ДВЕ ОЧИ
Вървя из полусъборена крайна улица. разкривени, повиснали дъсчени стобори, счупени и лепени с пожълтяла вече книга прозорци, наведени комини, полусъборени стари зидове и ниски съсчени стобори - ето пълната й картина. Вървя замислен.
Издигам наведената си глава и на десетина крачки по продължение на вехтите ниски дъсчени огради, над полусъборен нисък стобор, виждам подадена женска глава. Аз постепенно я приближавам.
Тя стои все в същото положение, без да се помръдне, като че всичко за нея е безразлично - всичко: животът, слънцето, светът, небето, хората - всичко, даже и самата тя за себе си над тая ниска дъсчена ограда.
Някакви сиви коси, опрашени и некрасиво разхвърляни; сива извехтяла кожа и две безстрастни, безгласни, съвсем безразлични очи, без да се помръднат ни най-малко, животински, подчинено, безразлично гледат.
Пред дъските, на улицата, по риза, търкулнато в прахта, седи малко дете и мълком рови ръце в него…
Минавам. Тия две очи ме поглеждат все тъй, както гледаха досега - безразлично, равнодушно…
Спомних си, че съм виждал изнемощяла от много труд и глад, лежаща в праха някъде сред улицата крава, която - неподвижна - поглежда също така с тъпи, безразлични и равнодушни две очи…
—————
в. „Час”, г. 3, бр. 6, 17.10.1936 г.
