Атанас Звездинов

(резюме)

Докато в литературата за възрастни проблемите и процесите са важни и съществени, но в известна степен те се саморегулират, в тази за деца те са фатални. Каквото посеем, това ще поникне. Бих могъл пространно и задълбочено да развия въпроса, но тук, в определеното време, е невъзможно. Важното е отговорно да го помним. Основание за твърдението ми дава практиката. Десетилетия се занимавам с проблема и авторски и организационно.

Години наред бях в ръководството на секция „детска литература” на СБП, когато я имаше, години наблюдавах и отговарях за преводната литература за деца в СПБ. Бил съм в редколегиите почти на всичките издания за деца, да не говорим за двадесетгодишната редакторската практика в издателства и после - като директор на Дома на детската книга.

Но беше друго. Имаше изградени автори. Международни конференции признаваха, че Българската литература за деца е образец в европейски план.

Сега отговорността ни е още по-голяма, защото детето, съвременното дете, постоянно е облъчвано от комерсиални телевизионни сериали с агресивни герои, обикновено с нечовешки лица, внушаващи несвойствени за нашата традиция морални постулати.

Като добавим и електронните игри, които постоянно заместват в детското съзнание естествените, които имат същата насоченост, какво остава да очакваме за облика на подрастващия човек - утрешният гражданин.

А и мобилните телефони, тези от чиито екран то не откъсва очи, къде остава книгата. Особено негативно е, че всичко това пречи на детето да са вглежда и наблюдава живия живот покрай него, да изгражда и развива въображението си, според своята избирателност. Наблюдението, което трябва да се възпитава и самовъзпитава…

Не веднъж съм подчертавал, че стойностните български автори за деца оредяват защото няма издания, в които да се печатат и да се изграждат, както бе преди, не ги стимулира нито радиото, нито телевизията, да не говорим за издателствата, вече частни, които, с малки изключения, не искат и да чуят за български автор, ако сам не заплати издаването си.

Така е и с книгоразпространението, което е несистемно, отбягва талантливи български автори и се съсредоточава върху сигурно печелившото - тенденциозно озвученото или преизданията на отдавна познати и станали вече инерция образци.

И не на последно място, почти винаги няма никакво заплащане на писателския труд. Но все пак, макар и оредели, на това благодатно и благотворно поле се трудят и съвременни български автори. Доказателство е и прегледът на разглежданата сега продукция.

Трябва обаче веднага да кажем, че дори и когато е предназначена за деца, поезията не е биберон. Тя не е заместител на истинското, не е илюзия, че детето се докосва до него. Че го има. От нея не се очаква да потече изкуствена храна. Нито пък тя да бъде само разтривалка на поникналите зъбки. Нито пък приказката е само дрънкалка-залъгалка.

Известно е, че поезията има огромно значение за развитието на детето - и като игра, и като образно виждане. Не можем и не бива да забравяме истината, че поезията е най-късият път за емоционалното опознаване на света. Детето запаметява по-лесно римуваните и ритмувани конструкции, харесва му играта на думи, то се учи чрез нея.

А когато играта е съчетана и със смислов пълнеж, ефектът е пълен. Детето харесва остроумните творби, изградени с ярки образи, внезапните оригинални хрумвания, които приема като свои и им се радва. Всичко това кара душата на детето да покълва.

Но тя покълва само, ако творбите имат понятни и стойностни послания. Градивни, внушени, без да са дидактични. То не иска да слизаме до него с милозливи умалителни, а да го издигнем до себе си с подобаващо доверие.

Преобладаващото мнение е, че за деца се пише много лесно, и всичко, което им се предложи, е допустимо. Затова едва ли не всеки обичащ децата опитва перото си тъкмо в тази литература. И тя се затлачва от несполучливи опити с големи претенции. Писането за деца е призвание. За деца могат да бъдат автори, само които имат вътрешната нагласа да видят света през очите на детето. Затова мнозина проявяват напразни усилия.

Необходимо условие е и вътрешната потребност. Детето усеща кое е родено от сърцето. Но и двете тези налични дадености не са достатъчни, ако я няма вътрешната отговорност. Съзнанието колко трудно е това творчество, и че наистина е творчество, а не дрънкалка на думи. Че степента на самоподготовка трябва да е на нивото на тази отговорност.

Стремежът за равняване по образците и усилието да се постигнат (и надминат) задължително трябва да бъде осъзнат предварително, а това означава продължителен и многопосочен труд. И тъкмо тук се явява първият и може би най-големият проблем - лесното писане.

Най-опасно за литературата за деца е лесното писане. То е най-коварната пързалка. Докато се плъзнеш и ти е весело, докато се огледаш, тя се е стопила и няма нищо. Много-много автори се подвеждат по лесното писане. И най-вредни са не тези писания, в които веднага личи, че не струват.

Най-вредни са онези, които на пръв поглед са прилични. Приятни за ухото, те те повеждат с ритъма си, със случките си, но ако с замислиш, виждаш, че това го знаеш, че си го чувал, и то точно така. Че е от познато по-познато, не ти казва нищо ново. Подвеждат те сполуките тук-там.

Но всичко друго е само констатации, без никакъв опит за оригинално решение. Не ти носи нито мисъл, нито образ, нито художествено внушение. И си казваш „Защо го чета?” И „Защо да го чета на детето?” Ето това е първото, което трябва да се попита писателят за деца: „Какво е новото, което казвам и както го казвам?” Не се ли запита, какъв е смисълът да го създава!

С оглед на времето, няма да повтарям доклада си, а ще се спра само на някои акценти.
В обсега на по-сериозните постижения са книги като: „ШАРЕНИ САПУНЕНИ БАЛОНИ” приказки от Иванка Могилска. „ФЕРМАТА НА МЕТО” от Бистра Ангелова-Янакиева, съставена от няколко сюжетни поемки.

„ВДЪН ПРОГЛЕДНИЯ МРАК” (Сказание за нощни птици) е приказната книга на Виктор Самуилов, която е второ, преработено издание. В нея известният писател, и за деца, проявява отново умението си да впечатли малкия читател с изненадващи хрумвания и послания, като гледната му точка тук е „обратна на дневната”. Това обръща и действията, и смисъла, и внушенията…. Оригинален подход.

„ПРИКАЗКИ ЗА СТРАНАТА БУХТАРЛАНДИЯ” е озаглавил първата си книга с приказки за деца този неуморим търсач Иван Гранитски. Безспорно успешна книга. Сънуваме или ни се случва? Това се питаме в най-добрите приказни истории. Така е и тук. Малкият читател няма търпение да види как са се представили на литературния маратон новите непознати герои.

Написана в най-добрите възможности на фантазната приказна традиция, обогатена със съвременното усещане и изискване на екологичните виждания за опазването на земните ни чудеса, книгата ни извисява до образци на детските любими писатели.

Както в стиховете си за деца, така и тук, в приказките, погледът на Гранитски е детски, затова детето ще повярва на това, което се случва. Той кара детето да наблюдава и то навсякъде покрай себе си -

По този начин авторът неусетно внушава на децата трайни ценности и добродетели. Тази книга, с изброените нейни достойнства, убедително показва, че Гранитски трябва да продължи да пише и за деца.

Стихосбирката „СТИХЧЕТА ЗА МИШЧЕТА И ВЪРТОГЛАВИ КРАВИ” от Петя Александрова убедително защитава високия професионализъм на своята авторка. Тя е известна отдавна с находчивите си и звънтящи стихотворения за най-малките, които носят дискретни послания. Стихотворения като: „Загубанковци”, „Мууу от небето”, „Въртоглава крава”, „Случка с мечок”, „Приятел”, „Идея”, „Адрес”, „Защо само на мен?” го потвърждават. Книгата е образец за единството на съдържание и полиграфия.

Особено внимание заслужава стихосбирката „КОПРИВЕНИ ВЪЖЕНЦА”, представена от Рени Митева, сякаш извадена от старата ракла. С осъзнатия си усет за възкресяване на старината, с тънката си наблюдателност, и с атмосферата, с аромата на доскорошния селски бит.

Веднага прави впечатление овладяната форма. Но като зачетеш съдържанието виждаш, че формата му съответства. Тя е само сполучлив носител на неочаквани поетични послания. Това са едни малки поемки, едно многословно, но овладяно сладкодумство, с усет за цветната дума, с аромата на миналото. Една едновременно патриархална и съвременна атмосфера, която не се схваща първоначално, но вълнува.

Нежна, жизнерадостна образност, патинирана със старинен оттенък, която създава цялостно усещане, с познаване на селския живот, която свети от доброта и мил спомен. Владеене на сюжета, с почит и обич към земното, извисяващо се на места до приказност. Майсторство в обрисуване на природните картини. Деликатно, ненатрапчиво навсякъде е втъкано познавателното за живота и бита с етнографска точност и възраждане на отмиращите прекрасни български думи.

Но нека се върнем в днешния ни ден. В новите условия, възникнали напоследък. Лъскавите цветни книжки, почти без текст и съдържание заливат пазара и привличат родителите. (Отделен въпрос е те книги ли са, или играчки.) Но това поставя един от основните проблеми за съответствието между текст и илюстрация, за съотношението и качеството им, за приноса на всеки от тях. И оттам - за мястото и ролята на писателя.

Нека си даваме сметка, че една от най-важните ни задачи е, да не позволим да се принизява литературния вкус, верните естетически критерии, и кичът да наложи своето псевдоизкуство. Това е особено важна задача, когато работим за деца, които сега изграждат възгледите си за света и изкуството. Сега, когато пазарът дава възможност на по-силния и заможния, а не на по-добрия, да тиражира широко вкуса си.

САТИРАТА НЕ Е ШИЛО БЕЗ ДУПЧИЛО
(Размисли за хумора и сатирата 2022)

Какво е Шилото без дупчило? Дръжка. Дръжка с претенции. Това е и сатирата, която не изпълнява своите функции. Която имитира себе си. Беше време, когато това й беше присъщо. Но сега не е нужно. Сега автоцензурата е излишна и сатирата трябва да бъде с дупчило. Хуморът гъделичка и разсмива, когато е находчив. А сатирата боде и буди. Добре е, когато двете взаимно се допълват, според изискването на художествената идея. Но и когато едната от двете е сама, може сполучливо да върши своята работа.

Но да се върнем на хумора. Двата тома от около 600 страници на Сергей Бояджиев „САМ ДОЙДОХ” и „ЗА КЬОПООЛУТО И ИЗКУФСТВОТО” с подзаглавие „Носталгични писма-фейлетони от един български психиатър в Шотландия” ме накараха сериозно да се замисля какво значи професионален писател. Този, който седи и мисли какво ОЩЕ да напише, или онзи, който не е писател, но не може ВЕЧЕ да не го напише. И не можах да си отговоря. От този текстови уж „тюрлю-гювеч” блика хумор, който заразява със своята естественост и непосредственост. Каквото да разказва в писмата и разказите си, дори в приложените тук-там стихове, Сергей Бояджиев буди радостна усмивка. Е, господа писатели, да прочетем психиатъра…

Споделям възхитата в писмото на редактора Николай Табаков, че хрумването на автора Александър Йотов да опише буля Ганювица в книгата си „ИЗ ЗАПИСКИТЕ НА БУЛЯ ГАНЬОВИЦА” (вдовицата на Ганьо Балкански) е златна мина. Блестяща като хрумване - ( вдовицата на Бай Ганьо да разказва за него), идеята е и художествено защитена. Голям кураж се иска да дописваш Алеко Константинов, но авторът категорично е успял. Докарал го е и на съответстващи на Алековите случки. Рядкост е да влезеш в обувките на класик и да крачиш, без да се спънеш - да са ти по мярка.

Васил Сотиров е име, което отдавна се е наложило сред авторитетните хумористи и сатирици. Години, десетилетия наред, той ни радва с художествените си сполуки. Със злободневните си стихотворения, с гражданската си позиция, с политическото си жило, с находчивите си епиграми. И в новата си книга „ШЛЮПКИ ОТ ТИКВЕНИ СЕМКИ”- сборник с епиграми, той защитава името си на епиграмист от първата редица.

Цитирам:

УТОЧНЕНИЕ

При тези политически нрави,
за сведение на уважаемата публика,
с мръсници не се прави
чиста и свята република.

ПОД СУРДИНКА

В случая да няма ехо,
аз ще ви го кажа тихо:
„Как да свърши този преход,
щом за някои е приход?”

ДА МУ ИМАМ ПРОБЛЕМИТЕ

Не можах да се развълнувам по същество.
Един приятел ми рече по телефона,
че не искал да слиза на мойто ниво…
И си седи на клона.

КЕФ ЛИ ЩЕ Е БЪДЕЩЕТО

Туй е
истина позната:
„Раят
не е за раята!”

МАЗОХИЗЪМ

Мазохист съм бе, братя,
и надавам вой:
Искам тъй да ме бие парата,
че да ме скъса от бой.

Но аз май се поувлякох от сполуките в тази книга, чието цитиране може да продължава и извън този доклад. Ясно е, че в нея не са само шлюпките, но и семките.

Лозан Такев също е от утвърдените автори, които години наред воюват с неправдите и несполуките със своята гражданска позиция. Смело и безотказно бичуват обществените недъзи и се опитват да ни убедят, че ще се преборят за справедливостта. Сега той ни представя в два обемисти тома „РЪКОПИС БЕЗ ДАВНОСТ” своите събрани стихотворни и други творби. Неговата поезия с право може да се нарече сеизмограф на нашето време. Той бърза да реагира на всичко, което го е впечатлило- и в битов и в политически план. И винаги - политически актуално.

Не може да не се подчертае гражданската му смелост да назовава нещата и „героите” с истинските им имена. В равносметката „Моите петилетки” обглежда преживяното и с ирония, но и с болка, защото е хем минало, хем днешно. Може да се каже, че то е спомен за достойното и за достойните, които контрастират с днешния ден. Някъде опитваме да се засмеем, но не е смешно, защото слага пръст в раната. Сатирата му е безмилостна. Не се свени да припомни кой кой е. И къде е бил и къде е сега..

И питаме какво остана
след тая чакана промяна!
Камбанария
без камбана….

И въпреки всичко авторът не е песимист и споделя: „ Единствена алтернатива - да си човек от край до край!” и „ …и без давност е твоята вяра… Говорехме за дупчилото на шилото. Тук шилото си е с дупчило.

„НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ” (Хумористични редове). С това сполучливо, интригуващо заглавие е поднесъл книгата си „Избрано” Анибал Радичев. Та кой няма да разгърне книга със заглавието „Не може да бъде”! Утвърденият поет е направил своя избор, но предполагам, че има още много достойни творби.

Ето само някои от сполучливите стихотворения: „Чужденци”, „Мутри на село”, „Целувката”, „Любов по време на пандемия” ,и особено „Анекдот”. От подборката се вижда, че поетът е както битово актуален, така и политически отзивчив. Могат да се приведат редица цитати, но важното е да се отбележи, че авторът е защитил художественото си равнище.

И така - посмяхме се, без да поплачем, защото сме оптимисти. Защото надеждата не е умряла, нито пък духът ни, който се съпротивлява от векове на всичко пошло, ретроградно, подло и несправедливо и неотменно ражда новите си и нови рицари.

Такъв е животът.