Димитър Кенанов

Френската революция (1789-1799) отприщи  дремещата енергия на европейските народи  да разрушават имперски обединения  и да се самоопределят, да се самоосъзнават като нации.

В славянското пространство от Илирик до Прибалтика на освободителното движение обаче беше даден ход на разделителни/сепаратистки движения на исторически несъществували нации върху основата на самоотричане от родовите корени.

Оттогава и до днес периодически избухват не само словесни полемики, но и братоубийствени стълкновения и войни.

Води се борба не само за отвоюване на територии, но и за отвоюване на  достояния в областта на писмената култура, чието начало поставят св. солунски братя Константин- Кирил Философ и Методий.

Средновековна България е родина и люлка на славянобългарската писменост - близо две столетия тази ясна истина се оспорва с всички позволени и непозволени средства.

Чрез Васил Априлов зараждащата се българска национална интелигенция  дава убедителен отговор със студията „Българските книжици или на кое словенско племе собствено принадлежи кириловската азбука? (Одеса, 1841)”.

След петвековен агарянски плен върху част от освободените  землища българите строят основите на новата си държавност. Важен дял от строителството на културата се отрежда на  старобългарската писмена култура - първа по време в славянския свят, от която се пораждат славянски и неславянски разклонения.

Първите истории на старобългарската литература са в учебников формат  и представляват обобщение на трудове от предимно чуждестранни учени слависти, които акад. Емил Георгиев вярно ги назова: „колумбовци на българския бряг” (Юрий Ив. Венелин, Вук Караджич, Йосиф Добровски и руският му преводач М. П. Погодин, К. Калайдович, П. Й. Шафарик, В. Ягич, П. А. Сирку и др.).

„История на славянските литератури” от Ал. Н. Пипин и В. Д. Спасович се наслагва в началните литературни историографски опити (Й. Иванов, Ал. Теодоров-Балан,  Д. Маринов, М. Москов, Б. Ангелов) (Вж.: Георгиев1980; Вачева 2005; Кьосев 1999, 29-38; Кръстев  2003, 361-362).

В някои от учебниците, както и в отзивите за тях,  се търсят елементи на сходимост между старобългарската книжовност и западноевропейската модерна литература, чиито очертания започват да се орелефират в светския италиански Ренесанс.

Много десетилетия, няколко поколения изследователи западноцентристи всуе ще налагат аналогии и/или дори „съвпадения”, ще отричат в крайна сметка художествените достойнства на  съписатели и преводачи, на старобългарското писмено слово,  където се претворява гръкоезичният византийски модел на изкуството и културата, роден от „противопоставянето и срещата” на Атина и Йерусалим (по С. С. Аверинцев).

Последователен привърженик в това направление е проф. Боян Пенев в „Българска литература. Кратък исторически преглед” (1929, 1945):

„Българските апокрифи, които са от византийски произход, на много места се отклоняват от чуждия образец и възпроизвеждат български чърти. Същото наблюдаваме и в нашата стара черковна живопис. В една от най-старите български черкви, Боянската - в околността на София - е запазено изображение на Тайната вечеря: И[и]сус и неговите ученици са представени като прости българи, в българско облекло - вечерят скромно с хляб, лук и сол - обикновената храна на нашия селянин. Битови картини от този род представя стенната живопис на Рилския манастир. Българските черковни проповеди - особено ония от тях, в които са изобличени грешниците, са пълни с реалистични описания на обществени недъзи и пороци, особено живо и пластично е представена тук покварата на духовенството и монашеството” (10-11).

Посочените особености на изображенията в Боянската черква не нарушават духовния реализъм, каноните на иконографията.

За останалите примери Боян Пенев е прав, но с уточнението - предметният/мимезисният/ реализъм е допустим само при теми, свързани с низки битови и събитийни явления (Д. С. Лихачов), тъй като тогава бива задействан реторическият принцип за уместност на речта - ниските стилистични регистри основателно съответстват на низките теми: напр. натурализмът в повествованията за  мъченията на грешниците в ада, за безпощадната жестокост на гонителите на християнството, когато се опитват да отвърнат ревностните християни  от Христовата вяра и т.н. Срв. още: Кръстев: 1971, 149-151.

Освен истории на старобългарската литература, съставят се и онагледяващи ги христоматии (Б. Ангелов и М. Генов, Й. Иванов и др.).

Авторитетният и влиятелният, властният акад. П. Динеков  издава „Старобългарски страници. Антология” (БП, С., 1966)  с впечатляващо оформление - твърда платнена подвързия, втора листова корица, обрамчваща книгата, чернобели илюстрации със сюжети от средновековната култура.

Текстовете са с подредба предимно по жанрови признаци, споделяни в историята на новоевропейската светска литература. Срв.  напр. разделите: „Поезия”, „Разкази и повести”, „Публицистика”; „прикриващите” наслови: „Между истината и легендата” с откъси предимно от жития и похвални слова, агиографски повествования за пренасяне на мощи, „Солунска легенда”.

„Старобългарски страници” продължава колективната, многократно преиздаваната университетска „Христоматия по старобългарска литература” (1961), където е съставител редом с проф. Куйо Куев и проф. Донка Петканова.

В подтекста си подбраните  творби обосновават Динековата теза за защита и прослава на непреходното старобългарско книжовно пространство - позиция, категорично изразена в наслов на негов сборник със студии статии: „Похвала на старата българска литература” (1979).

Несъмнено е просветителско-разпространителското, извънредно мощно въздействие на антологията. Достатъчни доказателства съдържа сборникът „Високо, при извора. Критики и есета” (1974) на проф. Светлозар Игов и признанието на писателя-академик Емилиян Станев за романа „Антихрист” (1970), което заслужава отделно литературоведско разследване:

„Петър Динеков започна да ме просвещава със старобългарската литература. Донесе ми антологията „Старобългарски страници”. Преди бях доста чел, Йордан Иванов и други. Много исторически книги си доставих от поредицата „Историческа библиотека”, документи за нашата история, която се издава от академията. И един ден, не знам как стана така, си спомних някои от моите изживявания като дете, видях моя живот в тези духовни етапи, през които съм минал. Така че в „Антихрист” има много автобиография. Говоря за оня вътрешен, личен, душевен мой живот. Веднъж изживях същото, което Теофил изживява, когато вижда сатаната. Това е момент, в който човек предизвиква Бога и приема сатаната. В романа има много работи, които безсъмнено не са точно така, както съм ги изживял. Тази книга най-високо ценя” (с. 33).

От житийния откъс „Из живота на Роман-Ромил” от монах Григорий писателят Емилиян Станев заема сцената със зимния риболов.

Встъпителното есе „Високо, при извора” е същевременно концептуален наслов на Иговата книга. Метафората-символ „извор” тук насочва към старобългарската писмена поезия и култура, на която е приемница новобългарската светска литература наедно с устната народна поезия (фолклора):

„Най-старата българска поезия - тази на солунските братя, на Константин Преславски, на Климент Охридски, на цял ред известни и неизвестни автори - е една възхвала на словото” (с. 6).

В увода си „Поглед върху старата българска литература” Петър Динеков споменава за непознаване на „историята” и „същността на старата българска литература”, „за нейния характер са натрупани многобройни предубеждения и те тежат върху съзнанието на нашата интелигенция” (с. 6).

Един от нейните отрицатели е Пенчо П. Славейков. А  Светлозар Игов добавя имената на Димитър Благоев и Гео Милев. Но нихилистите са много повече. Начело с обосноваване на позицията си е проф. Иван Шишманов (Ал. Н. Пипин, В. Д. Спасович, Г. Д. Попов, Д. Маринов, М. Москов, Бож. Ангелов, Ал. Теодоров-Балан, Б. Пенев, П. Мутафчиев, Кр. Куюмджиев).

Причината за тоя нихилизъм е в европоцентризма, в озападняването (вестернизацията) на културата ни, на обществено-политическия живот от националното ни Възраждане и до днес.

Престижните художествени ценности и модели се търсят сред плодовете на извънцърковния ренесансов хуманизъм в Западна Европа, отчужден и дори противопоставен на Христовия хуманизъм.

Духовното ни „вавилонско” самопленничество, стоенето ни пред портите на Запада е позорно явление, в което на практика сме въвлечени всички сега, когато сме в задния двор на Обединена Европа…

Светлозар Игов основателно забелязва, че отрицателният патос  „се дължи не на общ социално-класов подход към проблемите на българската литература, нито на единство на литературните вкусове и разбирания, а е просто израз на общия светски патос на епохата, продължаващ възрожденския рационализъм и демократизъм и отричащ средновековното рeлигиозно мислене, изразено в старата литература” (с. 14).

В епохата, когато диалектическият материализъм безусловно властваше, се налагаше да се взема ясно отношение към историческия живот и на българската литература.

Затова Петър Динеков, отграничавайки се от нихилизма, добавя уговорката: „Едно сравнение с нашата съвременност прави старата литература не само далечна и непонятна, но и ограничена в своите дирения, в своята способност да резонира, в много отношения чужда на реалната действителност, затворена в малко интересния свят на средновековното религиозно мислене. При това тук става дума не само за съдържание и идейни насоки, но и за форми и изразни средства, за стилови и жанрови особености” (с. 6).

Учил съм се и се уча от поколението български старобългаристи на Петър Динеков и в първите си стъпки на научното поприще също съм писал под въздействието на самосъхранителна автоцензура.

Сега ми е пределно ясно, че както средновековният книжовник не може да се труди без благодатта на Божието съдействие, така и ученият не може да навлезе в духовния свят на славяноцентричната ни старобългарска литература без Божие съдействие.

Невярно, по бесовски горделиво е да се подценява художественото майсторство в подвижничеството на старобългарските писатели (книжовници).

Те възприемат и продължават традициите на гръкоезичната византийска литература, чийто художествен език е резултат от срещата и противостоенето на близкоизточната (библейската) и античната поетика и естетика.

Несъмнено е, че в пъстроетничната Византия и в средновековна България тържествува гръкоезичната по произход риторика.

Неслучайно в Първия Симеонов сборник (най-стар препис от 1073 г.) се включва трактатът на Георги Хировоск „За поетическите фигури и тропи”. Християнската съдържателна форманта идва обаче от Свещеното Писание.

Близкоизточната поетика на Библията е твърде различна в сравнение с гръкоезичната поетика и в такъв план Библията е нериторична, но боговдъхновена и благодатна.

На нейните свойства се удивлява св. Йоан Златоуст (в беседа 37 на Книга „Битие”):

„Дори при малко думи често се намират голямо множество мисли. Тъй като (Писанието) е учение божествено, а не човешко, може да се види, че то изцяло е противоположно на мъдростта човешка. <…> Там (аз говоря за мъдростта човешка) цялото старание на людете е посветено как да се изредят думите. Тук е съвсем обратно: (Свещеното Писание) няма предвид красотата на думите или тяхното (изкусно) съчетаване; то само в себе си носи божествената Благодат, която предава блясък и красота на думите”.

В „Старобългарски страници” е поместена предсмъртната Кирилова молитва изповедание на вярата и наставление към учениците. В нея има препратки към Никейско-Цариградския символ на вярата. Образната енергия на текста се дължи изключително на въведени цитати от Псалтира („Книга на Хваленията”):

„Господи Боже мой, Който си сътворил всички ангелски чинове и безплътни сили, Който си разпрострял небесата (Пс. 103:2) и си утвърдил земята (Пс. 103:5), Който си привел от небитие в битие всичко съществуващо, Който всякога и всякъде изслушваш ония, които изпълняват Твоята воля и се боят от Тебе, и спазват Твоите заповеди, послушай [сега] и моята молитва: запази Твоето вярно стадо, над което беше поставил мене - непотребния и недостоен твой раб; избави го от безбожната и поганска злоба на ония, които говорят хула срещу тебе, и погуби триезичната ерес. Издигни Твоята църква с множество и съедини всички в единодушие; създай избрани люде (1 Петр. 2:9), единомислещи в твоята истинска вяра и в правото изповедание, и вдъхни в сърцата им словото на Твоето учение. Ако си избрал нас, недостойните, за проповедници на Христовото евангелие и ако ние се стремим към добри дела и вършим това, което Ти е угодно - това ни е Твой дар. Тези, които Ти ми беше поверил, предавам Ти ги като твои. Ръководи ги с мощната си десница и ги покрий с покрова на крилата си (Пс. 103:2), та всички да възхвалят и да славят името Ти - на Отца, и Сина, и Светия Дух. Амин!” (Превод: Христо Кодов).

В общата си предговорна характеристика на старобългарската литература Петър Динеков се стреми да изрази по-пълно преценките си:

„Религиозната образност и символика често пъти се явяват само една външна обвивка, една неизбежна, абстрактна изразна система от традиционни формули (с. 12); ако разчупим религиозната черупка, която ги обвива, пред нас старобългарската литература ще се яви по-богата и по-разнообразна, не така абстрактна и откъсната от живота, както на пръв поглед изглежда” (с. 12).

„Действително като славянска литература, писана на родния славянски език, старобългарската литература е най-тясно свързана с покръстването, с разпространението на християнството, с ролята на християнската черква” (с. 13).

В този контекст ясно и категорично се открояват разсъжденията на Светлозар Игов: „Идеалът на средновековната ни литература е религиозният човек, човекът с перспектива за божествено спасение, с хоризонтите на небесния живот; идеалът на литературата след Паисий е земният човек, светският човек, неговото лично и гражданско, светско и историческо битие” (с. 15).

В двата съпоставително разглеждани текста (на антологията и отзива) не се подминава конкретно-историческият подход, назован различно при учителя и рецензиращия го ученик.

Петър Динеков поставя проблема за „естетическата съотносителност на естетическите категории” и намира пределно точен отговор при Николай Г. Чернишевски („Естетическите отношения на изкуството към действителността”):

„Всички произведения на изкуството не от нашата цивилизация изискват непременно да се пренесем в онази епоха, в онази цивилизация, която ги е създала; инак те ще ни изглеждат непонятни и странни” (с. 17).

Светлозар Игов, както сам признава, стига „до въпроса за мярата, с която трябва да пристъпим към средновековната литература”. Посочва се Марксовият принцип да се върви „към нещата, включително и към предметите, които се формират естетически, със съответна, присъща на тях мяра” (с. 25).

Нужно е не да се предпоставят „наши съвременни идеи, а да се „вживеем” в нейната проблематика, да почувстваме специфичната й същност, което също може да даде нови импулси в съвременното движение на литературата - една творческа „емпатия”, необходимо не само на художествения творец, но и на човека на науката (с. 26).

Дадени са примери само от българската историческа романистика - Стоян Загорчинов и Емилиян Станев.

Примери с изследователи мога да добавя: Сергей С. Аверинцев и Виктор В. Бичков, който обяснява неразличаването на византийската естетика като своеобразно явление и нейното смесване с чуждата по дух естетика на Новото време с „господството в науката на античновинкелмановската традиция”.

Срв. при С. С. Аверинцев:  „Не бива да се поставя въпросът така: Длъжни ли сме да интерпретираме явленията от културата на далечни епохи с категориите на тези епохи или с категориите на собствената ни епоха? Непосредното, некритическото, недистанцираното използване на една или друга поредица от категории само по себе си може да се превърне единствено в провал. Да се опитваш да разсъждаваш с категориите на отминалата епоха е експеримент за неведом тогавашен мислител да съставиш трактат, който той е пропуснал на напише навреме; полезността на подобен опит е твърде неясна, но неосъществеността му е очевидна. Да се интерпретира културата от миналото като наивно пренасяш върху нея понятия от съвременността - означава да се занимаваш с разсъждаване, което подминава своя предмет и застрашава да премине в пълна безпредметност. Интерпретацията е възможна само като диалог на две понятийни системи - „някогашната” и „нашата”. Този диалог винаги ще си остава рискован, но никога няма да е безнадежден” (Кенанов 2006: с. 12 и 14).

За подстъпа към старата литература извънредно е важно не само да се признае, но и правилно да се тълкува нейната художественост.

В това отношение Светлозар Игов разсъждава: „Ако „художественост” е емоционално-образното структуриране на определен човешки опит, литературата от Средновековието е определено художествена. Както показва цялата ни стара литература, както показват вглъбените изследвания, „по самата си същност начинът на мислене на средновековния човек е поетическо-образен, мисълта му рядко е била оголена, освободена от елементите на конкретното, дори когато е ставало дума за спиритуални същности” (26-27).

За „модерна” метафора от най-висш разред с най-дълбока сила” е посочено изречение от реторическите приветствия-облажавания в пространното житие на св. Параскева/Петка Епиватска/Търновска от св. Евтимий, патриарх Търновски. Светата отшелница е живяла неотклонно в ангелска чистота и затова нейното тяло става вместилище на Благодатта и се обожествява по причастност (обожение): „Твоето тяло е съсъд свещен”.

В житието на пустинолюбивата девица се представя пътят към духовното оневестяване на човешката душа с Христос - небесния Жених в чертога на Царството небесно.

Християнският символизъм, метафорите-символи са в пълна противоположност на светския западен символизъм/теория на съответствията. Всеобхватният символизъм в художествения език определя главната цел на вербалното (словесното) и изобразителното (невербалното) творчество в църковното изкуство: чрез символи (подобия, образи) да се предлагат, представят и показват „пред очи” делата, сторени от боголюбивите представители на човешкия род, сред които е и св. Петка.

В поместените откъси в Динековата антология има цитати из Соломоновата „Песен на песните”, включена от Патриарх Евтимий за текстологическо сверяване в ръководеното от него движение за „изправяне на божествените книги духовни”.

В стила на кръговата композиция/”финално рамкиране” Светлозар Игов се връща към лекционните изявления на Петър Динеков с негово дръзко, бих казал самонадеяно, изказване:

„Ще дойде време и Библията с нейните евангелия и псалми, с „Песен на песните” ще бъде издадена не като религиозна служебна книга, а като паметник на човешката поетична мисъл” (с. 29).

В нашите „последни времена” това е напълно възможно при условие, че се издаде само текстът, който е само човешко дело, а се изключи текстът на невидимия Автор, т.е.  на Бога.

При такава „извадка” сигурно ще останат незначителни по брой страници.

Боговдъхновеното, извънличното слово на Библията изисква не буквален прочит, а по своето спасително предназначение то настоява за вярно тълкуване на скрития  духовен (символичен) смисъл в думите: Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен. И те са, които свидетелствуват за Мене (Йоан. 5:39).

Тук Иисус Христос изяснява на гонителите Си, че те търсят оправдание в буквите на Закона по Старозаветното Писание, а не искат да видят, че то свидетелства за Него, Спасителя (срв. 2 Кор. 3:14-16).

Да се отхвърлят библейските духовни дълбини и положената в тях христоцентричност е съблазнителна възможност, особено за книги като Соломоновата „Песен на песните”, чийто художествен език изцяло е в просторите на брачната символика. Многобройните образи са изцяло духовни и впадане в съблазън и пагуба е хедонистичното, плътското им изтълкуване.

За мистическия реализъм са обичайни мотивите за духовния брак, сватбената радост и веселие, както е например в Пс. 44; 1 Мак. 9:37. Тази традиция се продължава от Иисус Христос в притчата за чертога на Царството небесно и десетте девици (Мт. 25:1-13) и в символичните изречения за Жениха (Мт. 9:15).

Ценя Динековата антология „Старобългарски страници”, а рецензията и съпътстващите я студии на Иговата първа книга  съм изчел внимателно, с подчертаване.  Споделям оценката на проф. Антония Велкова-Гайдарджиева:

„Насловът „Високо, при извора” е прекрасно улучена метафора на цялото творчество на литературоведа. Творчество, неизменно подчинено на високи естетически критерии, посветено на „върховете” (в ценностно отношение) на родната и световната литература, от една страна, и впечатляващо дълбинно („изворно”) като постигнати тълкувателски открития и философски проницания, от друга страна. В книгата авторът включва критически текстове с различна жанрова определеност и с многообразна тематика. В този смисъл тя е представителна за кредото му на критик, за натюрела му на литературен ценител.

Широтата на интересите му - от проблемите на старобългарската литература до онова, което става в текущия литературен процес - остава запазена марка за Светлозар Игов и до днес” (Велкова-Гайдаржиева 2017: с. 406).

На проф. Светлозар Игов дължа признателност за публикуването на моята ключова теоретична статия „Агиографски текст и библейски метатекст” (сп. „Език и литература”, 4/1991).

Като нейно продължение са теоретичните ми обобщения „Подстъпни тезиси за старобългарския литературен модел” в ел. сп. „Литературен свят”, бр. 127/2020: https://literaturensviat.com/?p=167614

*    *    *

В София, в Придворната печатница, през 1937 г. „на ползу роду болгарскому” „със своите скромни сили на български учител” Любен Ковачев отпечатва книгата си „Стара българска литература”.

В кратък „Предговор” е обобщено, обозряно състоянието на проучванията и противоречивото отношение към плодовете на средновековната славянобългарска писменост”:

„Поради особеното естество на на своя характер нашата стара българска литература не е била предмет  и до день днешен на едно пълно, изчерпателно, научно изследване. И досега ние нямаме едно цялостно всестранно научно съчинение върху българската литература от далечното ни минало до Паисия.

Всичко, което имаме по този въпрос, е разхвърлено в разни статии и монографии, печатани в отделни списания и малки книжки. По тези причини историята на литературата ни от стария период, или по-точно от времето на Кирила и Методия до Паисия, все още чака своя призван майстор, който с вещината на един велик проницатель да събере всички материали, да ги преработи в кръга на своето научно съзнание, да ги подреди според изискванията на литературната история и да ги даде в една съвършена и завършена форма.

Дано нашият голям професор и отличен познавач на старобългарската ни литература Йордан Иванов стори това и запълни голямата празднота в това отношение.

Заедно с това ние трябва да изтъкнем, че българската литература от стария период не е разработена и в едно популярно съчинение, което да задоволи духовните потребности на един по-широк кръг читатели.

Съчиненията по този въпрос на Божан Ангелов и покойния проф. Боян Пенев са много добри, но все пак незадоволителни и недостатъчни.

Старобългарската литература за голямото мнозинство от нашето общество остава непозната, чужда и далечна. Познанията по нея са смътни, повръхностни и често пъти съвсем превратни. Има дори образовани люде, които смятат, че в литературата ни от стария период няма нищо българско и ценно, и като така - няма защо да се изучва.

Същите хора, поклонници на чуждото казват, че е излишна в училищата и само обременява съзнанието на ученика, като го прави сух и схоластичен. „На такива какво да речем или какво да отговорим на тези безумници?” Обаче ще отговорим с думите на Паисия: „Българине, знай свой род и език” (3-4).

Любен Ковачев отразява трудове на Боян Пенев, Йордан Иванов, Божан Ангелов, на Христо Ив. Попов (Капнилов), чрез когото и се представят възгледите на П. А. Сирку/Сирков и К. Ф. Радченко за исихазма, преп. Теодосий Търновски, св. Евтимий, патриарх Търновски.

Приложената библиография допълва списъка на ползваните старобългаристични проучвания и издания.  В оригинал/нормализиран и превод, в преразкази се внасят старобългарски творби.

Преглед и оценъчни коментари към творенията на старобългарските книжовници  се четат в „Очерки по българска литература” (Издат. „Факел”, С., 1946) на Цветан Минков.

В рамките на марксическото литературознание (срв.: Дмитриев, Мокиенко 1982) по измеренията на съветската славистика и българистика се вмества литографското двутомно издание  с лекциите  на проф. Петър Динеков:  „Стара българска литература. Кратък курс”.(Издат. „Наука и изкуство”, С.,  ч. 1, 1950, ч. 2, 1953). Опорните точки се търсят в трудовете на акад. Н. С. Державин и проф. Н. К. Гудзий.

При написването на студията за св. Евтимий, патриарх Търновски (ч. 2, 48-84), са обобщени достиженията на евтимиезнанието в трудовете на П. А. Сырку, К. Ф. Радченко, Е. Калужняцки, В. Киселков и др.

В лекциите е показателна  извадката от реч („Българи и руси в своята история”) на Вълко Червенков, произнесена по радиостанция „Христо Ботев” на 15 октомври 1942 г.:

„Особено забележително е било влиянието на Търновската школа на знаменития наш Патриарх Евтимий. Неговата реформа на българското правописане е оказала огромно влияние в промените на руската ортография. В Москва по това време била създадена литературна школа, която имала за свой вдъхновител и учител Патриарх Евтимий. Много образовани българи и сърби, като Митрополит Киприан и Григорий Цамблак, като Пахомий Логотет, се преселили в Русия, дето те намерили радушен прием в княжеските и епископските дворове и в богатите манастири”(ч. 2, с. 84).

Лекциите на акад. Петър Динеков могат да се разгледат като подготовка за участието на видния всевластен учен в написването и отпечатването на колективната академическа „История на българската литература. Т. 1. Старобългарска литература” (БАН, С., 1963), където е вложен лекционният очерк за Патриарх Евтимий (Повече вж.: Кенанов 2009, 148-161).

За отбелязване е изразеното отрицателно отношение на П. Динеков към исихазма, което донякъде е преодоляно от акад. Иван Дуйчев и проф. Куйо Куев в прегледа на българската литература от ХІV век (270-272).

Действително, византийско-българският исихазъм от ХІV век е разположен единствено и изцяло в благодатната традиция на светоотеческото Предание. Вж. Мейендорф 1997: с. 328 и сл.

Високата съдържателност на академическата история на старобългарската литература  се дължи на съцветието  от автори -  именити старобългаристи и слависти: Петър Динеков, Емил Георгиев, Иван Дуйчев, Боню Ст. Ангелов, Велчо Велчев, Куйо Куев, които са дейни съработници в полето на старобългарското/славянското ръкописно наследство.

Акад. Емил Георгиев в поредица свои издания  написва недовършена поредица изследвания за историята на старобългарската литература: „Разцветът на българската литература в  IX-X в.” (1962), „Литература на изострени борби в Средновековна България (1966), „Литературата на Втората българска държава (1977).

„Проуки и очерти по старобългарска литература”, (С., 1956) на д-р Васил Сл. Киселков  съдържа портрети на старобългарски книжовници от св. св. Кирил и Методий до Пимен Зографски и Партений Павлов.

Авторът, известен и като деен преводач на старобългарски творби, откровено заявява, че дава „по-друго осветление на редица стари и нови въпроси, засегнати в книгата ни.

Някои от досегашните ни възгледи, резултат на нови проучвания, дори са съвсем противоположни  на традиционните научни схващания досежно разглежаните писатели и въпроси, но и на собствените ни изказвания в предишни книжовни трудове.

Считаме за уместно да отбележим, че докато по-преди, под влияние на буржоазните историци от миналия век, вярвахме, че глаголицата е била създадена от Константин Философ в 855 г., а кирилицата - от някой български книжовник в началото на Х век, днес сме дълбоко убедени, че първата е общославянска азбука, създадена преди заселването на южните славяни на Балканския полуостров” (с. 4).

Други превратни твърдения: „Презвитер Козма е живял през  XI век, а своята „Беседа” ще е написал непосредствено след голямото българско въстание в Македония, Моравско и днешна Югозападна България от 1040-1041 година, - може би в 1042 година или година-две след нея, и то в Охрид, където ще е бил, по всяка вероятност, църковен проповедник” (с. 135);

„Докато идеалистът-исихаст и човекът с болните и опънати нерви може да живее в безмълвие и съзерцание, в пост и молитви и в размишления за суетата на земния живот и за вечното небесно блаженство, целият народ съвсем не може да се успокоява и да се подхранва с илюзиите на исихастите: защото той е роб на природните си желания, страсти и нужди, на своя вечен копнеж за материално благоденствие, за социална правда и за радост, щастие и дълъг живот тук на земята” (с. 157);

за „Панегирика” от 1425 г., дело на дяк Андрей: „За него природните сили, класовите противоречия и борби и вечният човешки стремеж към повече материални блага, към по-добър социален и политически строй и към нови, положителни знания, не играят никаква роля. Фактът, че в панегирика не е поместена нито една статия с природонаучен, светски или исторически характер и че из всяка страница лъха дъхът на монашеския аскетизъм и мистицизъм и на безжизнената схоластика, напълно потвърждава казаното за отчуждеността на неговия автор от реалния живот и за сляпата привързаност на същия към средновековната наука и средновековния строй” (с. 265).

Израснала в духовната атмосфера на Динековския българистичен кръг, проф. дфн Донка Петканова издава и препечатва лекциите си по старобългарска литература.

Преизданието от 2001 г. на Издателство „Абагар” - Велико Търново е с ново заглавие: „Българска средновековна литература”.

Промяната е обяснена от именитата, извънредно талантлива и трудолюбива  проф. Донка Петканова:

„Този труд претърпява днес четвъртото си издание, винаги допълван с нови факти, анализи и актуализиран в библиографско отношение. Така той постепенно прерасна в цялостна и сравнително пълна история на старобългарската литература от нейното начало до нейния залез. Тъй като тази литература се формира и развива в условията на Средновековието, сметнах за по-уместно трудът да се озаглави „Българска средновековна литература”, като в изложението не се отказвам и от термина „старобългарска литература”, който е традиционен” (с. 4).

Капиталният историографски труд е върхово постижение върху фона на предходните истории на старобългарската литература.

Този успех на проф. Донка Петканова идва не само след внимателни прочити на  студии и книги в областите на старобългаристичната проблематика, но и след нейни конкретни задълбочени изследвания, тематично обхващащи различните времеви дялове на старобългарската книжовна традиция.

Тук само ще посоча само две знакови студии, свързани с агиографията,  които съм чел  и препрочитам (а втората студия съм я преиздал в алманаха „Търновски писмена”, 2/2009, 100-130): „Литературни особености на Пространното житие на Константин-Кирил” (Петканова-Тотева, Д. Въпроси на старобългарската литература (НП, С., 1966), 96-120 и „Нови черти в похвалното слово през XIV-XV век”).

Отделно искам да подчертая куража на проф. Донка Петканова, въпреки нахокванията от страна на мои системни враждебници, да подкрепи хабилитационната ми дисертация  и професурата ми с хабилитационния труд „Евтимиева метафрастика” (ВАК, 2002) (Кенанов, Д. Метафрастика (Симеон Метафраст и православната славянска агиография, Велико Търново, 1997).

Автореферат на дисертация за получаване на научната степен „Доктор на филологическите науки”, Велико Търново, 1998, 49 стр. Защита: 7.10.1998 г. Официални рецензенти: проф. дфн Донка Петканова, проф.д-р Надежда Драгова, проф. дфн. Георги Данчев. Президиум на ВАК: Прот. № 1/ 10. 01. 2002 г. Дипл. № 27724/ 21.01.2002 г.).

В моята книга „Озареният Григорий Цамблак. По материали от Вилнюските   ръкописни и старопечатни сбирки (ИК „ЖАНЕТ-45″, Издат.    „ПИК”, Пловдив - Велико Търново, 2000, 105-123) препечатвам знаменателното Цамблаково „Слово за преподобните отци в Сирна Събота” по вторичната му редакция старопечатния  „Съборникъ словъ и поучений отцов Церкви”, М., 1647, Почаев, 1782.

Текстът е преведен на новобългарски език в „Григорий Цамблак. Избрани съчинения”(Издат. „Абагар”, Велико Търново, 2010).

Съставителството е на проф. Д. Петканова, която ми позвъни за очевидно погрешното име „Сомон”, вм. Солон - прочут античен философ и законодател.

Проверих и уточних - в ръкописите правилно е предадено името Солон, а в старопечатното издание то  е преиначено, където има още объркване в листовата подредба.

Подготвих текста по първичната редакция, автограф на Пахомий Логотет, също и фототипно - вторичната редакция по антологията „Съборникъ” (Кенанов, Д . Пахомий Логотет и Григорий Цамблак. Слово за препод. отци в Сирна Събота. - В: Кенанов 2010, 71-149. Препечатка само на Пахомиевия препис: Кенанов 2014, 288-315).

В моя преглед сигурно пропускам някои заглавия, но не мога да не отбележа благородния просветителски патос  на проф. Всеволод Дм. Андреев от Петербургския университет, автор на учебник и христоматия на българската литература (вж. Кенанов 2012: 7-9 и тук, стр. 20-24), на Любен Георгиев, проф. Светлозар Игов, дръзнали да присъединят света на старобългарската литература в контекста на  цялостната картина на българското художествено слово (Георгиев: 1992; Игов: 1996), на д-р Стойко Лазаров, Българска литература. Очерци и статии (C., 2004).

Не мога да не припомня за замислената актуална издателска  поредица „Как да разбираме литературната творба” на Пловдивския университет и особено на книгата „Стара българска литература” (Пловдив, 1992) на Мария Шнитер, която  е несполучлив опит да приложи буквално понятийни постулати от ранозрейната „Поетика на старобългарската литература” (С., 1982) на талантливия учен проф. Красимир Станчев.

Неговият труд се посрещна оправдано с интерес, но като цяло е модно уместно/ неуместно подражание на аналогични  откривателски изследвания в съветската културологическа школа.

И така идва ред на свръхамбициозния колективен продукт „История на българската средновековна литература” (Издат. „Изток-Запад, С., 2008). „Съставител: Анисава Милтенова. Автори: Аделина Ангушева, Десислава Атанасова, Андрей Бояджиев, Нина Гагова, Маргарет Димитрова, Мария Йовчева,  Татяна Славова, Ана Стойкова, Лора Тасева”.

Трудът е еклектичен - всеки от авторите си пише по своите теми, но без обща теоретична, диалектико-историческа концепция.

Естествено,   разширена е фактологията под напора на нови текстологически открития. Но всичко е замръзнало в статична изходна позиция. Нищо ново за художествения език и неговото развитие в рамките на стиловата картина в текстовете на старобългарските автори и преводачи.

Премълчаване на изследвания, но скрито използване на идейни елементи от тях. Повърхностно и погрешно пресъздаване на понятия и постановки от цитирани проучвания. За мен това не е изненада - съставителката Анисава Милтенова  и близкият кръг край нея на няколко пъти са ме възрадвали с присвоителските  си подходи към мои открития.

Действително съвременната ни старобългаристична гилдия се нуждае не от себелюбивото „криво огледало” на нарцисианството и киченето с чужди украшения, а от катарзис, който настъпи в руската славистика.

Тогава вече ще бъде възможна появата на  невъзможната досега единна,  истинска История на старобългарската литература… Срв.: Николаев: 1997; Буланин: 2005.

———————

ЛИТЕРАТУРА:

Аверинцев 2004. Аверинцев, С. С. Поэтика ранневизантийской литературы. Издат. „Азбука-классика”, СПб., 2004.

Ауэрбах 1976. Ауэрбах, Э. Мимесис. Изображение действительности в западноевропейской литературе, М., 1976.

Борев 1997. Борев, Ю. Эстетика, Т. 2, „Русич”, Смоленск, 1997.

Буланин 2005. Буланин, Дм. М. Эпилог к истории русской интеллигенции: Три юбилея, Спб., Издат. „Дмитрий Буланин”, 2005

Бычков 1991. Бычков В. В. Малая история византийской эстетики, „Путь к истине”, Киев, 1991.

Вачева 2005. Вачева, А. Историография и критика. Варна, 2005. https://liternet.bg/ebook/istorio grafia/index.html 13.06. 2023;

Велкова-Гайдаржиева 2017. Велкова-Гайдаржиева, Ант. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов, УИ, Велико Търново, 2017.

Георгиев 1980. Георгиев, Ем. Люлката на старата и новата българска писменост, НП, С., 1980.

Георгиев 1992. Георгиев, Л. Литературна класика, кн. 1, Издат. „Свят”, С., 1992.

Дмитриев, Мокиенко 1982. Дмитриев, П. А., В. М. Мокиенко, Классики марксизма-ленинизма и славянская филология,  ЛУ, Ленинград, 1982.

Евсевий 1848. Евсевий Памфил, Церковная история, СПб., 1848, с. 569.

Игов 1996. Игов, Св. Кратка история на българската литература, „Просвета”, С., 1996.

Кенанов 1991. Кенанов, Д. Агиографски текст и библейски метатекст. // Език и литература, 1991, кн. 4, 11-22.

Кенанов 1995. Кенанов, Д. Ораторската проза на Патриарх Евтимий, Издат. „ПИК”, Велико Търново, 1995.

Кенанов 1997. Кенанов, Д. Умиление-катарзис и съпреживяване на агиографския текст. // Българистични проучвания, т. 2, Велико Търново, 1997, 259-274.

Кенанов 1997а. Кенанов, Д. Метафрастика. Симеон Метафраст и православната славянска агиография. Издат. „ПИК”, Велико Търново, 1997.

Кенанов 1999. Кенанов, Д. Евтимиева метафрастика. Път и мисия във времето. ИК „ЖАНЕТ- 45″, Издат. „ПИК”, Пловдив - Велико Търново, 1999.

Кенанов 2000. Старобългарска литература. Предговор, съставителство и коментар: Д. Кенанов, „Слово”, Велико Търново, 2000.

Кенанов 2002. Кенанов, Д. Славянска метафрастика (с приложение на жития за св. Сава Сръбски), ИК “Жанет - 45″, Изд. “ПИК”, Пловдив - Велико  Търново, 2002.

Кенанов 2002. Кенанов, Д. Старобългарският текст - свобода и отговорност на четене (Предварителни бележки) - В: Език и стратегии в обучението. Сборник, посветен на 70-годишнината на доц. д-р Стефанка Стефанова и доц. д-р Мариета Тончева, Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2005,  181-185. Други издания вж.: Кенанов 2006: 9-14. Ел. сп. „Литературен свят”, бр. 127/2020:  literaturensviat.com/?p=167608

Кенанов 2006. Кенанов, Д. Библия и старобългарска литература. Учебно помагало за 9. клас, Изд. „ЖАНЕТ- 45″, Пловдив, 2006.

Кенанов 2009. Кенанов, Д. Българското евтимиезнание през ХХ век. - Търновски писмена. Алманах за Търновската книжовна школа. 2/2009, 148-161.

Кенанов 2010. Кенанов, Д. Пахомий Логотет и Григорий Цамблак. Слово за препод. отци в Сирна Събота. - В: Търновски писмена. Алманах за Търновската книжовна школа, 3/2010, 71-149.

Кенанов 2012. Кенанов, Д. Профессор Всеволод Андреев, его христоматия и история болгарской литературы. - В: Перелистывая страницы памяти… Проф. Всеволод Дмитриевич Андреев в воспоминаниях современников, Изд-во С.-Петерб. у-та, СПб.,2012,7-9.

Кенанов 2014. Кенанов, Д. Соломоновата „Песен на песните” и творчеството на търновските книжовници. - В: Кенанов, Д. Страници от книжовното наследство, Изд. „ЖАНЕТ 45″, Пловдив, 2014, 246-249.

Кенанов 2017. Кенанов, Д. Православният славяноцентризъм на старобългарската литература.//Первый международный конгресс православных ученых. Евангельские ценности и будущее православного мира. “Наука и православие: Стратегии развития”, 20-26 февраля 2017 г., Великое Тырново, Болгария, Воронеж, 2017, 58-70.

Кенанов 2020. Кенанов, Д. Старобългарският литературен модел и неговият език (Страници в памет на проф. Боян Ничев) - В: Българската литературна критика - позиции и контексти. Сборник с научни изследвания. Съст.: Александра Антонова, БАН, С., 2020, 11-30.

Кенанов 2021. 650 години Търновска държава на Духа. 1371-1971-2021. УИ, Велико Търново, 2021.

Копреева 1996. Копреева, Т. Н. Немеркнущий свет. Из истории книжных связей Болгарии и России. XI - нач. XIX вв., Изд. „ПИК”, Велико Търново, 1996.

Кръстев 2003. Кръстев, Д. Българските литературноисторически идеи и концепции през 20-те години на ХХ век (Кратък опис). - В: Памет и дълг. Велико Търново, 2003, 361-362.

Кръстев 1971. Кръстев, К. Наченки на Ренесанс в Средновековна България, Издат. „Български художник”, С., 1971, 149-151.

Курциус 1996. Курциус, Е. Р. Европейската литература и латинското средновековие, Београд, 1996. Превод на сръбски език.

Курциус 2000. Курциус, Е. Р. Европейска литература.- В: Език и литература, № 2, С., 2000, 17-28.

Кьосев 1999. Кьосев, Ал. Позивитизъм, романтически метафори, институционални метафизики. Учебниците по българска история и конструирането на националната идентичност. - В: Литературна мисъл, 2/1999, 29-38;

Лебедев 1895. Лебедев, П. Наука о богослужении православной церкви, ч. 1, М., 1895; М., 1909.

Лихачев 1979. Лихачев, Д. С. Поэтика древнерусской литературы. М., 1979.

Лосев 1978. Лосев, А. Ф. Эстетика Возрождения, М., „Мысль”, 1978.

Мейендорф 1997. протопресвитер Иоанн Мейендорф, Жизнь и труды святителя Григория Паламы, „Византинороссика”, СПб., 1997, с . 328 и сл.

Николаев 1997. Освобождение от догм. История русской литературы. Состояние и пути изучения. Отв. ред.: Д. П. Николаев, „Наследие”, М., 1997

Ничев 1971. Ничев, Б. Увод в южнославянския реализъм. От фолклор към литература в естетическия развой на южните славяни през ХVІІІ и ХІХ в., С., 1971.

Ничев 1976. Ничев, Б. От фолклор към литература. Увод в южнославянския реализъм, С., 1976.

Ничев 1986. Ничев, Б. Основи на сравнителното литературознание (Сравнително изучаване на литературата и проблемите на съвременната литературна наука), С., 1986.

Пикио 2003. Пиккио, Р. Slavia Orthodoxa. Литература и язык. „Знак”, М., 2003.

Русев 1983. П. Русев. Естетика и майсторство на писателите от Евтимиевата книжовна школа. С., 1983.

Уваров 1908 Уваров, А. С. Христианская символика, М.,1908, М., 2001.

http://www.nabore.bg/statia/profesor-donka-petkanova-3709-9