СТРАХОВЕ
Тежки капки дъжд заудряха по стъклото на колата. Нели включи чистачките. В отминаващия ден по международен път Е80 нямаше голямо движение. Над Стара планина бяха надвиснали страховити облаци. Бавно, застрашително пълзяха и притискаха равното Софийско поле. Остри светкавици разрязваха с ножовете си тъмния свод. Небесната ивица над Люлин все още светлееше. Размина се с мокър ТИР. Шофьорът бе пуснал светлините, сякаш току-що излязъл от тунел. Подвижната стена на сивия мрак обгръщаше всичко по пътя си. Замириса на колендро. Бурен вятър заогъва безмилостно клоните на крайпътните дървета, треви и храсти. Като че му се искаше да грабне колата да я захвърли нанякъде…
——
Бурята трещеше с пълна сила. Светкавиците си поделяха небето. Гръм след гръм разцепваха въздуха и ехото им се удряше в стените на празната къща. Майка й бе втора смяна. Щеше да се прибере към единадесет. Запали лампата. Пусна радиото и го усили докрай. Искаше с шума да прогони злите духове. Страхуваше се от тях. Пъдеше ги с ръце, викаше, скачаше по леглото, ала те не се махаха. Дебнеха я от всички страни. Виждаше ги с периферията на очите си. Бяха много и хитри. Очакваше да я нападнат, да я разкъсат, да я удушат… Ето, приближават… все по-близо… все по-страшни…
——
Всеки ден се надбягваше с времето. Понякога си мислеше, че самото то се е забързало. Дните й бяха разграфени по часове, за да смогне. Не се оплакваше. Никога не си позволяваше просто да махне с ръка и да зареже всичко. Един-два пъти седмично Нели носеше продукти на майка си. Осемдесет и двегодишната жена не желаеше да напусне къщата. Казваше й, че така ще е, докато може сама. Живееше в планината, на около тридесет километра от града. От главното шосе до селото нямаше асфалтов път, нямаше транспорт, нямаше магазин, нямаше телефон, нямаше и медицинска помощ. Дори нямаше кмет. Имаше десетина немощни, болни стари хора, останали на изживяване. Някои, забравени и от близките си. Само ако времето в събота или неделя бе хубаво, оживяваше. Пристигаха с колите си по-напористите им наследници, а привечер си тръгваха и всичко отново замираше.
Дъждът се усили. Капките, примесени с град, яростно заудряха покрива на колата. Уплаши се ледените парчета да не счупят стъклата. Огледа за дърво с разперени клони, под което да спре, но нямаше. За миг от отсрещното платно автомобил я заслепи с фаровете.
——
Вятърът фучеше силно и страшно. Наблизо нещо падна с метален трясък и дълго трополя. Зловещият шум я закова на място. Ослуша се. Хладен полъх премина по лицето й. Изведнъж вратата на гардероба леко поскръцна и сама се отвори. Нели светкавично се мушна под юргана и се зави през глава. Много бавно протегна ръка и угаси лампата. Направи дупчица под завивката и страхливо погледна. Върху стените лудуваха странни сенки. Поп с развято расо уж размахваше шапка, а внезапно се превърна в огромно чудовище с две глави, много ръце и вместо пръсти пипала, които пълзяха към нея. Сигурна бе, че искаха да се впият в тялото й, да изсмучат кръвта й… Ужасена, запуши дупчицата.
Гръмотевица тресна наблизо и стъклата на прозорците издрънчаха. Симфоничната музика скърцаше с все сила. Това изостри още повече нервите й, но не можеше да стане. Усещаше тежест върху себе си, сякаш някой лежи отгоре й. Най-накрая не издържа. Отметна рязко юргана, за да подплаши духовете и светна лампата. Качи се на раклата, извади щепсела от контакта и изкрещя в дупчиците: „Стига с тая музикаааа! Пуснете народнаааа!” Смяташе, че гласът й ще премине по жицата, а хората от другата страна ще чуят и ще изпълнят желанието й. Нов страховит гръмотевичен трясък заглуши вика й. Наблизо падна гръм. „Майчице, страх ме е. Идвай бързо!”… Искаше й се да избяга, да се приюти при хора, само да не е сама. „Да изтичам у леля?… Не, не!”…
Леля й не я обичаше. Ако за нещо бе недоволна от Нели, не крещеше, не биеше. Но щипеше. Доближаваше я мълчаливо, хващаше злобно с нокти тънката й нежна кожичка и изкусно я завърташе, така че остра болка, с хиляди иглички, мълниеносно преминаваше през тялото й. Очите й се изпълваха със сълзи. Стискаше зъби и мълчеше. Тръгваше си с наведена глава и с мисълта повече да не стъпи в къщата й. Прибираше се и с влажна кърпа разтриваше ощипаното място. То скоро посиняваше. Пазеше се да не види майка й.
Къщата бе недовършена, с два входа. От другата страна живееше леля й Павлинка. Все още почти всичко беше общо. Дворът не бе преграден, електромерът не бе разделен, водопроводът също. Леля й не обичаше и майка й. Често се караха. „Докога ще хрантутя дъщеря ти? Изпочупи ми вратите от влизане-излизане. Няма ли майка да я прибере?! Скита се по чуждите къщи, безпризорна ли е?!” викаше от двора тя. „Идва, защото си й леля!” простенваше от мъка майка й…
Баща й успя да стегне само кухнята, колкото да има къде да спят. В другите две стаи подът бе застлан със сгурия. Натрупаните в единия ъгъл дъски за дюшеме отдавна стояха там. Разболя се от сърце и ревматизъм. Лекарите казваха, че лечението ще продължи дълго… Ала той скоро умря…. Тогава Нели бе само на шест годинки…
——
Внимаваше да не пропусне в тъмнината отбивката. Отдалеч видя табелата и зави. Чистачките едва успяваха да оттласкват проливния дъжд. Предното стъкло се запоти. Отвори жабката, взе мъничкото парче гюдерия и забърса влагата. Дългите светлини на фаровете се впиха в мрака. Вятърът огъваше клоните на дърветата. Толкова силно се накланяха върху колата, че си представи как се чупят, падат и я притискат. Тук нямаше кой да я спаси.
Пътят бе подгизнал. Едва ли щеше да успее да се придвижи. Можеше ли да тръгне пеша? Осем километра?! Абсурд! Нямаше да пристъпи две крачки и сандалите Ј щяха да се разкъсат. Калта по тези места полепва по обувките, навива се нагоре и прави „ботуши”. Погледна пак пътя. По лекия наклон дъждът се стичаше в жълта река. Колкото и бавно да се придвижваше, не можеше да разбере къде са дупките. Изведнъж колата занесе и задното колело пропадна. Даде газ хлъзна се по лепкавата глина и леко се завъртя. Отново даде газ забоксува и се завъртя напреко на тесния път. Опита пак моторът изхърка глухо и спря… Обзе я паника. Подпря чело на волана и замря.
Дъждът плющеше гонен от вятъра, падаше косо и забиваше шумно остри стрели в ламарината. Светкавица разцепи тъмнината и освети със студен блясък калния път. Призрачните сенки на дърветата слизаха и тръгваха по следите на фаровете. Яростен гръм удари наблизо. Нели потрепери, ужасена от мисълта, че следващият ще е за нея.
——
Бурята вече се успокояваше. Дъждът стана по-ситен и почти спря. Влажен въздух нахлуваше от отвореното кръгло прозорче в пустия коридор. Ухаеше на свежест, зеленина, озон. Нели се поуспокои. Облече нощничката и преди да угаси лампата, надникна под леглото да се увери, че няма никой. Малко се страхуваше, докато се навеждаше, да не би нещото да бръкне в очите й. Но… нямаше никой.
Почти унесена в съня, дочу стъпки под прозореца. Някой ходеше около къщата. Уплашена, наостри слух. Стъпките минаха покрай стената. Спряха до ъгъла. Чу се леко почукване по стъклото в другата стая. Напрегнато се ослуша. Стъпките се върнаха и спряха под нейния прозорец. Съвсем леко отмести крайче от юргана и боязливо погледна към запотените стъкла. Една ръка се промуши в полумрака. Кокалести пръсти забарабаниха по прозореца. После се скриха. Тишина. След малко ръката отново се протегна. Остана да виси във въздуха няколко секунди и изчезна.
——
Дан, дан, дан… Дан, дан, дан…
„Ааааааа…” Нели подскочи на седалката и уплашено се озърна. Кална и мокра длан удряше по предното стъкло. Краищата на ръкав от вълнена фланела бяха разплетени и подгизналите от вода конци се хлъзгаха по стъклото като пълзящи пипала. Тънки, издължени пръсти се повдигнаха нагоре, дланта се подпря на прозореца и пак заудря по стъклото.
Дан, дан, дан… Дан, дан, дан…
Изскочил сякаш от небитието, непознат мъж, увит в мушама, ръкомахаше приведен срещу напора на вятъра и й говореше нещо.
Светна лампичката и открехна страничния прозорец.
- Госпожооооо… надвикваше бурята мъжът. Да ви помогна лиииии…?
Изненадана, едва успя да види очите му над прихлупената качулка. На фона на мъждивата светлина от купето съзря в тях състрадание и добронамереност. За миг й напомниха очите на баща й. Някакво едва доловимо вътрешно чувство, изплувало дълбоко от подсъзнанието й, й подсказваше да не се страхува, да му се довери…
- Даааа изкрещя - срещу вятъра. - Благодаряяя…
- Включете мотораааа…
- Не иска да запалииии…
- Опитайтееее… Дръжте десния коловоз. Там няма дупкииии…
Нели завъртя ключа на стартера. Двигателят включи. Зарадвана се обърна. Мъжът бе подпрял ръце на задния капак и напрягаше сили. Стоповете осветяваха мушамата му. Даде газ колата се разклати, но се върна в първоначално положение. Пак даде газ колелата забоксуваха. „Давай! Давай! Още малко!…” викаше мъжът. Пак даде газ. Колата се дръпна рязко с ръмжене и изведнъж проклетото колело изскочи от дупката. Превъзбудена и щастлива, въпреки студа, спря и излезе навън. Искаше да благодари на спасителя си, да го закара до селото, да го покани да се стопли в къщата им, да го нахрани…
Огледа се. Нямаше никой. Още веднъж погледна напред нямаше го. Притеснена, погледна назад, където стоеше допреди секунди нямаше го. Може да е зад близкото дърво. Погледна нямаше го. Пак се взря в пътя наляво-надясно. Нямаше го. Беше сама. Съвсем сама…
Дъждът постепенно спря. Между рехавите кълбета на бягащите облаци проблясваха звезди. Мракът просветля. Озадачена от тайнственото изчезване на мъжа, огледа отново наоколо с надежда да го види. Чудеше се какво да прави. Реши да изчака. Върна се до колата, събу сандалите, превърнали се в „ботушки”, и влезе. Стана й хладно, включи радиатора.
Броеше минутите. Никой не се появи. Пътят бе все така пуст. За последно изчака още малко и натисна газта. Много внимателно, с колела качени на десния коловоз, както я бе посъветвал мистериозният непознат, потегли.
