел. Бях ученик в 10-ти клас, когато баща ми и майка ми бяха поканени за посрещането на Новата 1950- та година у семейство Радевски.
Те живееха на булевард „Цар Освободител” в близост до Орлов мост срещу паметника на Съветската армия. Моите родители ме взеха със себе си. Атмосферата бе задушевна в очакване на празника. Помня, че сред гостите беше Светослав Минков, който мълчаливо си пиеше виното.
Изведнъж някъде след полунощ входната врата шумно се отвори и в апартамента влезе Вълко Червенков с група охранители. Разговорът се завъртя около ролята в изкуството, която изпълнява художникът Александър Жендов. Единствено говореше Червенков като остро нападаше Жендов и напълно го отричаше.
Неведнъж по време на моето юношество, поради приятелството на баща ми с Владимир Василев, посещавах неговия дом с различни поръчки. Така го опознах по-добре. Той е бил един от най-близките приятели на Яворов. Като литературен критик е насърчил не един творец на изящното слово.
Дълго време е редактор на списание „Златорог”, в което намират място талантливи поети и прозаици. Съпругата му Цвета беше приказлива, приятна жена. Към нея той прояви своето благородство след една нейна шумна изневяра, като я прие отново при себе си мълчаливо без всякакви скандали. След смъртта й той почти всеки ден ходеше на гроба й и носеше цветя.
Със Светослав Минков съм имал бегли контакти. Беше интересен човек. Мълчаливо си пиеше виното. Спре за малко характерния си ритуал, пусне някой каламбур и се връща към любимата си напитка.
Следеше какви нови марки часовници излизат на пазара. И на мен ми е предлагал да купя, според него, някой хубав и солиден с реномирана марка ръчен часовник.
Ангел Каралийчев е бил приятел на баща ми още от младини. Той и съпругата му Вела Ушева са кумували на сватбата на баща ми и майка ми. После той става и мой кръстник. Този голям детски писател, а и не само детски, го сполетява голяма трагедия, загубва и двете си деца още съвсем малки.
Той беше запален риболовец. Повлия и на баща ми да се заеме с въдичарство. Беше прекрасен събеседник. Спомням си, че след смъртта на баща ми отидох да го видя. Караше тежки старини и се бе усамотил. Не излизаше от стаята си. Като ме видя, мълчаливо ми кимна и сълзи се появиха на очите му. Скоро след това той напусна този грешен свят.
С Валери Петров ме запозна баща ми. След неговата смърт, когато започнах първите си да опити да творя стихотворения се срещнах с Валери. Тези опити бяха крайно несполучливи и той ми каза без заобикалки истината за тях.
После ми даде една книжка, която съдържаше правила за писане на мерена реч. След известно време, когато сполучих в творчеството си, ходих няколко пъти в дома му на китната улица с липите. Разговаряме дълго и той изказваше своите схващания за литературното творчество, за преводаческото изкуство, за Шекспир.
През последните години от живота си, Елисавета Багряна се бе сприятелила с майка ми. Случваше се да се обади по телефона и да каже: „Надя, ще ме придружиш ли до Хисаря?” Всяка нейна новоиздадена книга тя подаряваше на майка ми с автограф. И аз имам нейна книга с автограф.
Георги Цанев бе един от най близките приятели на баща ми. Семейство Цаневи и семейство Фурнаджиеви често си гостуваха. Помня старата им къща с големия двор, където през моето детство си играехме с Милена, дъщерята на Цанев, която беше няколко години по-голяма от мен.
Синът на Георги Цанев Румен Цанев бе станал известен микробиолог. Когато сме били на гости у тях, сме слушали интересни неща в областта на микробиологията.
Съпругата на Цанев - Пенка Цанева бе поетесата с псевдоним Бленика. Когато започнах да пиша, си спомням нейния съвет: „Сядай да твориш, когато имаш идея, образ, за които да пишеш, а не така да се насилваш пред белия лист”. Когато тя почина, аз пръв научих вестта за нейната кончина по телефона от чичо Георги.
В заключение искам да изтъкна, че всички членове на семейство Цаневи са талантливи, даровити хора, дали всичко от себе си за развитието на родната култура. Така например Георги Цанев е литературен критик, редактор на списание „Изкуство и критика”, впоследствие професор в Софийския университет, завеждащ катедрата по Българска филология.
Милена Цанева също е професор филолог с изследвания най-вече на творчеството на Иван Вазов. Както вече споменах, Румен Цанев е професор микробиолог. Майката Пенка Цанева е поетеса.
Във вечерите, когато у нас се събираше приятелския кръг на баща ми, идваше и един едър къдрокос млад мъж с очила - Цветан Стоянов, винаги придружен от жена си - театроведката Антоанета Войникова. Той беше човек знаещ, с всестранни културни интереси и най-вече в литературата.
Бе издал няколко книги, между които ,,Геният и неговият наставник”. Бе превел стихотворенията на Емили Дикинсън, събрани в отделна книжка. Той следеше културния живот на Запад и някои нови насоки в западноевропейската литература. Разказваше интересно и увлекателно. Като се смееше цял се тресеше. Отиде си рано през 1971 г.
Винаги на приятелските вечери в нашия дом идваха литературните критици Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев и Тончо Жечев. Тончо носеше домашно вино от родното си село Дивдядово, което всички отпиваха и се наслаждаваха на червения еликсир.
И след смъртта на баща ми Тончо и Здравко продължиха да ни посещават. Аз и майка ми получавахме от тях последна информация за политическия и културния живот в Българня. Здравко ни разказваше интересни факти от Гражданската война в Русия след Октомврийската революция.
Станка Пенчева поддържаше близки контакти с майка ми. Изпращаше й всяка нейна новоизлязла книга с автограф. След смъртта на майка ми през 1999 г., когато излезе първата ми стихосбирка ,,Причастие от светлина”, за която критиката не обели ни дума, тя ми изпрати едно ласкаво писмо, което пазя и досега.
В него тя казваше: ,,Колко би се радвала Надя т.е. майка ми, ако беше жива”. Вярно, майка ме поощряваше и следеше дали пиша. Тя казваше: ,,След смъртта на баща ти твоето писане ми е единствената утеха”.
Съпричастие към стихосбирката ми прояви и Вътьо Раковски - един нежен поет, добродушен и отзивчив човек. Вечна му памет.
И накрая най-голяма благодарност на моя редактор и съветник Първан Стефанов. Благоразположен и справедлив, безкомпромисен, готов да ти каже истината направо в очите, без да спестява нещо, той беше шегаджия. Хуморът бе присъща негова черта.
Случваше се на сериозен разговор в неговата кухня да пусне някой каламбур и да внесе в атмосферата между нас радостен оптимизъм. Един следобед през септември 2012 г., както е обичайно, го потърсих по телефона. Обади се внукът му и ми каза, че дядо му е получил инсулт и е закаран спешно в болница. Към края на годината след мъчително боледуване, без да дойде и миг в съзнание, той почина.
Така загубих един скъп за мене приятел. След неговата кончина, влязох в контакт със съпругата му професор Надежда Драгова. Напоследък обаче тя страда от глухота, връзката се прекъсна.
Още в началото, когато започнах да пиша, сливенският поет Камен Васевски, който бе редактор на местния вестник „Сливенско дело”, публикува в него няколко пъти мои стихотворения.
Камен Васевски е ценител на изобразителното изкуство. Той е колекционер на картини. В своя сливенски дом той съхранява много стойностни платна на прочути художници. Васевски е работохолик. Той издаде два дебели тома със спомени за български писатели. Често си говорим с него по телефона.
Моите контакти с известната поетеса Елена Алекова са от последните няколко години. Тя издаде първия роман в стихове - „Милена”. Посрещнат с интерес от културната ни общественост, той бе представен в големия салон на Българската академия на науките.
Тя ми подари един екземпляр от него с автограф. Елена е уредник на музея на Христо Смирненски. Между другото организира представянето на новоизлезли книги, главно стихосбирки, в литературния салон ,,Старинния файтон”.
Там тя представи и третата ми стихосбирка през февруари 2022 г. Сърдечна и мила, тя винаги е готова да помогне на човека. Да бъде жива и здрава.
Сред редицата ми приятели е и даровитият поет Иван Цанев. От дълго време той боледува. Редовно водим разговори с него по телефона.
Още от ученическите си години познавам Елка Константинова. Гостувах едно лято в средата на миналия век в тяхната вила в Костенец. Нейният баща Георги Константинов бе литературен критик. Той и баща ми се познаваха отдавна. Елка наследи от баща си любовта към литературата.
Стана професор. Бе известно време в Полша, където изнасяше лекции по българска литература. След завръщането си в България, тя заедно с Александър Йорданов и Михаил Неделчев стана учредител на Радикал-демократическата партия. За кратко време бе министър на културата.
Винаги когато съм срещал Иван Есенски, единият от редакторите на вестник „Словото днес”, съм бил свидетел на неговата готовност да помага, ако има някакъв проблем. Той е един даровит творец в сферата на поезията, есеистиката, критиката.
Негова колежка в редакцията на вестника е Надя Попова. Тя също е забележителна поетеса. Познавам я от едно честване на годишнина на баща ми в Пазарджик.
С Найден Вълчев сме били в контакт още преди промените през 1989 г. Виждахме се в редакцията на отдавна закритото списание „Септември” на площад „Славейков”. По-късно, когато излезе първата ми стихосбирка му гостувах, за да му я подаря.
Интересни са спомените му, които той публикува. Там има описание на забавни случки, ирония и самоирония. В тях видно място заема името на баща ми.
Потърсих Дамян Дамянов, когато започнах да пиша. Ходих неведнъж при него. Четях му мои скоро писани стихотворения и с интерес очаквах неговите оценки и съвети.
Постепенно нашите семейства се сближиха. Бяхме канени често на обеди и вечери, продължаващи до късно през нощта. На тези наши гостувания любезна домакиня беше съпругата на Дамян, поетесата Надежда Захариева. За съжаление след промените през ноември 1989 г. връзките ни се прекъснаха.
С даровития поет Петко Братинов се свързах, когато той беше редактор в литературния отдел на издателство „Народна младеж”. Занесох му стихосбирка за одобрение и публикуване. В крайна сметка не й бе даден път да види бял свят. И с право, защото в нея имаше доста слаби стихотворения.
Сега, след време считам, че тогава това бе моя грешка. След промените в края на 1989 г. пак се срещнахме с Петко Братинов. Беше излязла първата ми стихосбирка. Петко ме поздрави за нея и когато се срещнахме втори път, ми подари своя книга с автограф, която съхранявам след толкова изминали години, като скъп спомен от талантливия поет.
За Велин Георгиев знаех, че организира представянето на новоизлезли книги на български писатели. Веднъж на едно литературно тържество, не си спомням за какво беше, седнах до него и му тикнах в ръцете първата ми стихосбирка „Причастие от светлина”.
Изненадах се, когато след това, той ми се обади да ми съобщи, че ще представи моята стихосбирка в „Старинния файтон”. Там той бе главният ръководител, понякога заместван от своята помощничка - поетесата Елена Алекова. Той тежко понесе кончината на съпругата си, която беше негов съветник и вдъхновител в творческите му планове.
Горд съм, че бях приятел на един прекрасен поет и добър човек - Андрей Андреев. След смъртта на баща ми издателство „Захарий Стоянов” в поредицата от 120 тома български класици, издаде през 2006 г. солидна книга с творби на баща ми в различни жанрове - поезия, критика, есеистика и т.н. Аз, като негов наследник, трябваше да получа известен брой от книгата.
Връчи ми ги Андрей Андреев, който беше служител в издателството. Така се запознах с него. Споменах, че и аз пиша. Той поиска да види моите творби. След като прочете повечето от тях, ги хареса и ме поощри да пиша.
В резултат на връзката ни в списание „Везни”, брой 6-ти от 2007 г. се отпечата цикъл от 11 мои стихотворения. Андрей бе в редакционната колегия на списанието.
Така започна нашето приятелство. Виждахме се по събрания и четения, подържахме постоянна телефонна връзка. Но той тежко заболя. Тръгна по болници, бе подложен на операции. Прибра се в дома си като инвалид.
Състоянието му непрекъснато се влошаваше и един ден телефонът му замлъкна завинаги. Случи се непоправимото, което очаква всички на тази земя. Да бъде жива и светла паметта му за всички, които го ценяха и обичаха.
Блага Димитрова и съпругът й Йордан Василев са идвали у нас на гости. Подариха ни книгите, които написаха за живота на Багряна. Когато Блага почина и тялото й бе изложено за поклонение в църквата „Света Параскева”, аз не бях в София, но все пак бях недалеч от града.
Когато влязох в храма да се простя с Блага, опелото бе отдавна свършило и бе тихо и безлюдно. Останал беше само Йордан Василев, склонил глава над ковчега, който още не бяха изнесли.
Така се получи, че аз и Йордан Василев се оказахме последните изпращачи на Блага преди отпътуването й към вечното й жилище.
Макар Матей Шопкин да живее близо до нас, не сме се срещали с него в нашия квартал. В замяна на това, този уважаван, талантлив поет не е пропуснал случай да ми се обади по телефона, за да ме поздрави за мои отпечатани стихотворения във вестник „Словото днес”.
На чествания на писатели, на творчески срещи съм бил в неговата компания. Много пъти съм опитвал да се свържа с него по телефона, но връзката не се е осъществявала. Изглежда, че той си е сменил номера на телефона.
Каквото и празнично събиране на писатели, или някакво литературно четене да имаше, Воймир Асенов не пропускаше да ми се обади и да ме покани да присъствам. Той знаеше, че съм свенлив и се стараеше да ми помогне да надмогна този мой свян. Вечна му памет.
Много исках да се запозная с големия поет Петър Караангов. Това ми се отдаде на някакво тържество. Не си спомням за какво беше. Очарова ме неговата топла, пленителна усмивка, когато му казах, че съм син на Никола Фурнаджиев.
Този човек излъчваше някаква подкупваща доброта. Бях много доволен, че успях да видя един даровит творец и патриот, майстор на изящната словесност.
Друг наш голям поет, отличаващ се с оригинален стил, със само негов творчески самобитен изказ в българската литература бе Иван Динков. Той беше почитател на баща ми. Поради това по-лесно се запознах с него и му гостувах. Занесох му първата си стихосбирка.
След като я прочете, той нищо не каза. Явно критерият му за позитивна оценка в литературата и по-специално в поезията е много висок. Как нашата литература се нуждае от такива творци като него, за да я издигнат на по-високо равнище.
С поета Трендафил Василев установих връзка, когато бяхме с него в една група писатели, които пътуваха за Пазарджик по повод годишнина от рождението на баща ми.
Приятен, добродушен човек и интересен събеседник е Трендафил Василев. Роден и израсъл на село, той кръвно е свързан със селския бит, с обичаите и традициите на нашия народ.
Това той е отразил в творчеството си. В последно време създаде и оглави издателство, което издава книги предимно на български писатели.
С професора по българска филология и литература Божидар Кунчев поддържаме връзка от дълго време. Живеем недалеч един от друг. Гостувал съм му. Често се срещаме. Говорим дълго за литература.
Главно той е по-приказливият събеседник, аз съм слушателят. Той познава много добре западната литература. От него научавам интересни неща за творчеството на Франц Кафка. Имам подарък няколко негови книги с автограф.
С Мюмюн Тахир се запознах в едно кафене, когато той се присъедини към компанията на моите приятели Атанас Капралов и Йордан Каменов.
Сладкодумен разказвач, в своите произведения той разкрива живота, традициите на своя роден край. Неговата проза е наситена с мъдрост, от която могат да се извлекат поуки. Винаги любезен и усмихнат, когато ме засече някъде в града, той ме поздравява ,,Здравей, бай Йордане”.
Мисля, че той е наследил характерната черта на своите сънародници да се отнасят с уважение към възрастните хора.
С известния артист Вели Чаушев установих връзка по следния начин. Исках да подаря първата си стихосбирка на съученик, който бе артист в Сатиричния театър, но той отсъстваше. Попаднах на Вели Чаушев при входа на театъра и го помолих да предаде книгата по предназначение.
Вели Чаушев прочел стихосбирката ми и много харесал стихотворенията в нея. Обади ми се и ме поздрави. На една литературна вечер в Македонския културен център на улица „Оборище”, той ме включи в програмата и аз четох свои стихотворния. Оттогава с Вели установихме приятелски отношения.
Една вечер на площад „Света Неделя” имах среща с покойния Александър Бешков. Когато започнах разговор с него, към нас се приближиха един мъж и една жена. Това бе поетът Атанас Звездинов със съпругата си.
Той се спря до Сашо като негов стар приятел и скоро след това Сашо ни запозна с думите: ,,Това е един добър поет, Йордан Фурнаджиев”.
Звездинов също харесал стихотворенията в стихосбирката, която му подарих. Оттогава на писателски събрания и срещи, когато се видим винаги се спираме за кратки разговори и поздравления.
По средата на миналия век винаги ми е правило впечатление сред писателите, прнсъствието на един тих, скромен човек, излъчващ достойнство. Това бе белетристът Илия Волен.
Чел съм неговите разкази, в които той описва живота на село с народните вярвания, суеверия и традиции. Той бе един интересен разказвач. След неговата смърт животът на село коренно се промени.
Веднъж ми се обади по телефона един мъж. Представи се с името си Хюсеин Мевсим. Каза, че е написал книга за живота на Никола Фурнаджиев в Истанбул. Наредихме си среща в Унгарския ресторант. Мевсим се оказа много приятен, любезен човек. Той говори много добре български език.
Завършил бе висшето образование в Пловдивския университет. Впоследствие се изселил в Турция. Сега завежда катедра по българска филология в Анкарския университет. Питах го дали има интерес към изучаване на български език и литература.
Отговори ми, че в катедрата има само 20-30 студенти за занимания по българска филология. Главното занимание на баща ми в този световен град е учителството му в българското училище към Българската Екзархия.
Спомням си, че първите години след преврата на 9-ти септември 1944-та година ни е гостувал Веселин Андреев, придружен от съпругата си Вера Бакалска. Не съм го чул да разправя за преживяванията си като партизанин.
Той и съпругата му разискваха новите политически течения в Западна Европа след Втората световна война. Не след дълго време семейството на Веселин Андреев престана да ни гостува.
Поетът Марин Георгиев, който след политическите промени на 10-ти ноември 1989-та г. стана мажоритарен собственик на вестник „Литературен фронт”, издаде през 2003-та г. юбилеен вестник, посветен на баща ми, по случай 1000годишнината от рождението му.
Вестникът е с луксозна, гланцова хартия, с интересно съдържание и богат снимков материал. Преди излизането на вестника с Марин си уредихме среща, на която той ме разпита за живота на баща ми, за неговия творчески път. Оттогава поддържам контакти с него. За вестника, посветен на баща ми, съм му сърдечно благодарен.
Майка ми имаше приятелски връзки не само с художници, но и с писатели. След смъртта на баща ми, тя установи контакти с Йордан Радичков. Забавен събеседник, общуването с него бе истинско удоволствие. Той подари на майка ми свои книги с автограф.
При една екскурзия из Югозападните Родопи посетих живописното село Лещен. Там се бе настанил и живееше в последните години един от най-големите поети на България и жив класик Борис Христов.
Моята цел беше да отида да го видя и да се запозная с него. Той бе много любезен с мене, след като се представих с името си. Подарих му моята стихосбирка. Той ми отвърна със списанието ,,Християнство и Култура”.
Разведе ме из къщата си. В една голяма стая бяха наредени малки скулптурни фигури от камъни и минерали, намерени в околността. Жена му, възпитаничка на Художествената академия, бе сътворила тези миниатюрни произведения на изкуството.
От дома на автора на ,,Вечерен тромпет” се разкриваше прекрасна гледка към планината. Всичко, което видях и почувствах при гостуването си на големия поет, ще остане за мене скъп спомен.
С Константин Павлов се запознах при едно тържествено честване годишнина на баща ми. Той бе даровит поет, недолюбван от властта заради критичното си отношение към нея.
Бе принуден да пише сценарии за филми, за да се издържа. Установих близки връзки с него през последните години от живота му, когато беше тежко болен и не можеше да говори. Мир на праха му.
С известния поет Петър Андасаров се оказахме съкварталци. Когато се срещнем на събрания, конгреси, или на улицата, винаги се поздравяваме и водим кратки разговори.
Не си спомням как съм се запознал с първия приятел на рано отишлия си поет Владимир Башев - Никола Инджов. С Инджов съм имал рядко контакти. Веднъж се засякохме с него в трамвая. Докато пътувахме, поведохме разговор за творчеството и той ме посъветва да следвам своя специфичен път в творчеството, различен от този на баща ми.
Както споменах по-рано, майка ми поддържаше връзки и с творци на изобразителното изкуство. Няколко пъти ни идваха на гости известният карикатурист Тодор Цонев, придружен от Мария Овчарова, майката на талантливия археолог Николай Овчаров.
Интересен и забавен, с чувство за хумор, ни разправяше Тодор Цонев за своите приключения с ДС около карикатурите на Тодор Живков. Човек може да слуша с часове такъв забавен разказвач и няма да му омръзне. Тези посещения у нас на Мария Овчарова и Тодор Цонев съвпаднаха с промените на 10-ти ноември 1989 година.
И накрая на моите спомени за творци на словото, ще откроя хората, които най-много са ми помогнали в моите изяви на поет.
Аз вече съм на патриаршеска възраст. Накрая съм на своя път в живота. Това, което ще оставя след себе си като творчество, дължа най-много на даровития критик от Пазарджик Никола Иванов.
Той организира издаването в отделна книга на поезията на баща ми и написа прекрасен предговор към нея. Той организира издаването на стихосбирките ми с много добри оценки за тях. За всичко направено за паметта на баща ми и за мен сърдечно му благодаря.
Да е жив и здрав още много години Той и Никола Радев ми бяха поръчители при кандидатурата ми за членство в СБП. Никола Радев бе човек с богата душевност, добряк.
Бе готов да помага на всеки талантлив творец. За Никола Радев съм писал в книгата, издадена специално за него.
Тук трябва да спомена и компанията от приятели, с която имам връзки. Един от тях е поетът Атанас Капралов. Даровит творец, той оглавява Националния Литературен музей. С него често се срещаме на кафе и водим интересни разговори.
В компанията влиза и критикът Йордан Каменов. Поради здравословни причини все по-рядко го виждаме. Литературоведът Георги Киров бе постоянен член на компанията ни, но той сериозно заболя и вече не идва на нашите срещи.
В заключение, моята цел на тези спомени не е да изследвам подробно техните биографии и творчество, а да предам вълненията, които съм изпитал от срещите си тях и гордост, че съм дишал един въздух със забележителни творци, че съм слушал техния глас, че имам визуална представа за тях.
