Ахмет Емин Атасой

ОТДАДЕНОСТ

стиховете си аз никога не търся,
нито ги измислям
по принуда;
те са моята душевна нагласа,
излята с пулса
на всяка минута.

пиша така, както си пия водата,
както ям,
след всеки дълъг пост;
за да покажа достойно на света,
че не съм негов
временен гост.

пишещата ми душа е скитница,
броди из земята
надлъж и шир;
предвещава добро като жрица,
по бойните полета
раздава мир.

другите когато спят, аз пиша,
будувам
над сънищата детски;
с болката на болните въздишам
и проклинам
живота гурбетски.

да, аз съм се отдал на писане,
и пишейки
по-малко да умра;
духът ми може мрачно да стене,
но аз винаги мечтая
за светла зора.

пиша и с никого ръст не меря,
пиша с молив
изумително чист
и то винаги на каквото намеря
и на хартиен,
и на розов лист.

а когато нямам лист, най-често
със перото
на фантазията своя,
смея да пиша стихове на небето
за да ги четат
звездите на воля.

УМОРА

винаги е имало „някъде”
някои „избрани”,
самообявили се за компетентни елити,
които да делят хората
на групи и кланове
и да ги подлагат на разни експерименти.

именно те определят
нормите житейски
и границите между правата и забраните -
за кого са валидни
пешеходните пътеки
и за кои са ненужни изобщо светофарите.

ненормално е
да се чувстваш нормално,
хапейки напразно собствения си юмрук
и да се двоумиш
кое да запомниш първо:
своите задължения или правата на друг?

втръсна ми вече
от класификации вечни,
в които аз винаги съм в категория втора
и се уморих да измислям
романи епични,
с главен герой - моята неуморима особа.

***

човек трябва да се оглежда и да се ослушва
не само на кръстовищата
и пред жп линии;
а преди да изрече необмислени тежки слова,
с които може да причини
душевни развалини.

да не предпочита винаги лесните маршрути
по които се пътува гратис
или с евтин билет;
защото може в най-щастливите си минути
да бъде изненадан от някой
с трънен букет.

човек трябва да знае добре своята тежест -
да има собствена мярка
и свой личен вкус;
когато истината и лъжата ги подлага на тест,
само съвестта си
да използва вместо лакмус.

да се учи и да не забрави мъдростите стари
дори и да се мисли
за ярко земно слънце;
да има много звания, много почести и лаври
но всякога и всякъде да бъде
само с едно лице.

да живее по собствен начин, раздавайки се
като добрина, като любезност,
като топлинка
и когато сетният вятър завинаги го отнесе
да остане в душите
с човешката си усмивка.

***

най-добре през прозореца
се съзерцава утрото,
когато изтокът аленее като свенливо момиче;
а слънцето сънува още
празничното си злато,
с което след минути пак като цар ще се окичи.

зефирът, уморен
от непоносим нощен труд,
все още разнася отломки от мечти и копнежи;
кацналата на розовия клон
ранобудна пеперуда
поздравява живота суров с крилцата си нежни.

земята-кърмилница,
разтворила широки обятия,
готова е пак да посрещне проблемите човешки;
грижата вечна дебне от засада
и ловко се крие,
преди да хукне по къщите с дертовете си тежки.

тишината бяла,
с босите си нозе, броди навън,
стъпвайки плахо по свежата руменина златна;
като проляти сълзи
на наранен любовен сън
блестят по клоните капките на росата ранна.

потънал изцяло
в тази божествена чистота,
гледам в захлас природния феномен дивен,
за което сърцето ми
пее химни най-лъчисти
и всяко утро е като ново прераждане за мен.

АВГУСТОВСКА НОЩ

тази нощ ми се стои
на отворен прозорец
и пердетата да бъдат дръпнати докрай;
да не се чувствам вкъщи
като чужденец,
а като стопанин на своя собствен рай.

сякаш под някаква
тайнствена команда
да нахълта в стаята ми сияйното небе,
придружено от чудна
щурчова серенада
и една звездна мечта сладко да ме люлее.

луната да ме грее
с лъчезарната си усмивка;
лицето ми да милва с дъха си ветрец лек;
котенцето ми сънливо
да ми се умилква,
мислейки ме, може би, за лунен човек;

а на мен да започне
да ми се струва, че
пълнолунието ми поднася чаша за тост
и да кънти смехът
на любовта отдалече,
ухаещ на свежест, нежност, свенливост…

слушайки щурците
и на мен да ми се пее
да ме побиват странни тръпки изведнъж
и да почувствам как
сърцето ми лудее
в тази августовска нощ, под светулков дъжд.

РАЗГОВОР С РОДИНАТА

На писателката Неда Антонова

родино моя,
колкото и пъти да съм се заканвал
да разговарям с теб като син със своята майка,
все съм се чувствал
като участник в карнавал,
който изпълнява ролята си без костюм и маска.

исках да гледам в очите ти
с очите си душевни,
в които няма дори сенки от лъжа и лицемерие;
и ония тайни,
в лика ми мъченически вселени,
исках горещите ми сълзи да шепнат с откровение,

защото сълзите
най-честно изцеждат чувствата
на брутално изкоренения от бащин дом несретник;
те винаги са като
изкупителна цена на истината -
ту са леещи се тихи молитви, ту пък изгарящ вик.

аз забравих за кой път
преминах с нозете си боси
този прокълнат маршрут от Дунава до Улудаг*;
пресичайки хайдушките поляни
и пътеките кози,
опознах кой ти е предан син и кой е подъл враг.

видях как всеки камък по мен
и всяка хулна дума
преди мен скъсаха струните на твоето нежно сърце
когато сънувах шума
на Дунав, Искър и Струма,
винаги си представях тъжното ти просълзено лице.
тъгувах за небето ти ведро,
за нощите ти звездни,
за всяка гора дивна, за всяка пъстроцветна поляна;
ах, как копнеех за дъждовете
и валежите ти снежни
да бъдат мехлем небесен за душевната ми рана.

когато обърквах крачките си
по пътищата чужбинни
и се лутах като същински сомнамбул посред бял ден,
единствено твоята майчина ръка
крепеше ръката ми,
единствено твоят бодър дух беше неотлъчно до мен.

старея вече и колкото повече
ми тежи изгнанието,
толкова повече ме примамва твоята небесна дъга;
родино, само пред теб искам
да се изповядвам, защото
ти си моят кървящ стих, моята изстрадана съдба.
___________

*Планината Олимп (Кешиш даг), край гр. Бурса (Турция).

***

този плаж сигурно е създаден за нас
и ние сме тук като Адам и Ева в рая;
ушите ми чуват само твоя птичи глас,
който цялата ми душа изпълва с омая.

морето е удивено от красотата ти дивна,
рибите искат да си играят с косите ти;
на безкрайното щастие сянката игрива
върху лъчезарната ти усмивка трепти.

мокрите ти стъпки по пясъка горещ
може би са знаци на сърдечен зов
или са признания на неказани неща
за нашата закъсняла с години любов.

ослепителната белота на твоята плът
засенчват белотата на вълните пенливи;
ръцете ти сякаш постоянно мен търсят,
само мен гледат страстно очите ти диви;

но в сравнение с преди, аз не съм същият,
изглежда, че вече не ми достига куража,
за да ти покажа как целува любещият
пред всички смаяни почиващи на плажа.

***
вечер, гледайки морето, се пие най-добре,
усещайки на луната самотата й лунна;
разбирайки гнева на вълната, която реве
и заплашва безпричинно близката лагуна.

най-добре се пие вечер, гледайки морето,
като негов стар приятел, а не случаен гост,
само тогава е ефикасно и вкусно питието,
когато веселите кораби се посрещат с тост.

аз почти всяка вечер пия, гледайки морето,
умислен като ангел, мълчалив като риба;
разнищвайки въпросите вечни на битието,
като земеделец, загрижен пред вършитба.

пия бавно, като броя всяка тежка глътка,
прекарвайки през сито всичко преживяно;
без да се поддавам на заблудата сладка,
че всичко до тук в мен е безпогрешно вярно;

за да избегна на самозабравата властта,
за да не замъгля на съвестта очите зорки,
понякога разреждам чашата на радостта,
сипвайки мъничко от спестените си болки.

***

тази вечер пак да сме самички
на масата, наредена по твоя вкус,
очите ти като радостни свещички
пак да ускорят моя неспокоен пулс.
ракията, гроздова или смокинова,
да пием на глътки, бавни и големи,
и аз скришом на покривката нова
да пиша кратки любовни поеми.
да съзерцавам дълго, изцяло унесен,
красотата ти изящна, недооткрита…
и да се напия от гласа ти - песен,
по-опияняваща от всяка напитка.
без да съм и опитал ястията вкусни
да усещам ситост от странни чувства,
да ме блазнят дяволските ти устни,
да се изгубя в нощта на твоята коса.
както художникът гледа своя модел,
да те гледам с умиление и възторг;
да ти говоря горестно като молител,
застанал на изповед пред своя Бог.
за да останем така и в бъдните дни,
за да овековеча този спомен за мига,
аз ще закова с нераждаеми пирони
забързаните стрелки на часовника.

ЦВЕТЕТО ОТ КРАЙПЪТНИЯ БЪЗ

цветето,
което ти откъсна
от крайпътния бъз,
ухаеше на любов отлежала,
но несподелена,
чиито въздишки
можех да разбера
само аз
и само аз да усещам
нейната магия неземна.
ти ми го подари
безгласно
и без парадност,
тъй както се поднася
нещо мило и интимно
и аз
също безшумно изживях
своята радост,
но обхванат от трепет
и вълнение незримо.
спогледахме се мигом
с погледи
многозначни,
чийто секретен език
разбирахме само ти и аз;
в този миг
сякаш ни вещаеше
дни празнични
цветето, което ти откъсна
от крайпътния бъз.

ПРИТЧА ЗА ВЪЛЧИЦАТА И ВЪЛКА

изоставила вълчицата любимия си вълк,
сърдита, обидена… от ревност може би,
и се изгубила завинаги, без да каже гък,
сред тъмните дебри на горите смълчани.

отишла си вълчицата, гордо и достойно,
по познати пътеки към непознати битки;
за да излекува раните си многобройни
с вълшебни сънища и любовни билки.

на вълчицата горда, със сърце чупливо,
не й давал мира, и в най-кратка дрямка,
образът на вълка, горд и пленително див,
вървящ подире й като неразделна сянка.

но тя била упорита, не допускала дори
дъхът му да близне сърцето й страдно,
но в нощите лунни, чак до пурпурни зори,
от песенния ? плач ехтяло дефилето родно.

а изоставеният вълк, съсипан от вината,
носейки я на гърба си като тежка гърбица;
виел до припадък към месечината ярка,
ослушан в гласа на безутешната вълчица.

УГРИЗЕНИЕ

аз в зрелите си години
бях много зает
със влаковете по интернетните релси
и с чудото -
мобилен телефон проклет,
който ме мамеше със странни есемеси.

просто не можех волно
да се разходя,
да се любувам на сезоните чудесни;
да се облека винаги
по последна мода,
и да изпея, както умея, своите песни;

любовни стихове
да пиша на коляно
не с молив, а с откраднат лунен лъч,
които да изпратя
на любимата, тайно,
за да ги прочете със сподавен плач.

изобщо не се сещах
да броя годините,
като сменях стенните календари дори;
пропилях си мечтите,
небесносините,
обръщайки гръб на огледалата добри.
но ето, че откакто
никой не ме търси,
откакто се чувствам изоставен и сам,
аз нямам време дори
за самия себе си,
за да се самоосъждам и да се разкайвам.

СМЪРТТА НА ШАМПИОНА

На поета Атанас Капралов

състезателният кон издъхна призори
сред писъците на стопанина си любим;
поклониха му се немощни старци дори,
защото той им беше идол - незаменим.

издъхна пред очите на съседите мили,
които го окриляха на всяко състезание;
радваха се на славата му толкоз години,
даже кръстиха децата си на негово име.

лежеше шампионът, сякаш почиваше
след пореден пробег труден и значим,
а гривата му се любеше с ветровете още
и подковите му пръскаха искрящи лъчи.

всички го гледаха в унес за сетен път,
гледаха го тъжно преди сетната раздяла;
милваха лицето му с трептящи пръсти
като му пожелаваха и отвъд вечна слава.

а той сякаш им се усмихваше сладко,
както преди да тръгне към хиподрума;
където за да оправдае изпитото мляко,
се впускаше в лудешки бяг като фартуна.

стори му се че цялата земя се разлюля
от бурни овации, насърчаващи живота,
и преди да склопи очи, му се привидя
една писта, стигаща чак до хоризонта.

ОПТИМИСТИЧНО

някой, когато ми се обади ей така,
безпричинно, просто за добър ден;
от сутрин до вечер аз усещам дъха
на чувството, че още съм потребен.

някога се втурвам подир видения,
измислени от мен самия, в скука,
като изоставен вълк, за да не вия
и по грешни следи за да не хукна.

някъде непознато птиче ли запее
сещам се за приятелствата златни;
но сърцето ми боли, езикът немее,
когато съм пред залостени врати.

някак си искам още да съм себе си,
че даже и в най-злополучните дни,
щом се загубя сред далечни адреси,
като по чудо, да знам, че ще ме намери

някой, някога, някъде, някак си…