Димитър Кенанов

Угасват златните полета,
далече тих кавал звучи,
а селските прозорци светят
като разплакани очи…

В списание „Септември” - 10/1979, стр. 99-103, под заглавие „Лирика” са отпечатани шест стихотворения - споменна житейска равносметка на постсимволиста и имажиниста Славчо Красински (1906 -1984), чието високо изкуство го поставя наравно с именити поети от 20-те години на ХХ век: Христо Смирненски, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Гео Милев, Атанас Далчев.

През 1929, 1933 и 1939 г. Славчо Красински издава три стихосбирки: „Вистрел”, „Пролетен гост” и „Зелени облаци”. В тях търсенето и налагането на лична поетика се съпровожда с творчески прочетени или типологически близки мотиви от ред съвременници на поета бунтар, от руски/съветски лирици - имажиниста Сергей Есенин, футуриста Владимир Маяковски, които имат славата на скандалисти на лицемерното общество/хулигани.

По Есенински небесно нежно напр. е образното уподобяване/ „органически образ” на хладината в четиристишието („Над ливадите повя…”):

Хладината - нежен шал -
разлюлява тишината
и полъхналият вятър
лее селската душа…

Друга, огрубена е интонацията в строфата:

Знам, сестра! - в тия тъмни години
от живота си - груб хулиган! -
като вятъра, див и пустинен,
ще развихря свойта тъга…

[Още примери: „Аз виждам как през зноя тежък// тя иде, грейнала, към мен// и като ручеи от свежест// белеят нейните ръце" („Площадът пламна в пладня летна..."; срв. при Атанас Далчев - „Пладня"); „Все тая житна тишина"; „съблекли сенки като ризи" („Угасват златните полета...": сякаш тръгва оттук образописът на Иван Давидков, земляк на Славчо Красински); „Над светлата река сълзи// зелена свежест от върбите"; „Като бели лебеди в полето// полетяха есенни мъгли" („Есен"); „и тъмнините на стада// в дълбоката гора се сбират" („Гора..."); „тишината с брадви секат" („Под ясиките, нежно разлистени..."); „и никога полъхнал майски вятър// не ще развее къдри от злат?", „завесите на тая нежна вечер" („Потънало във топлите води..."); „едно разсъмване във мене// разлива чудна светлина" („На твойта младост от полята..."); „Тиха вечер, върби над реката// решат своите дълги коси"; „и на кравата в погледа светъл,// гдето в златния залез пасе" („Ти трептиш в тия ширни полета..."); парадоксално игрово и гротесково снизяване: „със двата пръста бих свирнал// под носа на самата съдба", „твойта тъжна луна като тиква// ще разчупя на наште свине" („Всеки облак зове в далнините..."); „тънка трепетлика, // капнала от зной,// с кротки думи вика// нощния покой", „в небесата веят// вечерни крила" („Стихват песни птичи..."); „и небето - гостолюбна стреха", „а край тях дими зелена свежест,// в далнините слънчев дъжд вали// и земята като пита режат// в утрината тръгнали коли" („Всеки има своята утеха..."); по Есенински към майката: „ако вечер болка те обземе,// загърни се с вълнения шал" („Ти сега не спиш по цели нощи..."); „и ситен здрач над нивите вали", вдъхновено, ненасилно (Христо Фотев) идване на думите: „ и всеки звук и стъпка в тишината,// и шепотът на всеки житен клас -// това са думи леко доловими,// това са тия чудни гласове -// които носят своя дъх и рими"// и ни диктуват всички стихове" („Денят угасва в мирните полета..."); „като млади невести върбите// тишина над водите предат", „еднорогата крава люлее//своя рог като тънка луна" („Слиза летния залез в полята..."); „Понявга слизат на земята// такива чудни часове -// замира всичко в тишината// и чувам само стихове"; „от прасковите розов дим: дими на облаци в полето// и греят сините води// на кладенците из небето" („Един далечен коловоз..."); „като престилка на момиче// цъфти огряното поле" („Над стройните тополи расне..."); „В пътя е тръгнало босо// зеленооко дете// и във ръката си носи// слънцето в бяло котле" („Летните бели облаци..."); „Към залеза върви по здрача// една усмихната жена -// из позлатените клепачи// играят капки светлина", „ и класовете шепнат в здрача на всеки пътник из нощта// как мина с грейнали клепачи// една усмихната жена"; „Тишината е зелена,// спала в сочните треви - с устни - вишни оросени - пеят влюбени моми" („Греят друми и баири..."); Епилог на образите видения: „В росните ливади сме тръгнали двама мечтатели - Славчо Красински и аз.// Глухо звучи уморения глас,// моя изсъхнал по кръчмите глас:// скъпи приятелю, скъпи приятелю! // Помниш ли тука в младините ни// златния дъжд на далечните залези, // в злато окъпал полята ни?...]
През юнско-септемврийската гражданска война от 1923 г. и последвалия я фашистки терор „Огоста приспива разстреляни” (срв. горестната тема при Никола Фурнаджиев, Асен Разветников):

В тая нощ с пепелта зад оградите,
в тишината, червена до кръв,
има нещо и страшно, и радостно,
нещо радостно в самата смърт!
(„Нека плиска нощта над убитите…”)

И още:

Или сред лунното поле
мечтаех яхнал някой бивол,
че тръгвам нейде надалеч,
към някаква страна красива.
(„Къде остана онзи кът…”)

Бедняшките хижи, бруталността на града и неговите господари, отчаянието на угнетените са съпреживени не само при Атанас Далчев или Христо Смирненски, но също в реалистичния рисунък на Славчо Красински:

След туй ще легне всеки гладен
и ти ще слушаш със тъга
как болната жена от склада
пияния си мъж ругай.

А утре пак така ще бъде:
бедняшки хижи, кал и свод…
(„Когато ти навън поглеждаш…”)

Социумът на улицата поражда своя поет - сякаш Вапцарови интонации моделират мелодиката на „Писмо до баща ми”:

Но сега … пак израствам сега
из бандити, хъшлаци и гамени -
разярен хулиган в хулиганите! -
бодър син, бодър брат и другар.

Само ме мъчи, вярвай, едно -
тишината в градът и в лазурите!
Ти не знаеш - не знаеш! - без бурята
с колко скръб срещам градската нощ!

Не пиши ми във свойто писмо,
че над мен тегне ранно крушение
и че аз ще слетя, като жълтият
лист, от клона на своя народ!

Не пиши и за лунната шир -
като мен плюй на всяка поезия!
За света, разлюлян от железници,
за железния свят ми пиши!

Градът разрушава природната цялостност на човека, пропъжда го от селото отображение на рая - така накратко може да се определи екзистенциалната позиция на Сергей Есенин, която изповядва и Славчо Красински. В стихотворението „Мила, нека седнем близо” великият руски поет разговаря с любимата си за красотата на родния си край.

А българският му събрат слуша любимата си, в опиянение нейните ръце „като кацнали гълъби гали”, за него тя е „като сън сред ливада”, а нейният глас е „лъх от коситба далечна”. Спонтанни чудни образи на красотата, противопоставена на грубостта, срещната в града:

Ти ми спомняш с туй нежно лице
моя край в един пурпурен залез,
аз те слушам и твойте ръце
като кацнали гълъби галя.

И тъй както усмихнат и тих
вдън очите ти кротко се вглеждам -
ти си тъй упоително нежна,
като сън сред ливада си ти!

Колко ласкава нежност в гласа,
колко лъх от коситба далечна! -
във живота до днеска не съм
приласкаван с такава сърдечност…

Човешкото житие битие след раждането е движение отделяне/отчуждаване от майката. В два стиха от „Писмо до мама” Сергей Есенин ни пренася в живожарището на майчината болка надежда и очакване да се завърне излезналият в света неин син:

Ходиш сам-сама по пътя, свита,
в старомодно палто на гърба…
(Превод: Младен Исаев)

Българското съответствие на майчината болка очакване и надежда (с отпратка и към Христо Ботев):

До плета две бедняшки деца
ще разтворят уста като вишни
и заслушани във песента,
ще изтрият две сълзи излишни.

Моята майка ще седне на пън,
мойто куче ще клекне до нея,
и догдето край тях потъмнее,
ще ме чакат по селския път.

И за мен само те ще заплачат -
никой друг, никой друг нито миг!…

Да, кучето, кравата, телето - верни спътници другари на човека, който им се отплаща с любов или с жестокост, както е видял Сергей Есенин - „Крава”, „Песен за кучката”, „Кучи син”. Славчо Красински разгръща темата в ред сюжетни стихотворения („Тая вечер неусетно бе…”, „Улицата пуста - тъмни здания…”, „Крава”).

[Други „Далчевистки" типологически и/или контактологически междутекстови изрази и мотиви: „По кривия път непрестанно// вървят заскриптели коли" („Шумят езера в небесата..."); „луната черна от дима на гари,// тук мие своето лице" („Стоя сред тия полски ширини..."); „тъй да стана прост като дете" („Гасне залеза по светлите води...")].

Срещаният при Атанас Далчев мотив за снега чистота е пренесен на натуралистичен контрастен фон - стражар, който застрелва спряло на площада виещо селско куче, а „каруцар със образ загрубял” спира и „хвърля кучето в колата” („Тая вечер неусетно бе…”).

Бездомен скитник „измръзнал и злочест” нощува при „последния бездомен пес” ( „Улицата пуста - тъмни здания…”):

Спирам пред една барака чужда
и отмествам вратника разбит -
в тъмнината куче се пробужда
и от студ потраква със зъби.

Добър вечер, братко, добър вечер! -
тая нощ при тебе аз дойдох,
приеми ме като гост сърдечен
да преспя във топлия ти дом.

В „Песен за кучката” Сергей Есенин съпричастно внушава беззащитността на майката да възпре жестокостта на стопанина, а при Славчо Красински е сюблимирана/възвишена майчината любов, подкрепена от стопанина („Крава”):

Спряла е в утихналия двор
и с мучене рожбата си чака -
с нежност пълен кроткият й взор,
вимето й пълно с топло мляко.

А телето суче и трепти
и от радост цялата обзета -
тя го гледа с поглед благ и тих,
сякаш е погълнала небето.

Вечерта във топлия обор
сгушват се самички и щастливи -
в топлината, пълна с дъх на тор,
кравата задремва и преживя.

Зад обора тиха нощ шуми,
на рога й свети месец бистър,
с тихото преживяне звъни
край устата тънката капистра.

На зората млякото отвън
в топли капки капе от небето
и в обора пеят с бистър звън
две щастливи, весели звънчета.

Тръгва тя към тучните поля
и стопанина така поглежда -
сякаш му се моли с нежен глас
рожбата й нежно да наглежда.

Цикълът „Лирика” е равносметка осмисляне на залязващ жизнен път, споменно поглеждане към „свидни младенчески дни”, когато „много път в лудини излудувах,// хулиганствувах, любих, греших”; завръщане „към дома ни предишен” - там, дето „житата на пръсти се вдигат” и „зад тях като синьо мънисто// една къщица в синьо блести - разшумете некътнато чисти,// мои свидни младенчески дни”.

Цветовите съзерцания импресии са избистрени, успокоени („покоя зелен”, „шум тиховеен”, „златна роса”, „розов дим”, „къщурка плаха”):

В езерата на залеза светъл
здрачината без шум заръмя
и молитвен покой над полето
приласка гласове и нивя…

В споменен унес и портичката: „тихо те посреща,// но така самотно се люлей,// сякаш си сама нашъпва нещо// или нещо спомнено си пей”.

Равносметката предпрощаване е равносметка на грешник: „Отлудувах се луд в младините// и на устни до дъх се отпих”; „старея честит, че съм грешен,// но канарче във клетка не бях”; „а рече ли часът - ще си ида// под зеления сън на ръжта// не с тъга, че света ми е свиден,// а щастлив, че живях на света”:

Сега сред птиците ни пойни
изпращам свойте младини
и мисля светло и спокойно
за път към други далнини.

В живота нищо няма вечно,
но аз по прежно лудешком,
ще влеза в синята далечност,
тъй както в родния си дом.

Кротката философия на смирението се подкрепя в четвъртото стихотворение - в началото и в края - с афористично повеление: „Не търси, което се не връща,// топлота над пепел не търси”.

Наистина - „миналото в розов дим отмина,// отскриптя и селската кола”. Оказва се - Славчо Красински пак е пресрещнал Сергей Есенин - през живота си „препускащ на розов кон”:

Не жалею, не зову, не плачу,
Все пройдет, как с белых яблонь дым.
Увяданья золотом охваченный,
Я не буду больше молодым.

Ты теперь не так уж будешь биться,
Сердце, тронутое холодком,
И страна березового ситца
Не заманит шляться босиком.

Дух бродяжий! ты все реже, реже
Расшевеливаешь пламень уст
О, моя утраченная свежесть,
Буйство глаз и половодье чувств!

Я теперь скупее стал в желаньях,
Жизнь моя, иль ты приснилась мне?
Словно я весенней гулкой ранью
Проскакал на розовом коне.

Все мы, все мы в этом мире тленны,
Тихо льется с кленов листьев медь…
Будь же ты вовек благословенно,
Что пришло процвесть и умереть.

* * *
Аз не жаля, не зова, не плача,
всичко отминава като цвят.
В тлението златно ще прекрача
и нататък няма да съм млад.

Няма в досегашния си ритъм
хладното сърце да заиграй,
под басмата брезова да скитам
няма да ме тегли моя край.

Скитнически дух, ти все по-рядко
ще разпалваш моите уста.
О, предишна свежест, мое кратко
буйство на очите и кръвта!

С много от желанията скаран,
мигар те сънувах, мой живот?
Сякаш съм препускал в ранна заран
с розов кон под грейналия свод.

Всичко, всичко в тоя свят е тленно,
медни листи падат с тих звънтеж…
Но бъди навек благословено,
дето ще разцъфнеш и умреш.

1921
Превод: Иван Николов

———————-

ЛИТЕРАТУРА:

Сергей Есенин, Избрани стихотворения и поеми. Под редакцията на Христо Радевски, 2-о изд., НК, С., 1969.
Сергей Есенин, Лирика. Превод: Мария Шандуркова, Сливен, 2020.
Славчо Красински, Избрана лирика, БП, С., 1963.„
Славчо Красински, Избрана лирика, БП, С., 1981.
Стефан П. Стефанов, Край на мистификациите около писателя Славчо Красински. - В: https://literaturensviat.com/?p=26809.