Д. Б. Митов

В чужбина убийството на Васил Пундев би учудило всички, за жалост в България то не изненада никого.

Свикнахме вече с политическите убийства, от десетина години нашата бедна страна се облива в кърви.

Загинаха много представители на българската мисъл и сега, когато жалим за Пундева, не бива да забравяме и другите честни и безкористни дейци, загинали за своите идеи, които в повечето случаи не бранеха с меч, а също така с перо в ръка.

Кои от аргументите на двата враждуващи македонски лагери са прави, ние не знаем.

Ще кажем заедно с Ас. Златаров, че навярно и от двете страни има честни хора, ръководени от чист патриотизъм.

Обаче, не бива да се забравя, че патриотизмът никога не може да оправдае убийствата. Не бива да се забравя старата истина, която побеждава всичко - идеите и с щик не се пробождат.

Васил Пундев беше преди всичко човек. Той участвуваше активно в нашия културен живот, и, както при обществената си дейност, така и на литературния фронт, той защитаваше винаги смело това, в което беше убеден.

В това отношение ще остане паметна студията му за насоките в новата ни литература, печатана в сп. „Съвременник”.

И главното е, че и при тоя, и при всички други случаи, Пундев започваше борба не от излишна експанзивност (той беше твърд, дори суров по характер), а винаги от дълбоко убеждение, от желание да бъде последователен и да не изменя на себе си.

Васил Пундев имаше всички качества на борец. И тъкмо тази негова смелост, тази готовност да се жертвува за идеите си, го издига в очите на всички.

Пред пресния му гроб заглъхват всички литературни вражди, които бяха свързани с името му, докато беше жив.

Да пожелаем ли и ние това убийство между македонците да бъде последно? Нека не се забравя, че Македония е скъпа за всички българи, които неведнъж проливаха кръвта си за нея.

Защо да се изтезава българското сърце с тия убийства? Не е ли опасно, че душата на българския народ може да бъде обхваната от безразличие?

Ние знаем много добре страданията на българите в Македония и в името на техните мъки трябва да съберем всички сили, и морални, и физически, на едно място.

Инак, ако продължаваме да се самоизтребваме, осъдени сме на гибел.

Най-страшното е, когато един народ се обезвери.

За нещастие, от доста време ние вървим по тоя път.

——————————

в. „Литературен глас”, бр. 66, 15.03.1930 г.