МОМЧЕТО НА КОН
Познавам поета и белетриста Тодор Харманджиев от ученическите си гимназиални години във Враца.
Тогава господин Александров (гражданското му и учителско име) беше преподавател по френски език и мой класен наставник.
Както се казва, той ме пое, едно поуплашено селянче, дошло за първи път в града. Подаде ни ръка със своята мека усмивка и още по-мек говор (с онова меко френско „р”), и сладкодумно поведе своя клас по страниците на науката.
През всичките години на средния курс ще ни съпътства неговото богато сърце и остър ум. Аз, пък и всеки негов ученик, мога да разказвам дълго за своя учител.
Той беше нашият любимец. И днес, когато трябва да напиша тия няколко реда, съм затруднен, защото веднага си спомних, че всичко, надписано ми от него, е било: на моя ученик…
Така че да пише ученикът за учителя, би могло само ако… го е надминал. Но аз сега правя това от любов и от благодарност.
Що се отнася до Тодор Харманджиев - него открих малко по-късно, когато чух, че той е поет. И му отнесох своите първи тромави опити… И когато чух неговите напътствия. Първите. Незабравящи се. После намерих негови стихове в списания и книги. Незабравимият му стих:
И през всеки отворен прозорец
аз надничам от белия кон
вместо знаме - издигнал нагоре
бял, откършен от сливата клон.
Помня, че Цветан Ангелов поставяше „Белият конник” като едно от най-хубавите стихотворения в нашата поезия, наравно с Далчевото „Дъждобранът”.
По-късно вече сам поетът и приятелят Харманджиев, „моят”, както си го наричам, ми надписа „След години”, както и много от следващите си книги.
И аз, неговият ученик, се гордея с това. И се радвам на неговата самобитна лирика. Тя ме опива сега, както навремето ме е опивала чистата лирика на Валмонт.
У Харманджиев природата е усетена и образно възпята.
Тодор Харманджиев възпя и септемврийските събития от 1923 г. по свой начин, оригинално, в „Поколение”. Може би след Гео Милев той е измежду онези, които септември 23-та най-много е вълнувал:
Припомням си един гърмящ простор,
разгрома, връхлетял със страшна сила,
училището, станало затвор,
една съдба мнозина би сближила…
…
А ние сме отхранени със огън -
човек не се насища само с хляб…
Могат да се цитират много запомнящи се строфи от този поет. Може още много да се напише и за твореца Тодор Харманджиев, и за неговата чудесна проза.
Той е единственият автор, така добре пресътворил родната си Враца от своето детство и по-късно. Дори само това е достатъчно, за да го тачи Враца. И затова, че винаги е бил учител, приятел и защитник на младите.
Обичам да се разхождам, да пътувам, да разговарям с поета и приятеля Тодор Харманджиев. Толкова жизнени истории и весели случки ще научиш от него - големия жизнелюбец. Човекът, който винаги си остава момчето на кон.
В десницата вдигнал клон - бял, откършен от цъфнала слива, както ще каже по-късно в едноименния цикъл. И ще завърши:
Нека бъде навсякъде красота.
И десница изправил нагоре,
с това живо знаме на радостта
да те видят честните хора.
Сега аз виждам поета Харманджиев, изкачил на своя бял кон поезията.
И все още в дисагите на този конник лежат тежките томове на неговата поезия, белетристика - романи, повести, новели, исторически произведения.
Това е неговият хляб, с който е тръгнал на дълъг път. И на честна, талантлива среща с поколенията.
