Морейра Кампош

превод: Румен Стоянов

Дона Бианка не приема, че дъщеря й приключи връзката с Педро. Връзка, вече ставаща годеничество, задължение.

Щото Педро обича Мария де Фатима каквато Мария де Фатима е.

Полухипи, панталоните Ли, едва сдържащи якия дупиняк, пълни с подписи на колеги от факултета, сандалите.

Идва у дома върху мотоциклетната седалка на един от тях, което Педро винаги прощава, както й прощава цигарата, пръстите, изцапани с мастило и да се заключва в стаята.

- Какво има, дъще?

- Днеска разговор не искам!

Дона Бианка клатеше глава, кротка, търпелива, почти искайки прошка от Педро, който е момък добър, сериозен, с положително говорене, коса подстригана като на мъж, има си малка кола и вече кара пета година медицина, с пратикуване в болници, хвален от сестри, болните много доверяващи се в нощното му бдение.

- Извинявай, сине - казваше дона Бианка, Знае, че голямо е Педровото заслепение по Мария де Фатима. Лудостта, която има по нейните плитки на конска опашка, улавяше ги между ръцете си:

- Красота!

Тя се фръцваше:

- Остави ме!

Дона Бианка там се лютеше:

- Не ставай глупачка!

- В моя живот заповядвам аз!

Сега Педро молеше за търпение. Разговаряше с дона Бианка в хола. Имаше мълчания, и двамата се губеха в оглеждане на вазата с цветя върху масичката или се развличаха с котката, свита винаги в охлузганото кресло.

Понеже дона Бианка живее с пенсията, оставена от съпруга, но не и Мария де Фатима, която помага вкъщи с работата, която върши сутрин в учреждението, когато се облича по-старателно, по изискване от директора, строг, макар директорът вече бил е изненадан от Зе Черничкия, разсилен, да целува секретарката в кабинета.

Когато Мария де Фатима приключи връзката с Педро, той наобикаляше къщата, спрял до ъгъла, старата кола под акацията. Написа й дълго писмо, романтично, преди туй поръси хартията с одеколон.

Мария де Фатима усети благоуханието, щом отвори плика, и го нарече тъпак. Дона Бианка поиска да види писмото, какво Педро казва, оня тъй добър и свестен момък. Мария де Фатима да не мисли, че ще намери друг като него:

- Няма да намериш, дъще!

- Е, и?

Дона Бианка преглъщаше, за да избегне повече нападки. Оттегляше се. Разговаря винаги с копчетата на блузата си, гледа излинялата снимка на съпруга върху скрина.
Педро, в час, кога Мария де Фатима я нямаше, дойде да разговаря с дона Бианка, която му поднесе кафенцето, сложи длан върху рамото:

- Сине, ти добре ли си?

- Чат-пат.

Ала нещата щели да минат. Всичко щяло да се оправи, той се надявал. Мария де Фатима имала тия кризи, вече я познавал много добре. Връщаше се мълчанието.

Вятърът вън шушнеше в кокосовите палми, сабията пропя в клетката близо до кухнята.

Педро почувства затруднение да учлени въпроса, от който дона Фатима вече отдавна се боеше.

- Вие тая колежка на Мария де Фатима познавате ли я?

- Не ми говори за тая жена, сине.

Смъртна омраза, съсредоточена, против колежката на дъщерята. Ненавиждаше я. Мъжкаранството й, начина как смачкваше енергично върха на цигарата върху пепелника, в утринната закуска. Защото многажди тя спеше в стаята с Мария де Фатима, привеждайки като довод необходимостта да учат, подготвят домашни.

Мария де Фатима, много сигурна по математика, книги и тетрадки разпилени по масата в трапезарията. Сутрин, дона Бианка избягваше да закусва с двете, бавеше се в леглото,
зареяла в прозоречното стъкло.

Изчакваше да излязат, когато Елмира идваше да я обслужва, одумвайки също чудноватостта на всичко.

Оная жена-мъж, широкоплещеста, блузата паднала връз плоските гърди, ръце огромни, лопатарести: играеше в клубния отбор по волейбол и той беше първенец.

- Жена чудновата.

- Не ми говори, Елмира.

Елмира вдигаше чашки, избърсваше хлебните трохи, клатеше глава:

- Не знам.

Знаеше. Онова скупчване на двете, заключени в стаята да учат, а измишльотината да се къпят заедно, вмъкнати в банята за безкрайно време, което никога не свършваше,
а плъзваше сапунен мирис.

Елмира настояваше:

- Не знам как търпите вие това.

- Какво ще правя, Елмира?

- Колко липсва покойникът.

- И той не можеше. Кой какъвто е.

Може би съпругът бе умрял от ядосване. Други работи, които дона Бианка дори не издумваше с Елмира, като оня подиробед, кога похлопа на вратата, двете заключени в стаята. Дона Бианка, мека, търпелива:

- Ела да учиш тука в трапезарията.

Казваше, че било по-приятно. Тя ще включела вентилатора, пък имало и повече светлина.

- Не досаждай, мамо!

Гласът, който дойде със закъснение, беше затруднен. Точно тоя беше изразът: затруднен. Както ако някой е в несвяст (щото дона Бианка е попрочитала). Прибра
се мълчаливо, тътрузейки чехли в празнотата на къщата.

Сега там в хола Педро повтаряше въпроса:

- Вие познавате ли добре тая девойка?

- Не ми говори, сине.

И между двамата, още веднъж, падаше мълчание.