Продрум Димов

Така Димитър Милов е озаглавил своето юбилейно издание, което известното столично издателство „Мултипринт” предложи съвсем наскоро на читателската ни общественост. Авторът е посветил тази своеобразна оригинална книга на 70-годишнината си, която навърши на 18 февруари т. г.

Димитър Милов е един от ярките ни талантливи наши поети, които напомниха за неподозирания си творчески потенциал през 80-те години на миналия век с появата на бял свят на дебютната му поетична книга „Мъжка постеля”. За съжаление неговият път към първото заглавие, както споделя с мен поетът, не се е оказал никак лесен.

Първородният му ръкопис е бил заставен да обира праха цели седем години, забутан в чекмеджетата на издателство „Народна младеж”. Но така или иначе, стихосбирката изтърпява незаслуженото си пренебрежение и успява през 1984 г. да стигне до потребителите си.

Закъснялото й излизане от печат вдъхва кураж в гърдите на младия тогава творец, разгръща постепенно спотаеното му дарование, амбицира го, застава все по-често със самочувствие пред белия лист, за да го видим през следващите години забелязан като поетичен творец в литературните ни среди. Това го кара да се раздели окончателно със света на специалността си „Международни икономически отношения” и да се посвети на поетическото поприще, проявявайки изключителна прецизност в работата си върху мерената реч.

Това обяснява и изискаността при подбора на художествено-естетическия инструментариум при сътворяване на поетичните му рожби. Такъв го виждаме и в следващите му издания - „Тризъбец” /1990/, „Поетично букварче” /1991/, „Шепот на тополи” /1994/ и други заглавия.

Моите дългогодишни наблюдения и общувания с този скромен и даровит наш автор ми дадоха възможност да се убедя в невероятното му умение да съзерцава, а и да се вживява в поведението на природните явления, да се вглежда в изгрева на слънчевия диск, вълнува го гальовния полъх на вятъра, вслушва се захласнат в напористия бъбрив глас на капчука, в напевната песен на крайречните тополи в родното му село Тополница…

И всичко това пренася в примамливите преживелици на обикновените трудови хорица в селото и техния бит вкъщи, в кръчмата и с животните, впрегнати да орат нивите. Ето кое му позволява да прониква в самите дълбини на душевността на нашия съвременник, потънал в нескончаемите си грижи.

А тази, може би, вродена му вглъбеност в съвременното ни битие, оживява в стиховете му и го прави истински сърцевед. Обичта му към селските труженици, атмосферата на трудовото им всекидневие дишат пълнокръвно в поезията му. Достатъчно е да си припомним само неговото силно впечатляващо стихотворение „Варим със майка ми ракия”.

Да не говорим за живителното присъствие на пейзажа и неговото одухотворено настроение в емоционалния психологичен рисунък на любимия му персонаж.

От творческото му полезрение обаче не убягват, разбира се, и интимните преживявания, острите социално-психологически и нравствени сътресения на нашето съвремие, от които се раздира обществото ни днес.

В сюжетно-тематичен план обаче „Вместо огледало” съвършено се различава от всичките досегашни издания на автора. Той дълго е обмислял, както сам споделя, съдържанието на тази наистина необичайна книга и се е колебаел дали тя може да ознаменува неговия юбилей.

Тези съмнения са го заставили да разговаря за творческите си намерения с поети и приятели, но все не се е решавал да предложи за печат произведения, в което битуват стихотворения на много негови колеги, които са му посветили от най-добри приятелски и колегиални чувства свои стихове.

И все пак вземат връх положителните препоръки да се представи пред читателите си с това оригинално и нестандартно заглавие. А в случая може би решаваща се е оказала настойчивата подкрепа на Иван Есенски, който е държал най-много тази книга да види бял свят и да покаже на писателските ни среди, че поетични издания от този род също имат право на живот под родното ни литературно небе.

Но да се взрем в художествено-естетическата същност на нещата. Книгата съдържа четири раздела: „Взаимни посвещения”, „Предизвикани посвещения”, „Неочаквани посвещения” и „Закачливи посвещения”.

В течение на години Димитър Милов е посветил немалко от поетичните си творби на близки колеги и сродни души. И на всеки от тези топли и добронамерени стихотворни жестове, авторът е посветил ответен поетичен поздрав за удостоилите го с внимание труженици на художественото слово.

В първия раздел поетите са подредени по година на раждане, а останалите са строени по азбучен ред. От всяка творба на автора и на неговите „ответници” струи благодарност за приятелството и горещото благородно творческо съпричастие.

Във всяко свое стихотворение Димитър Милов показва удивително познаване и сродяване с творческия и човешки свят на своя близък колега. Дълбоко ни впечатлява проникновеното му въвеждане в житейски сътресения, неволи, радости, скърби и унижения.

Намирам за твърде показателно в тази насока стихотворението му, посветено на покойния вече Янко Димов - „Предзимен сонет”. Още в първата строфа се докосваме до същностни черти от портрета на пишещия му събрат:

„Небесен син, с душа във синини,
приема раните като награда.
Ако неволно някого рани,
той двойно повече ще страда.”

Асоциативно тези бегли щрихи ни препращат към вълнуващата поетична изповед на великия Пушкин в неговия шедьовър „К Чаадаеву”.

А неговият вечно безпаричен любимец на чашката от Хасково не закъснява да излекува болката от постоянно гнетящото го изтезание:

„Чакаме просто аванс
от онази - Нобеловата награда.
Но пустият Нобелов комитет
явно също си пие.
Няма пощада
за българския поет.”
/”Елегия в Мон Парнас”/

Цитирам тези болезнени лирични изповеди, защото те ни потапят в тежкото непосилно и изстрадано битие на значителна част от творците на художественото слово, принудени да потискат огорчението си често с чашката и да го изливат като Пеньо Пенев в парещи стихове. А терзанието и напрежението винаги раждат и голямата поезия.

Общувайки с посвещенията на Димитър Милов, усещам полъха на добротата, сърдечното отношение, творческата и човешка сроденост, топлото съпреживяване в лишенията и несгодите, езика на взаимното приятелство и солидарността с много поетични имена под купола на родното литературно небе.

В тези дружески взаимни посвещения се чувства искреното, чистото уважение, което на места е емоционално обагрено от чистосърдечна самоирония. Струва ми се, че тон за това разголване на душевността дава самият автор, в чиито стихове нерядко откриваме вкоренената му доморасла скромност.

Намирам за твърде стойностни тези посвещения, те ни връщат и към немалко отишли си вече „ответници” - Янко Димов, Воймир Асенов, Петър Динчев, Александър Ангелов, Цветан Илиев и много други творци на поетичното ни слово.

В тази многолика творческа компания от близки единомишленици откриваме сърдечното съпричастие и на Матей Шопкин, Иван Есенски, Боян Ангелов, Венцеслав Пейков, Пламен Киров и други приносни имена от съвременното поетическо творчество, които с талантливото си перо продължават да обогатяват българския поетичен свят.

Доказателство за тяхното неоценимо присъствие на поетическото поприще са и откровените изповеди на Матей Шопкин - знаменосец на днешната ни социално-гражданска и патриотична поезия:

„Душата ми от пориви прелива
и стихва суховеят на скръбта,
защото още съм прашинка жива
в огромното око на вечността.”

В книгата заслужено място са намерили и „Неочакваните” посвещения на Анибал Радичев, Валентина Михайлова, Георги Драмбозов, Нико Стоянов, Василка Петрова и др., които се сродяват творчески и човешки с поета от Тополница.

Рядко приятен колорит на изданието обаче придават невероятно сърдечните „Закачливи посвещения”, които адресират към автора подчертано добронамерено симпатиите и своята благоразположеност в приятелството си към своя колега от Дупнишкия край. Към колорита бих добавил и илюстрациите на Здравка Брайкова-Николова, които са в унисон с цялостната атмосфера на книгата.

Разсъждавайки обаче върху нравствените откровения на тези посвещения, стигаме до впечатлението, че съдържанието на включените поетични творби е сякаш безпристрастно огледало на състоянието на родното ни поетично слово през последните няколко десетилетия.

Тези поетични изповеди дават ясна представа за генезиса на стихотворното ни слово, неговия език, стилистика, професионалното израстване на неговите творци. Посланията, които отправя изданието, се отличават с неотразимото си въздействие, дълбок психологизъм и оригиналност.

Затова общувайки с това наистина своеобразно и нестандартно в жанрово отношение произведение на Димитър Милов, имам усещането, че „Вместо огледало” допълва и надхвърля нови неподозирани щрихи от творческия портрет на автора, а заедно с това и обогатява облика на съвременната ни изящна словесност.

3 март 2023 г.