Румен Стоянов

СТАНИ

Мнозина тукашняци негодуват срещу изтичането на ръце, крака, мозъци по чужди чужбини. Моя скромност няма да обглеждам подробно явлението, само ще надзърна от към две отдавна разигравани теве предавания: Стани богат и Последният печели. Първото буди мое възражение още с наслова: да си, любомъдрий, чул, видял предаване, чието заглавие гласи Стани добър? Или Стани умен? Даже помен няма от нещо сходно. Въпросните дълги програми, излъчвни в най-гледани телевизионни часове, внушават: богатство над всичко друго, парата е важнейша човешка цел, поназнайването е средство, водещо към туй въжделение мамливо. Нека бъдем искрени: що за поназнайванийца са нужди да отговаряш на плитки запитванийца от порядъка на в коя година излиза еди коя творба? В тия случаи нужна, достатъчна е осведоменост, а не истинско знание, то разкрива, ако е пълноценно, причинно-следствени взаимообвързаности, а тях къде ги в тия питаници, отговаряници?

Съвсем същото важи за Последният печели. Самото присъствие на тоя глагол издава жад за придобиване на банкноти. Мигар случайно и в двете упоменати предавания водещите ги зъб, ни резец, ни кучешки, ни кътнически, не обелват за някакви си там добротворства, човещини? За да изпъкне участник в надпреварата, нужни са му четири качества: услужлива, бърза памет; широка осведоменост; желание да се покаже екранно; щение да придобие парици. Ето в какво си възпитаваме людете от вси полове, деца, младоци, дъртоци. А същевременно лицемерно тъжим, че подрастващи/подрипващи гледат да отидат по други страни, зер там ще им се заплаща твърде по-читаво, това е решаващото условие да си вдигнат чукалата. Нявгашният славен възрожденски зов на ползу роду целенасочено и неотстъпно б/е скверно изопачен в демократясалата уродливост на ползу джобу. И в туй зловредно загърбване на нравствени ценности трябва общество и личности, всеки поотделно, да си зададем неприятния, често уличващ, разобличаващ въпрос: аз, аз подкрепям ли тая позорна мозъкопромивка? Защо при толкова многок/анални дейности няма, колкото от кумова срама, едно-едничко-еднинко-едночко предаване Стани българин? Пропуск? Недоглеждане? Виж ми окото, особено едното: демокретенясалото.

ТИЙ = ДИЙ

Вече малцина тукашняци не знаят пуст опустял дошляк/навляк тийнейджър. Очудващо е, че при неозаптимото множение на полове, в кратце джендърясваници какви ли не, въпросната дума има едва още един род: тийнейджърка. Но друга ми е сега мислицата, произносителна. И не само. Любомъдрий, нам, туземци низкопоклонстващи, съобразно звукоучленителните си навици сгодно иде ни да учленяваме думата без първото й: тинейджър, тинейджърка. Но родни езиковъдци постановиха инаквия, досадливия облик: тийнейджър/ка. Е оти? Как оти, щом в оня изходен говор тъй звучи, требе да съблюдаваме точ в точ иноземното. По тоя въпрос нещата са по-ясни от ясни: молчать, не рассуждать, все едно другородното на всяка цена трябва да го спазваме, нашето ни е следпоследна грижа. Немският зов Германия над всичко за нас, челебитно раболепстващи, кънти Чуждото над всичко.

Не бих отбелязал случая, ако беше единствен. Уви, тъкмо напротив: разполагаме с място, местоположение, местоназначение, местонахождние, местонаходище, местопредназначение, местопребиваване, местопребивалище, местоседалище, местообиталище,  местожителство, землище, седалище, предназначение, предназначеност, уседналост, пък ги не щем и натресохме локация, гаче тя изразява кой знае какво непостижимо за нашите слова. Футболно изразено, губим - и то по собствено желание, посредством автоголове - с разгромното 16:1. При колебание кое следва да преобладае, тукашно или вносно, охотно, па и научно издържано, оказваме предпочитание към другоземното, сякаш дълбоко в черепната ни ютия, грешка человешка, кутия, непоклатимо стои правило златно: чужденецът е винаги прав, дори кога е седнал, чуждото е винаги по-добро от нашето, чуждата кокошка гъска се вижда. Подсилка с яка засилка: имаме по две, три, повече думи наши, но гушваме, съвсем драговолно, чуждица, вместо разселение, разселеност ей я диаспора. Стотици, хиляди такива случаи напълно доброволно си ги набутваме в езика нам насущний, очевадни зловреди. А иначе я върло, горещо, пламенно любим България и свещената ни словесност.

Тъй де.

Моя скромност позволявам си да харесвам тинейджър, а не да се кълчотя верноподанически с тийнейджър и не виждам лошо в постъпката ми: люде нямащи ъ, спокойно пишат Tarnovo. А нас, образцови угодници, бъзлювци, страхопъзлювци, як уплах ни гони, та не смеем едно буквенце внимателно да махнем. Аз пък, не желаейки да ставам подлагалка срещу родната ни реч омайна, сладка, ни езикоотстъпник, използвам юноша и юношка, поне в тая незначителност да ми е чиста съвестта.

Естественото прeвърнато е в неестествено. Ала с такава леснота, че новото изглежда необичайно естествено.

ЕЗИКООТСТЪПНИЧЕСТВО

Брей, че и такова ли чудо има? Какво пък ще рече? Да, има, и то не из маймунлуците, а сред нас българята, не пръкнало само себе си, а вършено, кой повече, кой по-малко, от всите нас. Признавам си без бой, заглавното слово измисли го моя смиреност, значението му е съвсем ясно и не изисква обяснение, даже генерира* производни: езикоотстъпник, езикоотстъпничка, езикоотстъпница, езикоотстъпнически, езикоотстъпление. Разполагаме с хубава, понятна, изразителна своя дума, обаче най-безжалостно я низвергваме (защо, защо, Божке мили?), та пробутваме навлячка инородна, зер щом е чужда, непременно превъзхожда тукашната. Кратко, неоспоримо, неопровержимо. Но и под/тиква накъм още по-изобличителните езикопредателство, езкопредател, езикопредателка, езикопредателски, езикопредателщина.

Явлението езикоотстъпничество съществува кой го знае от кога, не от днеска и нощеска, ала неподозируемо дръзко, яко и особено зловредно избуя подир славния и героичен 10-и. То е пряка последица от пагубните напъни за раздържавяване = paзбългаряване на българите, на България. Важен дял в това престъпно и всеобхватно деяние представлява отбългаряването на езика нам насущний, засягащо всички негови носители, провеждано чрез българоненавистното езикоотстъпление, включващо личности, ала и общество, принизило себе си в овцество.

Да те назоват езикоотстъпник не е никак похвално, вина обаче аз нямам, просто назовавам ставащото пред очите и ушите ни. Казал съм го другаде, но ще повторя: ако ти, любомъдрий, узнаеш, че някой е изгонил от къщи своите майка, баща и е пуснал вместо тях други двама, едва ли би одобрил постъпката, ще я осъдиш. А като изоставяш (чети прокуждаш) отечествени думи, какво правиш, мигар то не е съвсем същнско същото? Що е родната ни реч освен нашият изказов родител?

Трябва откровено да признаем, изобличим личното и общностно езикоостъпничество и да му се противопоставяме като нам полезен и неотменим способ да сме пълноценни, достойни българи, а не бездушни, раболепнещи послушковци. Съхраняването на езикочистотата ни трябва да го разбираме  = чувстваме = усещаме като важнейша част от своето и задружното българолюбие. Ето пример, сред безброя, как ти сам, на твои везни да разбереш си ли езикоотстъпник или не: щом вместо нямам представа; нямам понятие предпочиташ нямам идея, не аз те оценявам, а ти сам показваш какъв си.

—————

*На англобългарски поражда.