ЧОВЕКЪТ ВЕСТНИК
Той се казва Йордан Атанасов, а вестникът „Литературен глас”: най-старият литературен вестник, съществуващ понастоящем у нас, основан през 1928 в София от заралията Д. Б. Митов.
Победата на прогресивните сили (над здравия разум, хулно вметваше недоубитият класов враг) през 1944 налага закриването му. Но през 1994 по случай 24 май излиза брой първи на възстановеното издание, тоя път в Стара Загора.
И то при читалище „Даскал Петър Иванов - 1988″, където начиная от същата година се труди неуморно Йордан Атанасов.
Нему, с две висши образования, обществеността дължи радостния факт, че сред хилядите читалища, включая много по-стари, разполагащи с доста повече средства, само едно има свой периодичен отрок и то най-вече благодарение безкористните усилия на същия този поет, писател, журналист, дошъл от Мизия в Тракия, но чедо градинарско, родено в град Брауншвайг, Германия.
Главен редактор звучи достолепно, ала в случая равнозначи с човек за всичко по хартиеното огласявне на „Глас”-а. Впрочем, вярна помощница в странирането е виртуално сръчната поетеса Кристина Божанова.
Но преди да стигне работата до красиво оформление, за главния това са часове и часове разговори, по телефон и очи в очи, ходене по срещи, обсъждания, доставяния на пари, четения на хиляди чужди писаници, отсявки на най-доброто и така нататък, всички те отнемащи купища неповратимо време, което иначе би могло да се оползотвори за творческа дейност, а той го жертва ради обичния вестник.
Държа да заявя, че като наричам моя приятел, с когото израснахме по едно и също време в чудното село Драганово, световно известно като Рио Драганейро и Драганфурт на Янтра, човека вестник, съвсем не омаловажавам от него сторваното в поезията и повествователността, напротив: той е възхитително пет в едно: поет, писател, журналист, читалищен председател, главен редактор.
Не веднъж питал съм се как тоя спокоен, бавен, кротък мъж смогва на осемдесет и отгоре лазарници да носи пет дини под една мишница, пък в додатък е и веднъж съпруг, дваж баща, триж дядо, нека да е жив и здрав. Той е дал път на стотици начеващи с перото и поле за изява на утвърдени имена, та редно е да знаят нещо из битието негово.
Йордан Атанасов е с трима братя (днескашни младоци единаци, нявга българките, разбирай отрудената леля Христана, отимваха по няколко деца) и както в народните приказки той, защото е най-малък, най се изявява.
Първородникът лежи през Втората световна война в немски затвор, там научава английски, отива в Съединените щати, участва в Американско-корейската война, в Чуждестранния легион и краят на земния му път се губи неизвестно къде.
Следващият Пеню, говорещ немски като роден език, прави неуспешен опит да избяга от социалистическа България, лежи по затвори, в Белене, пише стихове, вади си коравия хляба по Кремиковци, накрай става бояджия.
Другият е майстор готвач. Революционната бдителност обременява Йордан трижди: баща невъзвръщенец, брат чуждестранен легионер, брат политически затворник, затуй не бе удостоен да служи в Народната армия, пратен бе трудовак, сиреч между неблагонадеждните.
Имайки пред вид колко страничности прави той за вестника, примерно след излизането му главният собственоръчно сгъва десетки парчета, облепя ги с лента, надписва адрес, отива в поща да ги прати, разрешавам си да твърдя, че сборно по „Литературен глас” Йордан Атанасов, който не шуми около себе си, върши един скромен литературен подвиг.
Дай Боже, повече люде като него.
