За книгата „Из записките на буля Ганьовица (вдовицата на Бай Ганьо)” на Александър  Йотов

Елена Алекова

„Из записките на буля Ганьовица (вдовицата на Бай Ганьо)”. Интригуваща книга. Дори само заради идеята. И не само.

„Драги ми Сашо! - пише на Александър Йотов писателят Николай Табаков, след като чете в пресата фрагменти от писанията на буля Ганьовица, преди още техният автор да предполага, че от тях ще се роди книга. - Как я мислиш тази работа? Попаднал си на златна мина (ти си си я открил), а ми казваш, че в следващия брой ще видя другата част, тоест - финала. Така ли е? Ако е така, е голяма грешка, повярвай ми. Героят на „Бай Ганьо” си е в теб и в твоите умения, извинявай, но си длъжен да напишеш книга, равна по обем (и по смях) с книгата на Алеко. Ех, че хубаво ще стане! Не се оставяй, работи, може би някой ден ще застанеш до бай Константинова. Не мога да повярвам! Буля Ганьовица! Ама че попадение!”

Заслужава адмирации подобно подтикване, дружеска подкрепа, колегиален жест, подсказка на писател към писател, защото малцина са днес великодушните писатели като Николай Табаков, така искрено и от сърце съпричастни към чуждото начинание и чуждия успех. А че хрумването на Александър Йотов да пресъздаде образа на Бай Ганьо чрез перото на жена му е попадение, това е извън всякакви съмнения. И е дори повече от попадение! Затуй е похвално и хубаво, дето авторът се е вслушал в думите Николай-Табакови и е продължил да реди нови и нови истории от житието-битието на Бай Ганьо, за да се получи цяла и цялостна книга, онасловена „Из записките на буля Ганьовица (вдовицата на Бай Ганьо)”.

* * *

Както се очаква в такива случаи… Веднъж непознат възрастен мъж дава на автора пакет с нещо като дневник, изписан с мастило, а тук-таме и с молив, по старата правописна норма - около стотина „бели листа с отдавна пожълтял оттенък”… Оказват се записки. И то - за изненада! - принадлежащи на самата съпруга Бай-Ганьова. Класическа мистификация!

Буля Ганьовица или Султанка, както е името й, в представите на Александър Йотов е типична здравомислеща, практична българка, вярна на своя мъж и своето семейство, пазителка на семейните ценности и семейната чест. Когато решава да напише своята история за Бай Ганьо, не е за да опровергава Щастливеца или да го коригира - в повечето случаи тя е съгласна с него, освен дето непрекъснато прави съпруга й за смях и дето го няма онова, нейното, разбиране, съчувствие, любов. Не е и за да „се състезава” или съизмерва с него. Но тук и там, където Щастливеца е „пресолил манджата”, да подскаже обяснение, да оправдае - пак и пак - с любов и всепрощаваща усмивка. С други думи - да опази някак от злъчта и всеобщите подигравки семейната чест. Очаквано. И… неочаквано! Освен това и всъщност най-вече това - през цялото време Султанка е ръководена от съкровено желание, което в редки мигове преобръща човешката душа - да не се загуби до край на този свят, да остави нещо от себе си за бъдещето, за да не е безсмислено и безследно протекъл животът й:

„Но и захванах туй писане - споделя тя в своята „Изповед” в самия край на записките, - защото един ден, като не съм веке жива, като го четат, ще излезе, че не съм умряла, а пак съм тука, сред человеците. И все едно си разговаряме, все едно съм на вратника пред дома ни и си думаме с тия, дето отиват нанякъде, а после пак се връщат. Знам, много ще ми се смеят, ще ми казват що ми е трябвало това писане. За загубеното време колко черги съм могла да изтъка, колко хасъри съм щяла да изплета или пък къдели да напреда. Но аз на това нямам отговор. Тъй го мисля, тъй и го правя. А пък що ще стане, никой не знае. То асъл и дядо Боже не всичко знае. Но с? т’ва ме караше - за Ганя повече да се знае. Да не го запомнят само с простотиите, дето не спираше да ги прави. С това, че все на келепира се е кланял, кьоравото да удари, а после - беж да го няма. Е, понякогаж пощипвал някоя немкиня. Че к’во толкоз е сторил, да не би да я е осакатил. Та нали е мъж, а кой мъж няма мераци. Кажете, де?”.

* * *

Интересът към Алеко и неговия прославен антипод Бай Ганьо в наше време се проявява, да го кажем, двояко. От една страна, искрено удивление от превъплъщенията на Бай Ганьо във всички забавни и незабавни посоки. От друга страна, безкомпромисен гняв, породен от устойчивостта на този типаж в различни обществено-политически и социално-икономически условия.

Искрено удивление проличава например в „разхвърляните” мисли на литературния критик и историк Петко Тотев, жизнерадостен безсребреник и по своему Щастливец, по подобие на Щастливеца. А книгите му „Е, ами кога ще живеем” от 2013-а и „Пътеки към Алеко” от 2015 година дори минаха през ръцете ми, докато ги подготвях за печат. Удивиха ме тогава изумителните хоризонти, които разкриваше въображението на Петко Тотев в интерпретацията на Алековия герой:

„Пред нас е необичайно явление, далеч изпреварило времето си - пишеше той за Бай Ганьо. - Един обществен тип, доловен от сатирика в неговите най-съществени измерения, надхвърля обичайните представи за литературно и художествено обобщение и открива безкрайни възможности и за автора, и за читателя”.

Петко Тотев напомня, че всичко написано от Щастливеца след книгата „Бай Ганьо” е „безкрайно и незавършено сатирично „дописване” на този обществен тип дори в личните му писма. Нещо повече, като литературен герой Бай Ганьо прекрачва прага на литературата, „става притча во язицех и у хора, които рядко общуват със словото” и е съпоставим с редица „фолклорни герои, които за свое утвърждаване са разполагали с много векове” - доколкото българите с готовност го „възпроизвеждат” и „създават отново и отново” в анекдоти редом с Хитър Петър, Пижо и Пендо, Нане и Вуте и тъй нататък… И друг един въпрос поставя Петко Тотев - защо повечето хора възприемат, както казва той, „смекчено” Бай Ганьо, защо предпочитат „ранния” Алеко и се отдалечават от политическата сатира на „късния”. Отговорът, който критикът оповестява, е изненадващ:

„Могат да се дадат много отговори, но винаги най-близко до истината ще бъде Христо Смирненски. Под заглавието на „Приказка за стълбата” ситно са набрани два реда: „Посветена на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мене!”.

Същевременно, през 2021 година излезе сборникът „Анти Бай Ганьо. Книга за българите”, иницииран и издаден от Петко Н. Колев, с когото сме участвали в не една и две инициативи на полза роду. Неговата безкомпромисно гневна интерпретация на образа на Бай Ганьо буквално стъписва:

„Кой всъщност е Бай Ганьо - четем в предговора на сборника - и защо е толкова жилаво устойчив в уродливото си клониране през дългите десетилетия? Той обсебва всекидневието ни, в което манипулативно прекрачва. Лесно откриваем в тълпата, той иска да приобщи всеки към своето лукавство, към неискреността си, към войнствената си безпросветност и алчност. Псевдопатриотът, който хихика със зловещи нотки в гласа си, е смешен само на пръв поглед. Заплашителен, опасен и разрушителен, бай Ганьо не обича никого и не тачи нищо освен себе си. Слабият духом не е в състояние да устои пред неговата арогантност, наглост и агресивност и превивайки гръб, безропотно му подражава и се стреми дори да го надмине, за да се добере до „келепиреца”.

Докато обосновава необходимостта от издаването на книга като „Анти бай Ганьо” Петко Н. Колев, в статията „В задочен спор с Алеко Константинов”, дори някак отпраща Бай Ганьо - като образ, манталитет и начин на живот - в посока извън България:

„Авторите не си въобразяват, че сред нас няма наследници на бай Ганьо, нито че книгата „Анти бай Ганьо ще излекува напълно байганьовщината - тази болест, която лази и по световното човечество… Но тя ще отесни нейното присъствие сред Българите!”.

* * *

Тези две гледни точки (на искреното удивление и на безкомпромисния гняв), макар и диаметрално противоположни, по същество водят към един-единствен извод: Бай Ганьо безпрепятствено, с лекота е надживял своето време, както и много други времена, и е стигнал до нашето днес толкова жив, толкова жилав, толкова вечен, че непрекъснато държи българина под напрежение - ето, почти вече столетие и половина. Дали чрез него ще се надсмиваме над другите и над себе си, дали чрез него ще изваждаме на показ едни или други чужди и свои кривици, дали чрез него себе си и несъвършената си природа ще преодоляваме, все едно - Бай Ганьо е трън в очите. Бай Ганьо е нашата прашинка, понякога и греда - в окото ни, от която трябва да се отървем. Затова е толкова устойчив във всякаквите времена и епохи, през които е минало и минава нашето многострадално отечество, включително и в XXI-ото ни столетие. Не само като образ. Но и като манталитет, като мислене, като поведение. И примерите, за съжаление, не са един и два.

Въпросът дори не е в това дали Бай Ганьо има право на съществуване, след като някой не приема, че той като литературен образ може да е събирателен образ на българина извън литературата. И не само на българина, както се видя, а и въобще на човека навсякъде по света… Оттук - едно. Оттам - друго. И пак оттук. И оттам… И образът се проявява - понякога неясно, смътно, понякога впечатляващо и незабравимо… Вярно, че събрани на едно място, всичките тези негови чертици - една и друга, и трета, и ента и тъй нататък - нажежават страстите, предизвикват късо съединение, и освен да лекува, образът на Бай Ганьо започва да тревожи, да дразни, да предизвиква недоволство. И дори не е в това въпросът дали български или някакъв чужд писател има право да рисува българина (човека) така, както Алеко е изтипосал Бай Ганьо в своята знаменита книга - писателят не е виновен, че типаж като неговия съществува в реалността в едно или друго свое проявление.

Въпросът е в това, че всеки народ (и може би всяко човечество) трябва да има по една очистителна книга, но не всеки има късмета да се е родил неговият Алеко. За да се извършва в душата му, с душата му непрекъснато - през годините и вековете - оня катарзис, който са ни подсказали древните; онова пречистване, което освобождава душата от тежестите на кахърни мисли и мръчкави чувства, от мръсна съвест и нечисти помисли. Бай Ганьо е нашето спасително хапче, чрез което се освобождаваме от пошлото и лошотията в себе си, нашият очистителен смях над личните кривици и пороци, видими и невидими. Смеейки се над историите на Бай Ганьо и за Бай Ганьо, ние се освобождаваме от Бай Ганьо в самите нас. Всеки - сам по себе си. Всеки - сам за себе си.

За наше читателско удовлетворение, благодарение на Александър Йотов, към компанията на Бай Ганьо в оздравителната му за нас, българите, мисия се подвключва и буля Ганьовица, достойната му (във всичките смислови нюанси на думата) спътница в живота.

Впрочем… „Анти Бай Ганьо. Книга за българите” получих като подарък наскоро, а малко след това при мен попадна и Александър-Йотовата - „Из записките на буля Ганьовица (вдовицата на Ганьо Балкански)”. Както се вижда, темата… по-скоро Бай Ганьо… не оставя на мира. Човърка непрекъснато. Май. И не само мене. Май. Проверява. Подбутва. Напомня. Подклажда едно, че и повече наум…

* * *

Докато канех хора за премиерата на книгата „Из записките на буля Ганьовица (вдовицата на Бай Ганьо)”, добавях, че ще видят дали е по силите на наш съвременник да съперничи на Алеко. Бях апострофирана, разбира се, че няма как някой да съперничи на Алеко. „Може би… - отвръщах загадъчно. - Елате и ще видите!”. Естествено, нямам предвид някакво буквално съперничество между именития ни класик и нашия съвременник - и не това е целял Александър Йотов. Но той се е справил изящно с предизвикателства на подобно начинание - да се захване с един от най-популярните в литературата ни образи, да го обгледа от неподозирани до днес страни и да ни застави като читатели да прочетем новите му истории от корица до корица за отрицателно време. Изисква се огромна смелост, за да се решиш на това.

Ако говорим за езика… Във встъпителните към книгата думи („Познатият и непознат Бай Ганьо”) литературният критик и историк Никола Иванов говори освен за съчетаването на „свеж хумор” и „остра сатира” в нея (както е в книгата на Алеко), но и за Александър-Йотовия „цветен и експресивен език”. Наистина… Езикът на Александър Йотов е великолепен - не просто диалектен, леко анахроничен, някак близък до епохата, за която иде реч и в която са живеели прототипите на Бай Ганьо. Той е и „пъстър”, „цветист”, „сочен”, някак… вечен. И уж е близък до Бай-Ганьовия староговор, но… не прекрачва онази граница, отвъд която би се превърнал в маниерничене, в „кривоговор”, според както е в един многоизвестен днешен модернистично псевдостаромоден роман. Сещате се кой…

Ако говорим за атмосферата на тогавашна София и някогашното следосвобожденско българско общество… Предадени са фантастично. По страниците на книгата например промержеляват реални исторически личности от онова време - банкерът Атанас Буров, братята Георги и Богдан Прошек, построили в София чешката пивоварна „Прошек”, писателят Вазов с всеизвестното му кученце и дори самият Алеко - по повод на смъртта му Султанка уточнява, че е затрит „млада младина, тъкмо на Христова възраст”, „момче в силата си, учено”, което досущ като нейния Ганьо „обикаляло света, че и до Америка стигнало”… И дори първите носители на Карл-Марксовите идеи у нас се мярват… При това авторът не се е изкушил да привнася свои мнения или размисли, свързани с тях, просто ги упоменава едностранчиво в определени съвсем ежедневни обстоятелства (дали в клуба и чорбаджийницата, дали на улицата или някъде другаде) - както биха изглеждали именно уловени от погледа на буля Ганьовица, която няма как другояче, освен едностранчиво, да ги вижда. И това според мен е една от несъмнените сполуки на Александър Йотов.

Ако говорим за подхода на автора към образа на Бай Ганьо… Да, подходът му е нестандартен, нетипичен, различен. Някак не отвън, а отвътре. Благодарение на авторовото хрумване за първи път наблюдаваме Бай Ганьо през очите на човек, който го обича - на жената, дето винаги е била до него, дето е родила и отгледала децата му и дето, според както авторът я описва в своите „Уводни думи”:

„Не подвивала никога крак още от ранни зори, най-вече там, още на село. Изпращала подобаващо и стопанина си в дългия му и нов път в странство в опитите му да навлезе и той в алъш-вериша, да удари кьоравото. А затова трябва в дисагите и храница да му сложи, кога катък, кога друго нещо. И лютичко, винаги лютичко. Тъй де, за алъш-вериша се иска и сила, не бива да си гладен…”.

Достатъчно е една от потресните Алекови истории да си спомним - „Бай Ганьо в банята” например… Вижте само колко неочаквано, но смислено и без ни най-малко притеснение обяснява Бай Ганьо пред Султанка тази негова наглед фрапантна излагация:

„Исках друго да кажа на немците и го направих в сгодния момент, иначе кога ще ми паднат друг път. Мътил съм им водата, хайде холан. Няма само те да мътят водата на другите?! Да видят, че и ние кога решим, можем тъй да размътим водата на някои, та дълго време да се чудят отде им е дошло. Но помни бай ти Ганя. Ще дойде време и на немеца тъй ще му размътят водата, че време ще мине, и то бая, дорде се освести, та да дойде на себе си”.

Тъкмо заради този поглед отвътре образът на Бай Ганьо при Александър Йотов е различен от образа, който Алеко живописва. И е закономерно и естествено това. Защото Буля Ганьовица го знае още от дете и е в непосредствена близост до него през целия му живот, тъй да се каже, знае всичко за него от първа ръка, дори това, дето й е изричал, когато са били „баш най-насаме”. Трогателни са думите й към Алеко, че се е захванала с писане, за да покаже своя възлюбен съпруг пред обществото от другата му страна, която Алеко и никой друг не познава:

„И по-късно, когато се захванах да пиша тия нещо, си виках: „Е, Алеко, ти навремето поиска прошка от бай Ганя, нищо че бе към края на книгата, но как аз да поискам прошката ти, като отдавна си там, горе в небесата. Щеше само да ти кажа, че человек си има и кривици, носи си кусурите, дорде е на тази земя, но си има и нещо убаво. Така беше и с мой Ганя”. Ако бях млада, пак бих пристанала на него. Къщовник, печеловник беше, не подпираше дуварите като днешните михлюзи…”.

Всеки любител на „вкусното” българско четиво, струва ми се, прочел книгата на Александър Йотов, ще започне да се отнася към Алековия герой вече… не, не със снизхождение, а с разбиране, защото ще го вижда от друг ракурс, с други - не критически и не външни - очи, а вътрешни, влюбени, съпричастни. И някак, без да се усети, ще смекчи подигравателния си, а често и укорен, и злъчен смях във връзка с него в съчувствена, някак съпричастна усмивка. Също неимоверна заслуга на Александър Йотов! Защото да разчупиш столетни стереотипи - никак не е малко!

* * *

Ако ще говорим за „разширяване” на „територията”, в която Бай Ганьо и байганьовщината вирее… Когато буля Ганьовица тръгва да разказва Бай-Ганьовото детство, тя не пропуска да подчертае, че мъж й е бил като всички в селото деца, но за разлика от тях е имало в него някаква тяга към широкия свят, към големия свят, подклаждана от екота на трена, дето минавал наблизо, а детето оставяло биволите и гледало в захлас дори след като и пушекът от него изчезвал във въздуха. Тази тяга не оставя на мира, докато не я възпълниш.

И тъй, нашият герой прескача прага на родния дом и родния край, за да се впусне във великото и прекрасно пътешествие, наречено живот. Виждаме по-нататък Бай Ганьо, но като грижовен съпруг и баща, как крачи вече по българските земи, а после и по Европата, където става друг, съвсем друг човек от онзи, за когото Султанка се задомила. Епизод след епизод, простотия след простотия Бай Ганьо разширява пространството, което обитава, в геометрична прогресия. И навсякъде, където се появи, на мига става „свой”, чувства се „свой” или, по-скоро, прави пространството свое, плува в свои си води, в своя басейн си се перчи, в своя си Рим приковава людското внимание. Но каквито и маймунджилъци да измисля и сътворява, каквото и да се случва по волята и извън волята му, вярната му докрай Султанка го гледа и изобразява с любов и разбиране.

Като типаж Бай Ганьо притежава удивителната способност с лекота и непосредност да прекрачва прага на своето време и да избуява във всяко време, дори в нашето днес, внушавайки една изстрадана от човечеството житейска истина - колкото и да се дуе човекът с научно-техническите си прогреси, с новите технологии и дори с изкуствения интелект, винаги нещо в него остава от онова, което е човекът и което никакви еволюции и революции не могат да изкоренят, нито дори да променят.

Най-голямата заслуга на Александър Йотов несъмнено е тази, че, под формата на Бай-Ганьови уж или Султанкини прозрения и разсъждения, успява да покаже новото, актуалното, съвременното лице на Бай Ганьо, много по-безутешно страшно от лицето му, което знаем от книгата на Щастливеца. Пред Александър-Йотовия Бай Ганьо героят на Алеко ни изглежда мил, наивно глуповат, става ни даже симпатичен.

Или не се сещаме за кого днес говори Александър Йотов през устата на Бай Ганьо, който обяснява пред Султанка кое е най-голямото оръжие на такива като него:

„Простотията, Султанке, запомни ме, простотията е най-голямото оружие за такива кат’ мен. И вчера, и днес, па и утре, кога назе няма да ни има век на тая земя, простащината ще е всьо и вся. (…) И ще оригвам, и ще се секна, и ще цъкам, и ще се правя на будала. Важното е келепирец да има, другото е вятър работа”.

Или не е от ясно по-ясно за кого става дума, когато Александър Йотов днес, макар и през очите и ушите на буля Ганьовица, предава диалога между учителя от Рисувалното училище и съпруга й депутат, загрижен за това кога и в България ще имаме нашите си Винчето и Бранда (според както Бай Ганьо назовава Леонардо да Винчи и Рембранд). Пред смаяния учител Бай Ганьо начертава на часа дори стратегията, която биха евентуално следвали за осигуряването на живописци от подобна класа. Скалъпва я на две, на три естествено - отделят двама-трима рисувачи, осигуряват им храна и подслон, бои натурални от село, устройват им изложба-две, вдигат шум („Шум, шум и речи, това се иска в тези ми ти изкуствени дела при нази, человеците”)… И по-нататък: „Ще ги изказваме на показ, ще викаме, гюрултия ще вдигаме, ще крещим всинца”… И всичкото това, макар и скъпичко да излиза, но ще е масраф само за година, ама после… (тъй Бай Ганьо си мечтае) „един да излезе на мегдан, да се прочуе, пак ще сме на сметка”:

„А после пък, като им тръгнат платната, двамата с теб ще делим. Е, аз ще взема повечко, масраф за боите, за еденето, дето ще е от мене, пардон, от жена ми. Но, кажи-речи, ортаци ще сме все пак. Па ще отделим нещо и за рисувачите, няма да ги оставим голи и боси. Ама требе и малко недохранени да ги държим, щото много ситият не мислува как трябва…”.

(Що се отнася до днешния ден… С тази Бай-Ганьова стратегия разни глобални паралии ни пробутаха едни списователи, които с нищо дарбица превзеха Европата, а и като цяло света. Само дето не ги държат голи и боси. Хранят ги. Тук-там - наградка… Тук-там - творческа командировка… Не им трябва да мислят както трябва… По-удобно им е вече изобщо да не мислят… Но да не се заораваме чак толкоз…)

Или не се сещаме кого Александър Йотов има предвид днес в думите, които Султанка шъпне на ухото Бай-Ганьово:

„Викам му, не може ли един ден, като няма изгода от партията си, да я паряса, да я замени с друга. Тъй де, да не би да се е венчал за нея. Прикачи се към друга, после към трета. Гледай файдата, а не другото…”.

И тук, за изненада наша читателска и за чест на Бай Ганьо - реакцията му:

„Ма, Суло, ти акъл имаш ли в тая твоя чутура? Как можа дори да си го помислиш туй нещо. Че аз направя ли го туй, ще стана за резил пред Майка България. Че аз може да съм се излагал, да съм вършил всекакви простотии, но т’ва, дето ми предлагаш, нивгаж няма да стане…”.

А днес… Няма какво да говорим! Всичко е като на длан. Пчелички, прескачащи от цвят на цвят, от партия на партия. Калинки, прелитащи от пост на пост, от администрация в администрация… Въобще - пъстра политическа фауна и флора. Смях за окото. Горчивина за сърцето. Бай Ганьо поне е имал срам от Майка България. Днешните срам нямат!

И още нещо, което не ми се ще да отмина - онова Бай-Ганьово откровение-прозрение за бъдещите келепираджии и днешни реалности:

„Мен може да ме изтипосват по газетите, да ми се надсмиват над простащините, дето правя понявгаж. Но нито ти, нито пък аз ще сме живи и да ни има на този свят, за да го видим. Няма да минат петдесет, може и сто години да са, но ще се навъдят едни, дето майка България така ще я разпарчетосат и така ще влачат и грабят, както никой преди тях не е грабил. И свищовчето, дето ги пише тия уйдурми за мене, няма да е живо, та да удари едно извинение: „Ех, бай Ганьо, аз за какъв те имах, а тя каква излезе. Че ти пред тези, новите, дето смъкват всичко, си едно нищо, едно пале. Ама отде да съм знаел, че тъй един ден ще се извъртят нещата?”.

Ами аз туй, дето съм го спечелил у нас и в странство, да не е дошло наготово? За шепата звонкове колко път съм извървял пешком, колко цървули похабил. Ами петите ми на ногите на человек ли са или на животно?

А онез серсеми, дето ще дойдат след време, ще си седят в канцеларията на топло, оттам и ще нареждат, а пар?та сама ще идва при тях. Ей тъй, без пот някаква. Ама пар?, пар?, Султанке. И не иляди, а милиони, запомни, милиони…”.

Ако някой каже, че това разпарчетосване, влачене и грабене в наше време не се случи пред очите ни и все още случва, няма кой да му повярва.

* * *

„Из записките на буля Ганьовица (вдовицата на Бай Ганьо)” е построена на принципа на Алековия „Бай Ганьо”. Различни повествователни фрагменти се наслагват един връз друг и постепенно образът на Бай Ганьо става по-цялостен, по-„плътен”, придобива „плът и кръв”, душа и дух: Бай Ганьо като дете, малкият Ганьо наблюдава трена и мечтае, получил първия подарък (огледалцето на мадам Жюли), Бай Ганьо като юноша с първото му обяснение в любов към селска хубавица, женитбата на Бай Ганьо, Бай Ганьо си строи къща, Бай Ганьо жених и първите му алъш-вериши, Бай Ганьо става баща, Бай Ганьо депутат, Бай Ганьо в чорбаджийницата на жена си, Бай Ганьо при княза, Бай Ганьо и несполучилите му афери - (да, да… той има и такива!), Бай Ганьо боледува, изментеният Бай-Ганьо (да, да, той също може да бъде преметнат!), Бай Ганьо дава милостиня, Бай Ганьо в Рим… Много са историите, няма как всичките да ги изредя…

Тази фрагментарност на композицията предполага продължение. Историите могат да се множат, гледните точки - да се менят. Още повече че към образа на Бай Ганьо се присламчва и образът на колоритната му жена Султанка, по народному - буля Ганьовица, по официалному - вдовицата на Ганьо Балкански. С нейния си характер, с нейната си „хитринка”, с нейния си „номер” , тъй да се каже, в живота. И внушението се удвоява, утроява… На туй отгоре времената някога и сега (някога и сега за Султанка, някога и сега за автора Александър Йотов, но и за нас самите, като читатели) се размесват и преливат. Усещането е, че книгата няма да свърши дотук. Че ще продължи да се разраства - откъм теми, че и откъм герои (да не забравяме, че Бай Ганьо е оставил и наследници)…

„Книгата е с отворена композиция - пише във встъпителните си думи Никола Иванов, - което позволява да се допълва с нови епизоди”. Тъй и композицията на Алековия „Бай Ганьо” е отворена не само за него, като автор, но и за съавтори - не само от неговото време, но и от всички времена по-нататък. Тъкмо затова и беше възможна в наше време книга като „Из записките на буля Ганьовица (вдовицата на Бай Ганьо)”…

И самият Александър Йотов, разбира се, е оставил отворена вратичката за продължения, според както в края на книгата е споменал: „останаха, колкото и да се мъчихме с жена ми, неразгадани странички от дневника на тази знаменателна за мен жена”.

Да му пожелаем един ден и тези странички да видят бял свят и да стигнат до читателите.

* * *

Като стана дума за доброто и злото, високото и ниското в човеците… Наистина… Дали днес, от висотата на друга историческа епоха, ще приемаме или не Бай Ганьо; дали ще сме съгласни с неговия създател Алеко или не, едно е несъмнено: в човеците отвека доброто и злото, високото и ниското са преплетени и сплетени, сплавени в едно цяло и само от отделния, от индивидуалния човек зависи кое в себе си ще „храни” и „разхранва”- дали злото и ниското или доброто и високото. И това дали е българин или някакъв друг по националност - всъщност е без значение.

Бай Ганьо ни предпазва от злото и ниското в човека. Та кой нормален човек би искал да се оприличава или да бъде оприличаван на Бай Ганьо? Никой. Никога. В този смисъл Бай Ганьо доста человеци ще спаси, опазвайки ги от кривите пътища на живота. А подобно лекуване е много по-лесно, когато Бай Ганьо се вижда отстрани, когато сам себе си наблюдава - какво представлява, как изглежда, как се излага, как му се смеят, а и той над себе си се смее (да си спомним Гогол: „Над кого се смеете? Над себе си се смеете!”) и се пречиства, преобразява към добро.

Но има и още нещо… Като носител на доброто и високото, на безкористие и светлина, Щастливеца винаги се възправя до Бай Ганьо и винаги е моралният и всяческият победител в сблъсъка помежду двамата. Бай Ганьо не просто е невъзможен без Алеко. Бай Ганьо е немислим без Алеко. Смеейки се над Бай Ганьо, Алеко над себе си се смее. Другояче… До Бай Ганьо винаги е Анти бай Ганьо. Бай Ганьо непрекъснато изявява и откроява Анти бай Ганьо. Книгата на Александър Йотов ни помага да доловим Анти бай Ганьо дори в самия Бай Ганьо. Поне аз го долових.

Национален литературен салон „Старинният файтон”,

Къща музей „Димитър Благоев - Дядото”, София, 27 април 2023