Виолета Станиславова

КРАЯТ НА СВЕТА

Дойдоха чужди времена.
И се родиха чужди поколения.
И стана чужда моята страна.
Дори Земята вече ми е чужда.

Светът е болен. Полудял.
За никого животът не е чудо.
Божествената Милост и Любов
в калта лежат потъпкани от луди.

Душата на планетата крещи,
но Бог не чува тъжните й вопли.
И само във припадналия студ
домът на зли чудовища е топъл.

Светът във мене пари от любов,
но мъдростта не ражда красотата
щом хората с изтръгната душа,
с поклон приветстват Сатаната.

ПОСЛЕДНИ ВРЕМЕНА

Зъл демон тайно някъде накрай света
натисна лоста за обратното броене.
Но хората не вярваха в това.
Те бяха лъгани и обезверени.

И притъмня над Райската Земя.
И в тъмнината Злото се понесе.
Препусна с Конниците на Смъртта
към хоризонта тъмен и невесел.

Все още се прецежда светлинка,
но облак като черен креп се вее.
А горе, из Небесните селения
се стяга армията на Христа.

И в сетните разломни времена
човек ще трябва ясно да избира
дали е с Бог, дали със Сатана,
дали е със смъртта
или със живота на Всемира.

ГЛОБАЛНИТЕ ЗЛОДЕИ

За глобалното ято злодеи хората нямат лица.
Те са безлични нищожества и са напълно излишни.
Натам-насам се мотаят като насекоми в трева
и си мислят наивно, че за тях отговаря Всевишният.

И че Той от горчивата участ ще ги спаси.
Ще ги нахрани с надежда и ще ги приласкае.
Но Луцифер вече замахва с косата, за да ги покоси,
а те се усмихват и вярват, че още далече е краят.

Че някой ръката му дяволска ще потроши
и като свещ в геената огнена ще го духне завинаги вятърът.
Блажени са, Господи, всички невинни души,
но злодейското ято, кой и защо им изпрати?