Джойс Кери

превод: Любомир Духлински

Из сборника „Пролетна песен” (1960)

Панаирът беше в разгара си - беше петият час от горещия септемврийски следобед, а печеше все по-силно. Над пазарния площад като двадесет въртележки, разкъсани на парчета, се виеше високо във въздуха гъст облак от жълт прах - струваше ти се, че пуши разгорещената, възбудена тълпа. В нея, като в скрит в пепелта огън, от време на време нещо се движеше. На пръв поглед тълпата изглеждаше тъмна, монолитна маса - толкова плътно селяните в празничните си костюми се бяха сбили на купчина пред сергиите. Но ако се вгледате внимателно, в масата имаше клокочене и точно както от посипан с пепел огън внезапно избухват езиците на пламъка, от тълпата се изтръгваха компании от момичета или момчета. Тези младежи, крещящи и кискащи се, си проправяха път тук-там през тълпата, избирайки за пробив най-трудните, непробиваеми участъци.

И снажни майки на семейства, и изтощени работници с невъзмутими лица им даваха път. Дори при църквата, в самия край на панаира, вече зад пазарния кръст, в това осветено от традицията тихо кътче, младежите, сякаш по договор, никак не се притесняваха, признавайки на тълпата правото да се разхожда свободно из панаира.

В уличката между църквата и гробището, на чиято ниска ограда се бяха настанили треперещи родители и изтощени старци, две изцапани момчета духаха вода през свирки; от това, как нахално се втурваха през краката на старците, как с бяг се блъскаха в коленете им, личеше, че безобразничат съвсем съзнателно. И баби, и дядовци, накацали по оградата на гробищата, покорно поглеждаха палавниците и припряно, непохватно, но безропотно подвиваха стъпканите си крака. Циганката, която хранеше детето си близо до верандата, слагайки го на дългата цепка на черния корсаж, не им обръщаше внимание. Когато най-после палавниците се добраха до циганката, тя само ги проследи с очи без да каже нито дума, само покри главицата на детето с лакътя си и проследи немирниците с бесен поглед. На нейната циганска злоба срещу целия свят този ден и се наложи да се примири с ударите, нанесени от децата.

Когато три шестнадесетгодишни момичета, в дълбоко изрязани деколтирани рокли, с ярко боядисани устни и високи кулообразни прически, изцяло накъдрени като индийски храмове, нахлуха в това тихо заливче, всички лица се обърнаха към тях като по команда.

Момичетата тичаха в колона, като през цялото време се оглеждаха, сякаш бяха преследвани. И трите носеха розови хартиени шапки; на канта им беше написано с големи черни букви: „Не се стеснявайте, целувайте бързо”. А най-отзад на шествието тичаше светлокосо момиче, почти девойка, с чип нос, със сочни, издути устни, напряко върху щръкналите й нагоре, кръгли като топки за крикет гърди, имаше златен надпис от рамото до кръста: “Обичай ме.”

Между изблиците от смях всички момичета заговориха наведнъж; в стремителното си бързо движение напред те се натъкнаха на възрастен селски ратай с кафяво сако от туид и груби ботуши, който настаняваше удобно малко момиче над една канавка и едва не го изтърва във водата. Той бързо се отдалечи и въпреки че момичетата не благоволиха дори да го погледнат, устремът им беше спрян: внезапно, сякаш една и съща мисъл ги беше осенила всичките наведнъж, те се пльоснаха на оградата и започнаха да си веят и да дишат тежко. „Ох, колко е горещо”, „Ох, колко сме жадни” - стенеха те.

Те се оправяха като врабчета, търкалящи се в прахта и викаха едно на друго, сякаш се страхуваха, че няма да ги чуят. Изнасяха представление и сега, безгрижно оглеждайки публиката с нахални очи, изобразиха високомерно удивление.

- Ох, къде ни доведе? - изкрещя блондинката.

Триото се засмя диво и се сби още по на гъсто. Старците, циганката, уморените жени на средна възраст, насядали в редица, ратаят, чакащ търпеливо малкото момиченце да си свърши работата, ги гледаха непрекъснато, като хипнотизирани. Така те биха гледаха горяща къща или наводнена поляна.

Русото момиче хукна нанякъде, върна се с три големи картонени чаши сладолед и цялата тройка започна да изчопля малки парченца сладолед с внимателни и точни движения на дървените пръчици. По това несъответствие между точните движения на ръцете и общата възбуда - те се гърчеха, въртяха, притискаха се всяка минута едно към друго, кимаха в такт с всяка дума, поклащаха глави - момичетата приличаха на лудуващи котенца или кученца.

Разговорът се провеждаше на висок глас - това беше част от задачата на представлението, което имаше за цел да възмути, да порази, да унижи. Главатарката на компанията им - дебело тъмнокосо момиче, почти без врат, с голи, тухлено червени от слънчево изгаряне крака - каза:

- И тя казва: „Не ми трябва даром, вземете го за себе си.” И аз на нея: „И ще го взема”. Не, това е необходимо, ако ти вече се разхождаш с младеж…

Приятелките й толкова пламенно я подкрепиха, че заглушиха края на историята с разсъждения и примери от живота.

Тогава от нищото се появиха четири момчета и тръгнаха по уличката. Първото - в крещящ син костюм, с червена роза в бутониерата, с накривен към дясното му око хартиен полицейски шлем и с перце в дясната ръка се люлееше с цялото си тяло, докато вървеше. То клатеше глава, размахваше лакти, разтворило краката си настрани; лицето му грееше тържествено. Такова лице има героят на деня, когато след приемите, поздравленията, знамената, депутациите и банкетите слиза на улицата и минава през редиците от почитатели, разпалени от всеобщо преклонение и шампанско, и на лицето му против волята му е изписано изражение на простодушно самодоволство, което откровено казва: „Да, аз съм велик човек, герой на героите! Това е страхотно!” И тогава ти забелязваш, че той е презрял всяка предпазливост, всяко благоразумие, че в мислите му има едно нещо: какви славни хора наоколо, какви добри хора и как добре, по същество, е устроен нашият свят, така че можете да не се стеснявате от своите най-святи, най-благородни чувства и героят може сред вас, без да се смущава, да се държи като герой.

И точно както такива тенис или филмови звезди със сигурност непременно са преследвани от двама или трима почитатели, които, след като пробият полицейската охрана, измамват бдителността на секретари и администратори, и зашеметени от радост, се приближават плътно до великия човек, разливайки се във възторжени - от ухо до ухо - усмивки, - по същия начин момчето със синия костюм беше последван по петите от други три момчета, буквално изнемогващи от възхищение. Те се държаха за ръце, явно търсейки опора едно в друго, и се заливаха от смях, прекъсвайки кикота с викове: „Е, Бърт, удари го!”

Блъснаха циганката - и тя отново заварди детето с лакът и пламна към тях с очи; блъснаха се в ратая, който закопчаваше панталонките на момичето, а той злобно им подхвърли: „Полека!”; натъкнаха се на спокойния, хладнокръвен поглед на престаряла двойка - с такъв поглед уравновесените определят далеко ли е стигнала истерията.

И „Полека!” на ратая прозвуча не възмугено, а предупредително, погледите на възрастната двойка беше както и преди пълни със смирение, а бабите и дядовците също мълчаливо подвиваха крака. Но по някаква причина младежите бяха изненадани - не очакваха такъв прием в това тихо кътче. Явно са очаквали, че тук ще съумеят да ги оценят. Героят подскочи от вика на ратая и смаян, слисан, гледаше към него; съратниците му, дори когато се блъскаха в коленете на циганката, се опитваха да отклонят очи от ненавистния й поглед; гласовете им звучаха фалшиво, неестествено и някак много по-високо. Веселата разходка някак си заприличаха на нахлуване на вражеска територия.

И се забави. Минавайки покрай вратите на църквата, водачът установи, че повече няма къде да отиде и замръзна на място. Той разбра: ако сега го видят да си тръгва, ще решат, че е избягал, страхливо е офейкал.

Той се огледа настрани очите му паднаха върху трите момичета с шапки: „Не се стеснявайте, целувайте бързо!” Той зае весела поза, свитата му, струпана на купчина, замря и ухилена го гледаше в радостно очакване.

Момичетата все още бяха погълнати от разговора си. Русокосото момиче, което седеше по-далече с дървената пръчица в ръка, вдигна поглед към момчето без особено любопитство.

То погъделичка шапката й с перце, направи нахален поклон и я целуна звучно по устните. Момичето скочи и без да маха клечките от сладоледа, го шамароса така точно, толкова сръчно, че се чу звук, който се получава, когато ударят мокро бельо с бухалка. Хартиеният шлем излетя във въздуха, запърха в гробището и кацна на нечий гроб.

Свитата се сепна, зашеметеният герой с горяща буза, рязко скъсен на височина без хартиения шлем, направи отчаян, смел опит да поправи работата. С вик: „Ти какво сега” посегна към шапката на момичето.

Момичето, държейки сладоледа да не отлети с лявата си ръка, се втурна към младежа и бум-бум - го шамароса по бузите с дясната ръка, първо с длан, после с кокалчета на пръстите си; шамарите следваха един след друг като бърз огън. Момчето приседна и светлокосото момиче накрая така го ритна с подметката на високата си обувка, че то презглава се изтъркаля в тълпата. Трима почитатели се свиха, покриха главите си с ръце и без да се преструват, че крещят от ужас, прескочиха оградата и се втурнаха през гробището във всички посоки.

Междувременно блондинката успя да се върне на мястото си. След като огледа съдържанието на чашата, която така умело беше запазила заедно с пръчицата и всичко беше останало безопасно и здраво, русокосото момиче отчупи от сладоледа и като издаде грациозно малкия си пръст, поднесе пръчката към устните си. Тя отново поглъщаше другарките си с очи; произлязлото сражение нито за миг не ги откъсна от разговора им: не трябваше да пропуска възможността да се вклини в историята със своя разказ за това как тя за пореден път взе връх над загадъчното могъщо „нея”. „Да, така й казвам и аз…”, „Добре, казвам, тя сама се натъква на себе си…”, „А тя ми казва, не, има такива нахали…”

Русокосата се приближи до тях - нос до нос. „Тук тя ми казва, не, само помислете …” - и все по-силно и по-силно трите гласа звучаха в унисон: „Тя… тя… тя …”