Димитър Кенанов

III

ТЕЗИСИ ЗА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЛИТЕРАТУРЕН МОДЕЛ

Природата е храм, де живи стълбове// понявга смътен звук
отронват мимолетно.// Човек минава там, посрещнат вред
приветно// от вечни символи - безкрайни лесове.
Из „Съответствия” на Шарл Бодлер, превод: Георги Михайлов

Когато през ХIХ век започва системното изучаване на старобългарската книжовна традиция, литературната наука прилага критериите на светската новоевропейска поетика и естетика. Престижните художествени ценности и модели се търсят само сред плодовете на извънцърковния ренесансов хуманизъм в Западна Европа, отчужден и дори противопоставен на Христовия хуманизъм.

Опирайки се на ред видни изследвачи (Алексей Ф. Лосев, Дмитрий С. Лихачов, Сергей С. Аверинцев, Рикардо Пикио, Пеньо Русев,  Юрий М. Лотман, Виктор В. Бичков, Ернст-Роберт Курциус, Нортъп Фрай, Боян Ничев и др.), у мене започна да се прояснява следната концепция за византийско-старобългарския литературен модел:

1. Художественият език на боговдъхновените книги със Свещеното Писание на Стария/ Ветхия и Новия Завет отразяват нереторичната поетика и култура на Близкия Изток. Там писателят притежава особено обществено положение. Той е пророк и записвач на извънличното Божие слово, съработник у Бога (1 Кор. 3:9) и вдъхновяван от Неговата благодат (срв. „Азбучна молитва”: „Изпрати живия Господ Дух//да вдъхне в сърцето ми слово,// което ще бъде успех за всички,// които живеят според заповедите Твои” (превод на проф. К. М. Куев).

1.2. Християнският писател, дори когато владее съвършено технологията/ хитроречието на словописането, не забравя, че художествената сила на красноречието е благодатен дар: „О, благодат Господня, кому се даваш?” - пита се старобългарският книжовник поп Драгомир от XII в., когато преписва Евангелието.

2. Литераторът от Елада е с авторско самосъзнание, за когото произведението на изкуството е личен резултат от вдъхновителната подкрепа на музите и възпроизвеждане на битийните явления. По такъв начин за антична Гърция изкуството е подражание (мимезис) на реалността. Човекът се възприема като равновесие на тяло и душа, както това е определено от Протагор: „Човек е мярка на всички неща”. Свързаната с християнството култура предпочита да изследва напрежението, противостоенето  на тялото и душата. Принципът на Протагор е преосмислен: „Бог е мярка за всички неща”.

2.1. Византийската и породената от нея старобългарска литература са резултат от срещата и противополагането на Йерусалим и Атина, на близкоизточната култура и гръкоезичната реторика. Ето защо старобългарската литературна естетика и поетика е различна и дори противоположна на античната и новоевропейската естетика и поетика.

2.2. Генеративната „морфология на културите”, описана от Арнолд Тойнби, е коментирана от Ернст-Роберт Курциус: „Отделните културни движения могат да бъдат независими едно от друго (както например културата на маите и на древен Крит), но могат да бъдат обвързани в такава генеративна връзка, че едната да се окаже дъщерна култура на другата”. Вж.: Курциус 2000: с. 19. Превод: Симеон Хаджикосев; Курциус 1996: с. 17. Превод: Йосиф Бабич).

3. Библията е метатекст, където е кодирана всеобщата история на Вселената и човека (сътворение, минало, настояще, бъдеще). Св. Писание и Св. Предание с Откровение за горен, духовен свят - царството небесно, светия град - Нови Йерусалим. Сътвореното видимо битие е книга със словесен (вербален) и несловесен текст. Земен сетивен свят, който след грехопадението е подготвян за обнова и духовно преображение чрез подражание с дела и вяра на Иисус Христос („Подражавайте на Христа”. По 1 Кор. 11:1). Праведните се изкачват по стълбата (лествицата) на добродетелите от живелището на света (Йерусалим) към Вишния Нови Йерусалим.

4. Старият Завет предизобразява събитията в Новия Завет. Сам Иисус Христос представя „Книга на пророк Исаия” като метатекст, предричащ Неговото благовестно пришествие: „Подадоха Му книгата на пророк Исаия; и Той, като разгъна книгата, намери мястото (Ис. 61:1-2), дето бе писано: Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година. <…> И почна да им говори: Днес се изпълни това писание, което чухте” (Лк. 4:17-19, 21; срв. Йоан 5:39).

4.1. Извънличното слово на Библията според Ерик Ауербах, предизвиква вътрешно желание да се изтълкува тъмното, скритото в недрата на думите. Свещ. Евангелие повелява чрез Иисус Христос да се изследва Писанието (Йоан 5:39), а самите тълкуватели копнеят да проникнат през „свещените завеси” (св. Дионисий Ареопагит), през енигмите, които кодират информацията за отминалата, днешната и бъдещата история и следистория на света и човека. В този контекст може вярно да се разчете неясната на пръв поглед приписка на „грешния” Йоан Григориевич, син на Плужков, от 1503 г.: „Кто есть в пустыни - хлеб предложи, а камень яст - тот есть неизтолковая книгу изочтет; ни во что же есть” (срв. Лк. 4:3-4) (Копреева 1996: с. 135 и 12).

5. Отношенията между двете части на Библията са йерархични и се основават на ценностната опозиция: „свещено-свръхсвещено”. В двата дяла са различни гледните точки към плътския живот и връзките му с моралния ред и чистота: „Образ на външното и чувственото телесно обучение е Вехтият Завет. Светото Евангелие, сиреч Новият Завет, е образ на пазенето, на чистотата на сърцето” (Исихий Йерусалимски). На природния човек и земния гражданин се предлага да се обнови душевно, като отхвърли грехотворните страсти. За идеал е издигнат новозаветният, преобразеният гражданин на небесния Йерусалим. Първи пратеник оттам, върховен първообраз (архетип), пример и мяра е Христос - Спасителят, Синът Божи. Неговата светлина и слава са образ на невидимия Бог (2 Кор. 4:4).

6. Християнски символизъм обнизва сюжетите в богословската литература, която не може да бъде четена с прякото (буквалното) значение на думата още и заради типолого-алегорическото й вграждане във всеобщия текст на Свещеното Писание. Срв.: „Под общим именем символа в христианском богослужении разумеется всякий образ, посредством которого религиозная мысль делается доступной чувственному воззрению. Он есть воплощение сверхъестественного в чувственной форме. Таким образом в символе различаются две стороны - видимая или чувственный образ, и невидимая - сверхъестественное, духовное содержание” (Лебедев 1895: с. 47; с. 45);

6.1. Всеобхватният символизъм в художествения език определя една от целите на вербалното (словесното) и изобразителното (невербалното) творчество в църковното изкуство: чрез символи (подобия, образи) да се предлагат, представят и показват „пред очи” делата, сторени от боголюбивите представители на човешкия род. Срв.: „Началообразы и первообразы [т.е. архетипи], мысленные и боголепные образцы, т.е. выражения божественного и разумного здания в душах наших, Сын Божий создал Сам и по собственному Образу” (Евсевий 1848: с. 569; вж.:Уваров 1908).

7. Настъпва промяна и в битуването на метода на съпоставянето (синкрисис), с който конкретните герои или явления се сравняват с общи, универсални образци (парадигми). Християнските праведници, светиите, са изпълнители на Новия Завет (обет) между Бог и човека. Затова те превъзхождат ценностно старозаветните герои-образци и са изравнени по висота и чест с новозаветните герои. Разграничението се прави в патристическата епоха.

8. Вездесъщото присъствие на библейския метатекст насочва слушащия или четящия как да съпреживява предлаганото слово и налага еднозначен характер на катарзиса, който може да бъде само в рамките на благовидното умиление (елеос).

9. Може да се говори за действие на правило за всеобщата адаптация: за да се разпространяват свободно и с официална подкрепа, литературните теми и сюжети на книгите се приспособяват и съгласуват с веровата ценностна система на християнството, подпомагат нейната истинност като я илюстрират. При такива условия се осъществява битуването на романа за Александър Македонски („Александрия”), на нравоучителните повести „Стефанит и Ихнилат”, „Варлаам и Йоасаф” и други.

9.1. Чертите от библейските образи се пренасят и възобновяват в деянията на конкретни герои (напр. св. Константин-Кирил е втори апостол Павел за езичниците славяни). Цитатите от Библията се редуват с авторски текстови структури и изпълняват важни доказателствени, естетико-етически, идеологически и стилово-формиращи функции.

9.2. С авторитета на библейския метатекст се изравняват постиженията на св. отци (патристите), на видни църковни, благодатни писатели. И затова - немислимо е да се разчете средновековен литературен текст, ако не съумеем да прозрем и декодираме метатекстовата информация. Нейното присъствие засилва убеждението, че всеки човек е включен във времевия поток на всемирната история и е страна от обета с Божия промисъл. [Освен „метатекстова информация", според мене са приложими и други термини, посочени от Б. Ничев: „междулитературни модели" (Х. Флашка, З. Константинович), „литературна стадиалност" (Олга Фрейденберг)" (Ничев 1986, с. 155)].

10. Преобладаващата част от запазените старобългарски текстове са предназначени за речитативно, разпевно четене пред слушатели в храмовото пространство. За пълното убеждаване и емоционалното завладяване на човека с трогателно, пречистващо умиление извънредно важно условие е с делата си църковният вития да изповядва, да изпълнява изречените думи.

10.1. При устното възприемане на ораторското слово съществен проблем е как звучи и тече, как ритмически се извива и заплита плетеницата на думите. Твърде показателно е, че на старобългарски език „риторъ” се превежда с „рeчоточьць” (Кенанов 1995: с. 10) - назовано е умението да се пише и говори непосредствено и въздействено по законите на литературната естетика. Средновековният писател добре познава съставните елементи на речта: мисъл и значителност на изразяване, ритмически редове (колони, периоди), край на колоните (клаузули) и др.

11. Стилът „плетение словес/словесно везмо” преминава през две незабелязвани до скоро степени - ясен, монументален (IX - XIV век) и усложнен, емоционално-експресивен стил (ХІV - ХVІ век). За мене е очевидно, че в строежа на православната славянска литература през двата етапа центърът се изгражда от старобългарски книжовници и той се намира в Плиска и Велики Преслав, Охрид, Света гора Атонска, Парория (Странджа), Килифарево и Търновград, Ресавския манастир. Този „подвижен” център с православния си авторитет осветява земите на славяноезичната по богослужение верска общност и нека подчертая - никога не подтиска склонните към етноцентризъм поместни книжовни огнища в Сърбия, Угро-Влахия, Молдова, Великото княжество Литовско, Московска Русия.

12. Движението за развитие на художествения език може да се нарече „метафрастика” по почетния титул „Метафраст” на Симеон Логотет от ? в., който пресъставя/метафразира/префразира житията за светиите на украсен, реторически език.[Срв. „включването на литературен материал отдругаде" при „монтажния принцип", за който говори Томас Ман (Ничев 1986: с. 85)]. Не само по сила и по ритмическа организация се отличава Метафрастовият образ на писане, а „по степента на изразната уместност и пригоденост спрямо всички слушатели”. Михаил Псел признава, че „не знае друг (писател), при когото толкова точно стилът, формата/идеята да съответстват толкова точно на предмета” (Кенанов 1997a: с. 58).

12.1 Същността на метафрастиката обобщава латинската сентенция: „Non nova, sed nova/Не нови неща, но по нов начин“. В областта на житийната (агиографската) проза за текстове-образци и пораждащи жанрови модели писателите метафрасти използват житието за св. Антоний Велики от Атанасий Александрийски и епитафията (надгробното слово) за св. Василий Велики от Григорий Богослов. За учителната и тържествената ораторска проза на постоянна почит е творчеството на тримата светители Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст, на които Църквата посвещава общ празник (30 януари).

12.2. Метафрастиката се превръща във форма за съществуване на православната духовна култура, чието авторство е извънлично: житията са плод от сътворчеството на човека с благодатното озарение на Бог върху съставителя на агиографското четиво, където няма лично (субективно) мнение. По този начин метафрастиката пази догматичното единство на православието и тласка напред процесите на централизация в духовния живот на Византия и единоверните с нея държави.

12.3. За да се възпре етническото и верското претопяване на християнските народи на Балканите в условията на турското робство, на достъпен говорим език започва да се метафразира и усвоява духовното наследство от миналото, чийто литературен език е станал вече трудно разбираем. Българските книжовници дамаскинари опростяват вторично стила „плетение словес/словесно везмо”. Метафрастиката на говоримия език, на просторечието е продължителен процес от ХVІІ-ХVІІІ век до риторичната му стабилизация към средата на ХІХ век, когато се оформя нормирането на новобългарския книжовен език.

12.4. Старобългарската литература сякаш няма „ученически” период - още от самото си начало тя  притежава изразна пълнота. Преводачите претворяват адекватно, смислово точно от гръцки език, както Свещеното Писание на Стария/Ветхия и Новия Завет, така и творческото наследство на гръкоезичната патристика (св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Йоан Дамаскин и още много други църковни писатели). Същевременно се спазва принципът на пословното превеждане, без да се нарушава гръцкият синтаксис, натоварен със стилистични, художествени функции. Срещу една гръцка словоформа могат да стоят двойка български думи. Немислим е „преводът адаптация или побългаряване” (Ничев 1986: с. 97) от „ученическия” период на възрожденската ни словесна култура.

——————————

ЛИТЕРАТУРА:

Аверинцев 2004. Аверинцев, С.С. Поэтика ранневизантийской литературы. Издат. „Азбука-классика”, СПб., 2004.

Ауэрбах 1976. Ауэрбах, Э. Мимесис. Изображение действительности в западноевропейской литературе, М., 1976.

Борев 1997. Борев, Ю. Эстетика, Т. 2, „Русич”, Смоленск, 1997.

Бычков 1991. Бычков В. В. Малая история византийской эстетики, „Путь к истине”, Киев, 1991.

Евсевий 1848. Евсевий Памфил, Церковная история, СПб., 1848, с. 569.

Кенанов 1991. Агиографски текст и библейски метатекст. // Език и литература, 1991, кн. 4, 11-22.

Кенанов 1995. Кенанов, Д. Ораторската проза на Патриарх Евтимий, Издат. „ПИК”, Велико Търново, 1995.

Кенанов 1997. Умиление - катарзис и съпреживяване на агиографския текст. // Българистични проучвания, т. 2, Велико Търново, 1997, 259-274.

Кенанов 1997а. Кенанов, Д. Метафрастика. Симеон Метафраст и православната славянска агиография. Издат. „ПИК”, Велико Търново, 1997.

Кенанов 1999. Кенанов, Д. Евтимиева метафрастика. Път и мисия във времето. ИК „ЖАНЕТ- 45″, Издат. „ПИК”, Пловдив - Велико Търново, 1999.

Кенанов 2000. Старобългарска литература. Предговор, съставителство и коментар: Д. Кенанов, „Слово”, Велико Търново, 2000.

Кенанов 2002. Кенанов, Д. Славянска метафрастика (с приложение на жития за св. Сава Сръбски), ИК “Жанет - 45″, Изд. “ПИК”, Пловдив - Велико  Търново, 2002.

Кенанов 2006. Кенанов, Д. Библия и старобългарска литература. Учебно помагало за 9. клас, Изд. „ЖАНЕТ- 45″, Пловдив, 2006.

Кенанов 2017. Кенанов, Д. Православният славяноцентризъм на старобългарската литература.//Первый международный конгресс православных ученых. Евангельские ценности и будущее православного мира. “Наука и православие: Стратегии развития”, 20-26 февраля 2017 г., Великое Тырново, Болгария, Воронеж, 2017, 58-70.

Копреева 1996. Копреева, Т. Н. Немеркнущий свет. Из истории книжных связей Болгарии и России. XI - нач. XIX вв., Изд. „ПИК”, Велико Търново, 1996.

Курциус 1996. Курциус, Е. Р. Европейската литература и  латинското средновековие, Београд, 1996. Превод на сръбски език.

Курциус 2000. Курциус, Е. Р. Европейска литература. - В: Език и литература, № 2, С., 2000, 17-28.

Лебедев 1895. Лебедев, П. Наука о богослужении православной церкви, ч. 1, М., 1895; М., 1909.

Лихачев 1979. Лихачев, Д. С. Поэтика древнерусской литературы. М., 1979.

Лосев 1978. Лосев, А. Ф. Эстетика Возрождения, М., „Мысль”, 1978.

Ничев 1971. Ничев, Б. Увод в южнославянския реализъм. От фолклор към литература в естетическия развой на южните славяни през ХVІІІ и ХІХ в., С., 1971.

Ничев 1976. От фолклор към литература. Увод в южнославянския реализъм, С., 1976

Ничев 1986. Ничев, Б. Основи на сравнителното литературознание (Сравнително изучаване на литературата и проблемите на съвременната литературна наука), С., 1986.

Пикио 2003. Пиккио, Р. Slavia Orthodoxa. Литература и язык. „Знак”, М., 2003.

Русев 1983. П. Русев. Естетика и майсторство на писателите от Евтимиевата книжовна школа. С., 1983.

Уваров 1908. Уваров, А. С. Христианская символика, М.,1908, М., 2001.