Продрум Димов

За жалост съвсем случайно разбрах от колеги, че този рядко духовит и немалко талантлив наш поет ни е напуснал неочаквано на 30 юли т.г.

Българската национална телевизия вече десетилетия наред се въздържа да ни уведомява за кончината на много творци на родната ни изящна словесност, която уж е национална, а постоянно е антибългарска, защото не се уморява да прави селекция в стремежа си да дели целенасочено личностите от духовното ни пространство на удобни и пренебрегнати.

И голямата беда е там, че се сменят всевъзможни управляващи, обслужващи чужди интереси. В случая Съюзът на българските писатели е низвергнат и лишен от всякакъв достъп до „Сан Стефано” 29.

Вероятно там е съсредоточено сивото вещество на нацията ни, чието поведение се режисира най-старателно от „Дондуков” 1. Това е тема на разговор, който не може да бъде повече отлаган.

И така Анибал Радичев е поредният наш забележителен творец , който беше удостоен с поредното унизително пренебрежение. Той както стотици, които си отидоха от този свят, трябваше да изпита престъпната участ на захвърлен като ненужно вещ на вечно безмълвно забвение.

Навярно и техните сценаристи не си дават сметка какво неоценимо богатство губим безвъзвратно. Затова се налага да им припомним кой е Анибал Радичев.

Роден е на 16 юни 1944 година в с. Обнова, Плевенско. Всъщност той е момче, което израства в столицата, защото родителите му, както ми е обяснявал самият той, софиянци-кореняци, избягали да се спасят в провинцията от варварските англоамерикански бомбардировки по време на Втората световна война.

Там завършва успешно българска филология и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и работи в различни учреждения на духовния ни и обществен живот, докато един ден се озовава редактор в най-престижното навремето издателство „Български писател”.

Паралелно с това започва да пише стихове, които скоро са превеждани и в чужбина. Първите му поетични творби се радват на радушен прием и в читателските ни среди. Това амбицира младия автор и през 1992 г. издава дебютната си поетична книга „Паралелен свят”.

С това издание привлича вниманието на литературно-творческите ни среди, които започват да търсят неговото сътрудничество от различни редакции и издателства.

Така се отприщва още повече бентът на безспорния му творчески потенциал, не закъсняват и следващите му заглавия: „Стихове до поискване” /1995/, „До другата пролет” /1997/, „501 словотворения ” /1997/, „Ако можеш…” /2001/ и други впечатляващи произведения.

Стремителното му влизане в света на родната ни поезия скоро го нарежда сред най-търсените ни и уважавани творци в областта на мерената реч у нас.

С какво неговото силно, но не натрапчиво слово грабва колеги и читатели? По преценка на наши литературоведи, поезията му отразява парливите социални проблеми на времето, сродява се с лирико-интимното светоусещане на съвременника ни.

В стиховете му резонира със силно авторско звучене и глобалната тема за космическото битие на човека и неговото обезпокояващо бъдеще. Но моите лични докосвания до някои негови творби ми дадоха възможност да открия и някои твърде стойностни черти от привлекателния му поетичен свят.

Силно ме впечатлява например дълбокият психологизъм при изграждането на цялостния облик на лиричния герой. В същото време в немалко от творбите му откриваме умението да отразява реалистично нелицеприятното и уродливостта, които продължават да вземат връх и да задушават като безмилостни плевели моралния облик и здравите нравствени традиции на българската народна душевност.

Авторът е със солидна литературна култура, която в също важна предпоставка за заложените му творчески възможности и му позволи да навлиза в самите дълбини в народопсихологията на нашето сложно и противоречиво съвремие.

Погледнат отблизо в човешки план, Анибал Радичев беше широкоскроена личност. Навсякъде - сред колеги, читатели и непознати, беше желан събеседник. Печелеше симпатиите на всички с удивителната си вродена скромност, духовитост, умение да уважава другите.

Имаше творческо самочувствие, но винаги беше чужд на каквото и да е себеизтъкване, а в същото време намираше подходящи думи да насърчава и да дава криле на по-младите си колеги, които търсеха неговото топло рамо и искрено добронамерено приятелство.

Съжалявам, че случаят ме срещна толкова късно с него, чак през пролетта на 1997 година. Бяхме с колежката ми Мария Маринова от Сандански на национално литературно четене за деца в НДК и преглед на издадените книги за малчуганите, излезли от печат през 1996 година в Столична библиотека.

Приключихме и тръгнахме към Радио София, за да търсим Надя Попова, която все още не познавах.

Тя работеше по това време като журналистка в националната радиопрограма „Христо Ботев”. Открихме я в едно кафе с близки приятели и колеги.

Сред присъстващите погледа ми привлече мъж на средна възраст, среден на ръст, широкоплещест и с топчеста, почти оплешивяла глава.

Впечатли ме веднага приятната му словоохотливост, приветливото и дружелюбно изражение. Да не говорим за веселия му нрав, издаващ благородство и добронамереност към събеседниците му.

Оказа се изключително земен и достъпен човек и още от първите му приказки рухнаха всякакви бариери помежду ни.

Това бяха миговете на първата ми среща с Анибал Радичев. Наскоро разбрах, че съм се докоснал до един от надарените ни и обичани днешни поети.

Едва ли съм могъл да очаквам, че това първо непредвидено запознанство ще прерасне в толкова близко и сърдечно взаимно приятелство. От многобройните срещи и разговори в София и Пазарджик усетих, че поезията е незаменимото му призвание.

Неслучайно още през 1982 година Библиотека „Смяна” публикува първото ми непретенциозно самостоятелно заглавие „Стихотворения”.

По принцип Анибал е бил много прецизен и взискателен към прохождащото си поетическо перо. И никога не се е натискал за публични изяви и е изчаквал да се уредят нещата.

А е имал изключително чувствителни сетива, които са улавяли и най-дребните детайли от околната действителност, но той винаги е преосмислял натрупаната информация, внимателно е претеглял на чувствителните си везни и тогава се е заемал да общува с белия лист.

И неслучайно стихосбирките му не надхвърлят малко повече от пръстите на двете ръце, но се отличават с безспорни те си художествено-естетически достойнства. Затова и поетическото му творчество се цени високо в литературните ни среди и е обект на заслужени награди.

Твърде показателен е примерът с неговите „Брегове на морета”, излезли от печат през 2004 г., бяха удостоени с голямата награда на СБП. С тази нашумяла негова творба обект на вниманието му са както личните човешки взаимоотношения, така и актуалните устои нравствено-социални и граждански.

А в следващата си поетична книга „Междинна гара” авторът поставя ударението върху неспокойния интимен мир на нашия съвременник. В това заглавие стихът му звучи много човешки, естествено, лишен от фалшива натруфеност.

В тази творба Анибал Радичев е излял неутолимата жажда за любов, нежност и топла ласка, толкова недоизказани и ненаситни вълнения, извиращи неудържимо от самите дълбини на сърцето му:

„Не успях времената
в друг свят да разместя.
И се питам дали в някой ретро век
пак в три четвърти такт
ще мълчим от любов.
Хей, къде е оркестъра?”

За поета любовта е свято, велико чувство, което дава криле и осмисля цялото му съществуване. Затова и по примера на Яворов, Кирил Христов, Евтим Евтимов, Димитър Бояджиев и много други наши ярки представители на интимната ни лирика го извисява на най-високия пиедестал.

В тази насока Анибал е истински сърцевед със завидното си умение да ни потапя в света на напиращата гореща тръпка, да вниква в онези силни магически усещания, които разтърсват цялата човешка същност.

В същото време не може да не се отбележи и дарованието му да търси свой стилно-езиков изказ и въздействащ художествено-естетически инструментариум при въвеждането ни в света на неговите герои. Неговият лиричен образ е ярък, пластичен, емоционален, но и реалистичен.

И правейки този скромен и непретенциозен анализ на темпераментния му творчески свят, не може да не се изтъкне и своеобразния, дебело подчертан романтичен подход при изграждането на образната система в творбите му.

В тези скромни редове не е възможно да се разкрие цялостния човешки , творчески и философски облик на поета. Там имат думата родните ни литературоведи. За мен е изключително важно и приносно, че двамата бързо намерихме общ език и бързо се сродихме взаимно в творчески и човешки план.

С течение на времето нашето приятелство все повече заякваше и се обогатяваше. Държеше ме постоянно в курса на своите творчески хрумвания и размисли, разменяхме си книги, потапяхме се в полезни дружески срещи и разговори на сладка раздумка, одухотворявани от апетитна гроздова, към която той имаше сладкодумно пристрастие.

Но никога не е злоупотребявал с алкохол, който за него беше неотменимо средство за приятно и ползотворно общуване с колеги и приятели. Пред мен не веднъж е споделял, че тези контакти го зареждат с енергия, живот…

А поетът умееше да обича и уважава хората, жадуваше, макар и често безпаричен, да посещава евтини кафенета, но задължително с пишещи братя.

Такъв го виждах и по време на гостуванията му в Пазарджик, където съм представял негови книги в малкия салон на концертна зала „Маестро Атанасов”, зала „Устрем” на Младежкия дом и къща музей „К. Величков”.

Винаги ми подаряваше новите си издания с обичайните си сърдечни автографи. А когато ми връчи своята току-що излязла от печат „ Междинна гара” засели следните думи.

„На моя приятел - писателя Продрум Димов,
най-сърдечни привети от перона на гарата!
10.01.2008 г.
Пазарджик
Анибал Радичев”

Неусетно поетът се привърза към Пазарджик и пожела настойчиво да си купи къща даже в родното ми село Лесичово. Ходихме, хареса си една къщичка, но несъгласието на съпругата му скоро изпари тези му горещи намерения.

Това обаче не охлади нашето приятелство, често ми гостуваше у дома и се сроди с нашия град, в който колеги го боготворяха и участваха с нескрито пристрастие в срещите, които организирах като секретар на Клуба на дейците на културата с негови читатели и почитатели на искреното му поетично слово.

Паралелно с това Анибал ценеше труда на колегите и не пропускаше мои премиери в София, където с участието се съумяваше да раздвижва духовете, създавайки ведра творческа атмосфера.

Беше незаменим събеседник и с духовитите наздравици сред присъстващите колеги и гости - любители на художественото слово. С него скуката не смееше да припари до оживените приятелски маси.

Телефонът има голяма заслуга за поддържането и стимулирането на неоценимото ни взаимно приятелство. При всяко позвъняване възкликваше, гласът му се къпеше охотно в спонтанно бликнало удовлетворение.

За съжаление през последните години започнаха да го притесняват грижи по болната му майка, а не закъсняха да спохождат и него всевъзможни болести, които безмилостно го съсипваха и поглъщаха силите му.

Обикновено ми се оплакваше, че гасне безпомощен, занимава се с лекари, болници и не се наема да излиза навън. А той не можеше без срещи с потребни хора, които го зареждаха с енергия и стимули за творческо присъствие в днешния ден.

Така се стигна до фаталния 30 юли 2023 г., който го грабна и го отведе безпощадно отвъд. А имаше още много неща да ни каже с богатия си нрав и невероятно дарование.

С Анибал Радичев си отиде от този свят едно от най-забележителните имена на съвременната българска поезия.

13 август 2023 г.