Веселин Андреев

Из „Не мога без вас” (1976)

Отдавна ми се искаше да напиша за Тодор Генчов Влайков. За моя дядо Влайков. И все не започвах - не се чувствах готов. И сега не съм истински готов.

Би трябвало отново да прочета книгите му - той целият е в тях, - да го видя цялостния, и то с днешни очи.

Нека добавя - и това е искреност, а не опит за оригиналничене: така бих се и „поотърсил” от него.

Обичта ми, пристрастието ми още от детинството може да са поизменили истинския му образ. Аз не крия пристрастията си, само се старая те да не ме измамват.

Или поне - не много. Сигурно някои несъвършенства на писателя и мои несъгласия с негови позиции биха ме накарали да постигна по-вярно отношение към книгите и към личността му.

Впрочем към някои книги - да, но към личността му - едва ли. Дори да не бъда съгласен с него - ще го разбера. Човекът Влайков ще ме облъхва с обаянието си до края на живота ми. Това е хубаво, хубаво за мене - иначе би значело да се променя към лошо. С Влайков се живее просто, мъдро, чисто.

Не ще правя литературен анализ на неговите творби. Те са събрани в осем тома - четете ги, вниквайте в тях, съдете ги по свой вкус и разум. Ще ми се да видя по-скоро човека Влайков.

И пак не всестранен образ - казах, тепърва има да го уточнявам и за себе си - макар да съм го виждал още в детството си и да съм разговарял с него като студент, и да съм го опознавал чрез пирдопчани - по „обратна връзка” чрез ония, които са станали негови литературни герои, и пряко - чрез тия, с които е израсъл…

Влайков е много такъв, какъвто го е създал Пирдоп: Пирдоп с природата си, с бита си, с хората си. В много отношения почти не се променя - в характер, нравственост, етичност - след като напуска родния си градец.

И ако казвам, че Влайков е един голям пирдопчанин, то е не само за литературното и общественото му дело, а и за това, че той твърде плътно изразява пирдопчани.

Бащата - строг, дори властен, но трудолюбив, разпоредителен, „оправен” - твърде малко личи у сина външно, но предопределя неговата вътрешна организираност.

Виж - синът съвсем повтаря майка си: обич и състрадателност към хората, до мила наивност дори, примиреност пред бедите - но човечната кротост става и човешка сила.

А по-големият брат, Алипи - трябва да почувствате скаква сила, като каква опора звучи в Пирдоп и особено у Влайков това „байко” - го въвежда в любознанието, свободолюбието, опасното слово.

Трудът на село не е „възпитание”, а живот - момчето, едва подало се над земята, вече помага на майка си, после тръгва на работа из полето, друго не може и да си представи.

Моралните добродетели не са проповед, а поведение, единствено възможно в това патриархално, душевно споено семейство.

Но и в своя затворен дом момчето пътува в историята и в големия живот с народните песни - те ще останат до последния му ден не само негова обич, но и упоение, и творчески извор.

Пътува момчето през девет земи, та в десета, и с приказките, истински пътеписи, животописи… не, не с приказките, ние казваме приказниците - още в названието трябва да се чува приказното, а не само, че се приказва…

И едни учители - възрожденци, сред които даскал Симеон - Симеон Сърданов, сподвижник на Левски и заточеник, - които ще отворят и очите, и сърцето на жадното момче.

Момчето живее, другарува и с природата, тя влиза в него, но имам чувството - само това от нея, което му е присърце.

Мащерката по „Свети Георги”, ливадите на Тиньовец, поляните и лещаците на Тополница - откритата, добрата пирдопска природа, припомнете си, няма го страховития Балкан в разказите му - взел е само мекотата и тихата хармония на родния край…

И Пирдоп ще остане завинаги в него - чист морал, щедра доброта, уважение към човека, извор на творчество.

Има значение и народничеството - идейното осмисляне на живота, на човека, на творчеството.

При това някои идейни и естетически направления, объркани или упадъчни в други страни, у нашите земни реалистични български дейци раждат земни, реалистични, прогресивни ценности.

Преди да бъде идеология, у Влайков народничеството е световъзприятие и светоотношение - той среща тия идеи вече мъж, твърде изграден.

И ако не завършва Московския университет - само една година му остава, при това има стипендия! - и се връща в своя Пирдоп - забележете, не в София, на голям пост! - а при народа си, то е, мисля, не толкова решение на ума, колкото на сърцето.

Това е дълбокото у Влайков: дори когато греши, и по-късно, в политиката, той слуша сърцето си и не губи своята лична чест…

Добротата ли е най-силното у Влайков? Сигурно - и особено разбирана в широк смисъл. Тая пирдопска топлота в отношението към хората. Който не го е познавал, може да го види в ония хубави негови хора, на които той дава цялата си обич.

Влайков е дори по-добър от тях - понякога им приписва своята доброта. И не за да ги идеализира нарочно, обикновено той честно, убедено ги вижда така, може би само с обичливото си сърце им придава нещо повече, с доверие, че тъкмо така те ще станат по-добри…

На мене дори неговото име ми звучи благо, меко, приласкаващо: Влай-ков, като че се чува едно „байко”…

Добротата - когато не е мекотелост - е мъжество. Действена обич - не към „човечеството”, неуловимото, а към живия, реалния човек.

Много хора могат да разкажат как Тодор Влайков - човекът, писателят, политикът - им е помагал в житейски беди. И немалко - тогава млади - творци са писали как грижовно ги е насърчавал.

Но макар по природа и по възпитание тих, кротък, „несъпротивленец”, Влайков носи и своя справедлив гняв. И като човек, и като писател.

Още в деветдесетте години, възмутен от политическия разврат, от грабежите, демагогията, терора, той пише книги в защита на правдата и чука по учрежденски врати, за да възстанови справедливостта за „малкия” човек, дошъл за неговата подкрепа.

Вече сляп, воден от дъщеря си Радка, той се лута през лабиринтите на Дирекцията на полицията, за да настоява да освободят Гео Милев.

Издевателската измама, с която го отпращат, безсилието му да надвие тая чудовищна машина, да спаси поета, Влайков изживява като нравствен потрес…

И дори в предполагаемата нирвана, в която изпадат много старци, вече след 1941 година, той защищаваше от преследване прогресивни писатели, приемаше демократични студенти, за да им каже с треперлив, насърчителен глас, че му е драго и мило, дето студентчеството милее за народа си и носи високо славянската си свяст…

А може би най-силната му добродетел е скромността? Няма противоречие, че така подчертах добротата - скромността му е нейното естествено продължение. И скромността е първото, което съм видял у него, именно видял…

Било е в детството. Имало е някакво празненство в читалището, не съм бил вътре, съгледах Влайков да излиза на стълбищната площадка, спуснаха се да го понесат на ръце.

Тоя израз на обич, на почит, на спонтанен възторг сега у нас е забравен, тогава беше традиция.

Дядо Влайков, и без това червен от кожното заболяване, целият стана божур и стеснително, огорчено, възмутено размаха ръце.

Хората се стъписаха, оставиха го. Мина доста време, докато се поуспокои - и прие да се снима сред свои съграждани, връстници, някои - негови литературни първообрази. И застана на стълбите пред читалището по-тих, по-свит от всички, с характерно сведена глава…

После съм слушал от баща си, от учители, от обикновени пирдопчани: „По-прост чивяк от дядо Влайков не може да се отчува!”. Не съм чувал „скромен”, самата тая дума вече би им звучала нескромно, а прост значеше и скромен, и достъпен, и душевен, много значеше - според интонацията.

Като студент, когато се занимавах с вестник „Средногорска мисъл”, трябваше да взема няколко думи от него. И основателен, най-оправдан повод да го видя, и велико притеснение!

Друг път може би ще разкажа повече за своите вълнения, сега говоря за тая негова си, влайковска скромност. И в обстановката, дето книгите затулваха всичко, пък ги и нямаше разкошните мебели - а съм ги очаквал.

И в стеснителното подаване на ръка, нали не вижда твоята и по някакъв вътрешен усет я среща. И в кротките въпроси „от кои Андреовци” съм, какво уча, взимам ли си изпитите - с такъв такт, като че той бе дошъл мене да интервюира, а не аз него…

Седемдесет и пет годишен, патриаршеска осанка - но не подпухнал патриарх, а строен, дори тънък, с приведена към гърдите, наклонена вляво глава, очи сведени, знаеш, че тия очи не виждат, но те пронизват, държат те в трепет повече, отколкото ако са втренчени в тебе, патриаршеска и юношески свита осанка…

„Че то какво ли мога да ви напиша - и прекъсва възражението ми, - ама ще ви дам нящо, че то е похвално това, да си имаме вестник. Ние, пирдопченете, много сме дали, и някога, в турско, па и после, и сега има какво да дадем, ама сме малко утикливи, та това май ни пречи… И подхванете умно така, сговорливо, то да се списва вестник иска и желание, ама и можене. Па канете повече хора, дето умеят с перото… Аз ви много благодара, че сте ме почели, ще ви дам, ще ви дам нещичко…”

Нека не ви се вижда странно: и скромността, и цялата му човещина аз доопознавах и след неговата смърт - чрез дъщеря му Радка. И не само от това, което тя ми разказваше за него, а и по самите нейни постъпки, съждения, отношения с хората.

Тя беше един втори Влайков, със свое лице, разбира се, Радка Влайкова бе участвала в създаването на голяма част от неговото творчество - не само да записва какво й диктува: усетил колко тя е влязла в мисленето и в светоусещането му, бащата бе й поверил дори да поправя творбите му, а безкрайната, състрадателната, щастливата й обич бе довела дъщерята до такова сливане, при което тя не само мислеше, но и чувстваше като баща си. Аз дори улавях неговия физически глас в нейния.

Човекът у Влайков твърде много определя писателя. Сливането е почти пълно, в това е Влайковата сила, от това се пораждат и някои от неговите заблуждения.

Той сам подчертава, че пише за „ония добродушни, трудолюбиви и героични честни хора”, които познава от дете. Не добавя само едно - но и няма нужда, то се чувства навсякъде: колко много обича тия хора.

Дори много строги съдници на Влайков изтъкват, че той отразява вярно, правдиво оная патриархална действителност. С художествено проникновение, с живо одухотворяване, с топлота, поетичност, лиризъм, непосредственост разказва за своите герои.

Но искам да добавя, че и в произведения, характеризирани като романтична идеализация, идиличност, сантиментализъм, Влайков е по свой начин реалист.

Един мечтател, устремен към хубавото, който придава нещо от сърцето си и на хора, които може би още го нямат, но той би искал да ги види по-добри. Не толкова илюзии - колкото надежди.

Не толкова украсяване на миналото - колкото осъждане на разложението в съвременния му живот - като му противопоставя това минало: „Кам сега такива хора?

Ами право! Нали го гледам днешния свят! Има ли да найдеш сега в селото дяда Славча и дяда Цонка Светогореца, и дяда хаджи поп Неделя? ” Влайков воюва - не пресилвам с тая дума, всеки има свой начин да воюва - за съхранение на моралните ценности, все още неразпилени изцяло…

Някои свръхреалисти - всъщност безчувствени - критици рязаха твърде дълбоко Влайков и изхвърляха живи меса от него като гнили.

Пък аз се радвам как - съвсем неразтревожен да не затъне в идейни и естетически компромиси - Георги Димитров казва:

„Когато се чувствам уморен, с особено удоволствие чета неговите разкази и повести. Но те ми доставят не само отмора, а също и неизразима наслада…”

Много ми се иска да потърсят Влайков по-младите хора, които още не са виждали тоя сладкодумник: да чуят едни сърдечни, мъдри думи, един тих, човеколюбив глас, един човек старинен в някои отношения, но човек честен и чист, със светла съвест и блага душа, един радетел - колко добра е тая дума за него! - радетел за красота и човечност.

Той ни е много нужен в епохата на техническия грохот.