Димитър Кенанов

В живота все така съм влюбена до смърт.
Здравей, Сергей! Прекрасно е да се живей!

Наскоро след разговор с моя състудент - поета, литературния критик и историк Иван Ал. Матев преоткрих вълнуващата, високата поезия на Димана Данева (1919-1946), родена в тракийския Юг и свързала краткия си жизнен път с Харманли, Свиленград, Стара Загора, следвала жадуваната от нея специалност „Славянска филология” в Софийския университет.

Сред нейните състуденти са и преподавателите ми от Великотърновската Алма матер - Дора Иванова-Мирчева и Николай П. Ковачев, който има изключителни заслуги за събирането на нейните литературни творби като съставя подробен био-библиографски Летопис. Това научавам от книгата, отпечатана през 1983 от Издателството на БЗНС: Димана Данева, Малко думи трябват между хората. Стихотворения. Проза”.

Преди това, през 1965 г. Издателство „Народна младеж” публикува: Димана Данева, Със сърцето си. Стихотворения”. Предговорът „Сърце, което принадлежеше на народа” е на Александър Геров (препечатката от 1983 г. е подписана така: Тамара Тачева, Александър Геров):

„Спомням си есента на 1939 г. Едно момиче с непокорни, тъмно-руси коси, с очи, греещи като звезди, се появи в аудиторията на Софийски университет. Това беше Димана Данева, студентка по славянска филология. Тя веднага ни изненада, очарова ни със своите стихове. Гласът й звънеше като полска камбана, когато след като се опознахме и сближихме, тя рецитираше пред нас свои творби”.

Александър Геров с чувствителността си на именит поет съумява да обобщи същинските черти на лирическите послания: „Особена е обичта на Димана Данева към Родината. Цялата й душа е свързана с нея. И когато поетесата говори, че „сърцето й тръпне и чака”, когато хвърля поглед към „скръбно-тихите морни села”, когато върви из страната заедно със „сивите скитници-мъгли”, когато „сладко слуша” песните на кавала, когато „натежава” от възторг и върви в живота с „пееща душа” - винаги във всеки неин стих се чувствува тази дълбока, кръвна връзка с Родината и с народа”.

Само едно поетично сърце, което е частица от народа, може да си служи с такива изрази и с такава образност, които могат да извират само от вековните глъбини на народа и човечеството.

„Синьо е в душата ми” - казва Димана Данева”. И тук не мога да не възкликна - в синестезийното „синьо” Александър Геров изрича оцелостената вътрешна красота на Димана Данева в контекста на написаното от близки нему поети: Александър Вутимски, Атанас Далчев - срв: неговото стихотворение „Синеокото момче” (На Александър Геров) (1930).

В редактирания вид на еднокуплетния „Въпрос” изразът „скръбно-тихите морни села” вместо „морни” се чете: „бели”:

Глъхнат татък забравени, малки
скръбно-тихите бели села…
Колко време и вяра се иска,
за да вдигнат те гордо чела?

А „скитници-мъгли” и присъствието на ширналата се стихия на равнината, „стихнала и морна”, изпълват елегично-носталгичното стихотворение „Есенна вечер”:

И тая вечер слязоха отгоре
ония сиви скитници-мъгли.
Във равнината - стихнала и морна -
угасващата светлина трепти.

Във тая нощ, когато тъжно вехнат
със шумата последните цветя,
ще седна до прозореца замислена,
изгубена в студената мъгла.

И все така щурецът ще нашепва
за някаква далечна, тиха скръб.
Ще слушам вън как капките издъхват
и всеки спомен ще ми бъде скъп…

Продължителка и землячка на Димана Данева - също така, „до прозореца замислена” да съзерцава южнотракийската равнина, е високата по талант и постижения Огняна Свиленова/Свилина:

А хълма забулен и нежен
от утре ще спи белоснежен
над сгушени бели села.
Виж хълма забулен и нежен:
как маха мъглата със млечни крила.

Ето изповедните Диманени редове на „Родна земя” - видение-вървеж, по „хубаво родно поле със метличини”. Копнежът по него се излъчва от вградения автообраз на „синеоко момиче”, което „ нагазва през нивите” - „гальовно нашепват му гривните”, „то полюшва косите си”, „шепти с думи галени, обични, трепетни”, с обещание за сбъдване трикратно наричано - „ще се върна при теб”:

Мое родно поле, мое хубаво родно поле със метличини
буйно бликнали, нивите щедро накичили!

Ще се върна при теб и забравила във града площадите,
и забравила всичко - ще поема натам, през ливадите.

Ще се върна при теб, че в сърцето ми мъка е легнала
и потайни слова една песен е с горест зашепнала:

„Синеоко момиче нощя ми нагазва през нивите,
стъпва лекичко то и гальовно нашепват му гривните.

То полюшва косите си - меки, раздиплени, шеметни
и шепти, и шепти с думи галени, обични, трепетни…”

А пък нейде далече, далече проплакват кавалите,
и горят, и горят и от мъка изгарят овчарите.

Ще се върна при теб, мое родно село със метличини
и ще тичам сред теб - преко нивите, буйно накичени.

Същото това момиче „в червената си рокля,//със брошката - калинката с разперени криле” има и съпричастното достойнство да сърадва предполаганото чуждо щастие на съветския воин от Украйна, срещнат вероятно в софийска болница - „Писмо до Сергей Александрович” (Есента на 1945 г.):

Във парка старите липи цъфтят, цъфтят…
И мисля: ще цъфтят така една година!
Ще бъде въздухът янтарен като мед,
небето между клоните златистосиньо.

Тук се разсипват летни дни като божур,
тъй ярко и изцяло изживяни.
В нощите зрели се люлеят хиляди звезди -
и никога така щастливо хората не са живели.

Здравей, Сергей! Аз бях в алеята на твоята скамейка.
По зеленясалото облегало има прах.
Избърсах го с ръка и седнах. Тъй бях радостна!
Сергей, открих в тревата стъпката от твоя крак!

И знаеш ли, че бях пак в червената си рокля,
със брошката - калинката с разперени криле.
И сякаш чух през топлия ти смях как се шегуваш,
много съм приличала на нея и ще полетя.

Стоиш ли ти сега в градинката пред къщата,
там някъде в Украйна сред бликналата степ?
Навярно те прегръща майка ти разнежена.
А патериците, две верни кучета, стоят край теб…

Ти си щастлив, Сергей! - Зеленоокото момиче,
щом ти се върна, в смях и сълзи при теб изтича ли?
А ти! Обезумял и блед, без дъх прегърна ли я?
Разбра ли, че и в бедата неразривно, вярно се обича?

Пиши, Сергей! И да си знаеш: с тебе ще се видим пак -
на твоето момиче аз дар ще донеса.
На двете тежки плитчици, най-руси във степта,
калинката ще сложа с пъстрите крилца.

Във парка старите липи цъфтят, цъфтят…
А през нощта един огромен лунен сърп сребрей…
В живота все така съм влюбена до смърт.
Здравей, Сергей! Прекрасно е да се живей!

О, Димана! Неполитнала калинчице! Без теб и до днес, както в твоята „Елегия”(„Недей ми спомва нищо. Виждам. Зная”):

Сега там пада кротко вечерта,
полето глъхне в синкава омая
и тихо шепнат жълтите листа.

Тополите потъват в самотата,
тъжат по нещо минало във сън.
А бавно, леко ронят се листата,
далече глъхне тих овчарски звън.

Стадата се завръщат от полето,
един овчар върви… звучи кавал -
изказва тежка мъка на сърцето
и бавно глъхне в тихата печал…