Веселин Андреев

Из „Не мога без вас” (1976)

Да напиша за Константин Константинов ме подтикна - за да не кажа принуди! - Радой Ралин. Обади ми се по телефона, щом прочел „Не мога без вас”, чак смущаващо… Радой е от едно вече рядко племе - на тия, които имат сърце да насърчат другаря си и при най-малка сполука. И веднага ме подхвана: трябва да напишеш за Константинов… Ама разбираш ли, не може да не напишеш… Грях ти на душата… Многоточията тук заместват моите думи, с които се опитвах да го убедя, че не познавам достатъчно Константинов. Но пак: забрави ли, че той пръв те откри като белетрист, преди сам ти да го знаеше? Ама разбери, ти му дължиш…

Да, зная, аз му дължа много. И пряко - за насърчението. И косвено - за високия пример…

В доклада си на Първата национална конференция на писателите в 1945 година Константин Константинов каза: „Една дружина млади хора с непознати довчера имена навлиза самоуверено и тъкмо измежду тях трябва да се очакват утрешните писатели в четвъртия етап на белетристиката ни… Няколкото разказа - репортажи от войната и от партизанските борби - носят свежата простота и острия поглед на бъдещия писател и с това вече те изкупват съществуването и на останалите.” Между четирите имена беше и моето… Тогава - съвсем искрено! - не повярвах много на тия думи, бях написал едва три-четири очерка. По-късно, когато почувствах творческа необходимост да се върна с проза в партизанското време, попитах Константинов - кои са били основанията му?… Вие имате чувство за детайла. И не измисляте, вие живеете в разказа си, внушавате доверие. Вие непременно трябва да пишете белетристика.

Доверявам ви това, защото то говори не за мене, а за него: да забележи и най-малката проява, да я насърчи. И - може ли да се забрави такова насърчение? От настояването на Радой изпитвах същото онова стеснение - когато някой ме караше да отидем на „Цар Шишман” 53, у Константин Константинов. В „Път през годините”, като говори как те, младите от Димчовата дружина, надничали в кафене „България”, за да видят Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, той пише: „Ни един от нас не можеше да си представи, че ще отиде при тях вътре, че ще посмее да се запознава с някого от тия безмерно почитани любимци - това значеше, така мислехме ние, да се натрапваме и да им досаждаме. В тия думи, които днес звучат може би неубедително, няма никакво преувеличение. Поколението, на което принадлежаха, както и онова преди него, преценяваха нещата и хората според мярката на своята юношеска свенливост. По-късно понятията се промениха и по модния днешен израз нашето тогавашно самочувствие се нарича „комплекс на малоценност” - за да бъдат извинявани по тоя начин новите просташки безцеремонности и маниачества.” Веднага виждам лица и потупващи го по рамото ръце, които са предизвикали възмущението му. И се радвам, че и аз съм се отнасял към Константин Константинов „според мярката на своята юношеска свенливост”. Да, макар че усещах у него благосклонност, дори желание да разговаряме.

И не мога да кажа, че много съм седял в онази стая със старинни мебели, попретрупана, със статуетки по шкафа, с декоративна керамика и картини по стените. Но все пак достатъчно, за да усещам и сега здрачното спокойствие и дъха на книги, да чувам носталгичния му глас.

Носталгичен - защото говорим за Дебелянов. Той - за една младост, пълна с полети, крушения и надежди, аз - за времето, преди да се родя, в което се връщам с чувството на техен съвременник. Димчо е една от връзките ми с Константинов. Когато написах „Живот с Димчо”, той прие проникването ми в Дебеляновия свят и добави: „Как сте успели да го почувствате така, когато не го познавате лично?”. Казах му - от стиховете, от писмата на Димчо, но и от спомени като неговите, на Константинов. Той махна с ръка, ала зачервяването издаваше една приятност. Почувства, че в думите ми нямаше дори полъх на комплимент.

Питам се - защо го чувствах близък? Годините му, културата му, мировъзрението му би трябвало да го отдалечават от мене. Аз предпочитам сърдечно откритите хора, а той бе доста затворен. Сега доосъзнавам: привличаше ме достойнството на Константин Константинов.

И още - той го пише по друг повод, аз често ще се позовавам на Константинов, защото не мога да кажа нещата по-убедително: „Връзките между хората са нещо по-трайно от техните физически съществувания. Те живеят сами за себе си, те са в делото, в еднаквия устрем, все едно успял или прекършен, в обичта към нещата, дето различията между хората не ги разделят, а, напротив, допълват ги взаимно и още повече ги сплотяват: тия връзки остават дълбоко вкоренени в онова, което се нарича съдба, и смъртта само ги съхранява завинаги в една невехнеща младост.”

Константин Константинов не предразполагаше към бързо сближение. Преди всичко външният му облик. Главата му беше мраморно изваяние, почти антично гръцко: полирано теме, по лицето - вече с леко жълта патина от годините - едри резки. Силен, четвъртит череп на интелектуалец. Големи изпъкнали очи, сега имам усещането, че едното беше съвсем леко кривогледо и можеше да придаде ироничен израз на погледа му. Среден ръст, плещест мъж, добре скулптиран. Ходеше бавно, с успокоена крачка и едва уловимо приклякане в коленете. Мека шапка с широка периферия, малко артистично накривена: това идеше от младините му - от бохемата.

Към строгостта на лицето паметта ми добавя впечатлението от първата среща: груба полева униформа на запасен капитан, мобилизиран до края на войната. Един ярък контраст: суровостта на военния вид и мекотата в усмивката на Душечка. Това още веднъж ми напомняше съдбата на поручик Димчо Дебелянов. Но Константинов не беше принуден да води войниците си под куршумен огън, той бе само комендант на Радио София.

После - произходът, възпитанието. „Над всичко е лазурно-матовото сияние на Сините камъни, което ще даде истинския колорит на дните ни, от първия до последния” - така започва неговият „Път през годините”. Сините камъни и синята кръв, ако не болярска, поне хайдушка, нали е от Сливен. Това е вече самочувствие. Самочувствие, подсилено от семейството: баща му е учил - на онова време! - в Белгия. Най-сетне, самият Константинов двайсетгодишен отива в Париж… Това значи много, особено мога да го разбера сега - тук, в Париж, дето пиша тия страници…

Душевната мекота на Константинов можеше да премине и в метална звънливост. Ако изискваше уважение към твореца, то бе, защото сам го проявяваше. Премисляше много неща - минал през толкова съдбоносни за народа ни години, но скъпеше думите си. Останал самотен - почти сам от Дебеляновата дружина, - трудно завързваше късни приятелства. Никому не предлагаше (да не говорим - не налагаше) присъствието си, можеше да понесе нечие не съвсем приятно доближаване, но не се боеше и да го спре - по-меко или направо рязко. Той бе вътрешно напрегнат - за да изпревари огорчението - най-малко от „просташките безцеремонности и маниачества”. Правеше усилия да избягва стълкновенията, но не оставаше длъжен.

Достойнството бе същността му на човек и писател. Достойнство естествено, но и култивирано. Въпреки че понякога можеше да се разсърди почти капризно от малко нещо: твърде оголен, той чувстваше и най-слабия полъх на недоброжелателство. Това винаги е болезнено за хора като него и обикновено безопасно за ония, които ги раняват.

…

Константин Константинов бе типичен интелектуалец. Поне когато аз го познавах, той беше винаги в мисловно и естетическо напрежение. Бе стигнал до свои вътрешни опори. Може би не една стройна система от възгледи - струва ми се, надценяваше значението или по-точно, възможностите на естетическото в живота, - но една възрожденска и същевременно модерна яснота върху дълга на твореца. Ботев, Вазов, Захари Стоянов бяха минало, говори Константинов в „Път през годините”, - „грандиозно, ослепително, но все пак минало”. Пенчо Славейков, Яворов, Елин Пелин „ни очароваха с всяка нова книга, но това, което казваха те, още с изказването ставаше познато, т.е. постигнато. А непрекъснатите промени в душата на новия българин, животът, който се преобразяваше пред очите ни, неизвестните богатства на българския език, извикани на живот като с вълшебни заклинания от всеки нов поет и писател - всичко това изостряше необходимостта да преодолееш постигнатото до тебе, да намериш новото съдържание с новата форма на твоите концепции за живота. Друг въпрос е доколко всичко това беше постигнато, но то именно обуславяше нашите отношения към по-старите писатели.” Той можеше да погледне и самокритично на тия ранни търсения - непримиримостта, характерна за всяко ново, напиращо явление: „Ала тогава младостта не ни позволяваше да виждаме пълния образ и размер на нещата; преценките биваха винаги бързи, категорични и дръзки; устремът напред ни караше да не оценяваме много неща, които бяха създадени преди нас. Като че колкото отричането беше по-ожесточено, толкова нашият успех щеше да бъде по-сигурен.”

Да, интелектуалец - с висока обща култура, със знания за света и човека, за изкуството и литературата. Един разговор с него бе едно обогатяване. Подчертах обща, за да изтъкна обхвата на неговата култура, но трябва да уточня, че Константинов бе чужд на „приблизителните” знания, на знанията „въобще”. И тая езикова култура! Научното, тънкото, гъвкавото познаване на българския художествен език, дишането с тоя език. Помни се оня негов доклад за езика на нашата белетристика, който остави след себе си оживени разисквания и творчески подтици.

Особено ми допадаше неговата култура на човешките отношения. Толерантността. Тоя наглед непримирим човек - и наистина непримирим в принципността си - казва в разговор с Борис Делчев: „Да ви кажа ли, търпимостта е единственият климат за създаване на добра литература. За жалост, това не винаги се разбира.”

На Константинов дължим благодарност и за неща, които сме склонни да забравяме. По времето, когато мисленето, преценките, дори светоусещането ни бяха твърде сковани, той служеше като един чувствителен коректив. Е добре, поне на мене, зная, че сега толкова пророци се виждат безгрешни и тогава!…

Обичал съм Йовков от юношеството си, не можех да проумея неговото потулване под миндера, пораженията, които нанасял на мирогледа ни, мъчех се да видя нещо убедително в аргументите срещу творчеството му. Но в един разговор с Константинов аз остро, болно почувствах срам и обида: нали сме наследници на всичко голямо, човешко, красиво - как може да се откажем от тая висока национална гордост, един от малцината писатели, които извеждат нашата литература към световната?… После се писа много във възхвала на Йовков, но вече нищо не можеше да ми подейства така сепващо, както думите на Константинов. Може би и за това, че за Йовков той говореше засегнат по-дълбоко, отколкото за себе си.

Константин Константинов беше видял свят - на младини и в зрели години, - можеше да погледне на своята страна, на българския обществен живот, на родната литература през мъдрото отдалечаване от тоя свят. Бе взел много от Париж, без да губи самочувствието си и своя чинтуловски нерв…

Възлизането на Монмартр добива и един символичен смисъл: „Всяко стъпало ни издигаше по-горе, над света и над самите нас. Ние знаехме, че тоя час няма да се повтори, и вкусвахме всеки миг с бавното и остро сладострастие на скъперника. И когато седнахме върху скамейката на върха, изтръпнахме - с разширени, омагьосани очи.

Там, долу, като невидимо море, осеяно с бледни лампиони, лежеше градът, мечтан като любовница. Там - долу, беше светът, човечеството, милионите непознати и близки под черното рухо на нощта… Там долу бяха всички - живите и мъртвите, които ние никога нямаше да видим, но чиято безпокойна кръв биеше в нашите жили.

… И още някакво чувство на близко обещание, на радостна увереност в нещо, което ни чака - голямо и значително.”

Точната картина пред тебе и живото чувство за хилядолетния живот в нея - това е не само умение на художника, но и образно мислене на човека Константинов. И в умиращия Мелник - преди петдесет години! - немислимо далеч от Париж, той ни дава пак това внушение за земя и история, за живи и отминали хора: „Сякаш си бил някога, преди хиляди години, из тия същи гребени и хълмове, проснати като гърбове на праисторически чудовища - и също тъй неприветно и глухо са мълчали те в оня далечен час на залязващото слънце. Сякаш някакъв космичен сън от памтивека се е спуснал над тоя загубен кът и днес само стъпките разбуждат това мъртво мълчание.”

Колко много е бил за мене, разбрах истински, след като си отиде.

Когато боледуваше, сърцето не ми даваше да видя как това скулптирано лице потъмнява, спаружва се, губи одухотвореността си, изпивано от една жестока болест, която не само убива човека, но го и измъчва с някаква сляпа отмъстителност. И защо да отида наистина, с нищо не можех да му помогна, а сигурно щях да се издам, че зная страшното - рак. Дори в няколкото само разговора по телефона ми беше трудно… И бездруго посещенията при него бяха учестили и с тънкия си усет той е виждал в тях безвъзвратността. Но бе запазил и силите, и гордостта си да мълчи.

Да не се предава.

Защото дори смъртта още не значи загубване на битката.

Освен с книгите му, аз често водя разговори и с човека - oтвъд. За да го доопозная.

И себе си.