Веселин Андреев

Из „Не мога без вас” (1976)

(Импресия)

Час ли вече се лутах из тия печални, гъсти, безизходни гробища?

Знаех, че някъде зад мене сред огромните борове в „катедрален мрак” подават остри кулички и просторни балкони писателските вили - дървени крепости, оградени с високи зелени стобори, но сега имах чувството, че те не съществуват - нищо освен тия гробища.

Писъкът на електрическите влакове напомняше за пътища, континенти, хора, но и тях не чувствах - само тия гробища.

Селските гробища на Переделкино.

Търсех гроба на Пастернак.

Едни диво избуяли цветя, човешки ръст, почти дървета - с корави, чепати, мъхести стъбла, клепнали едри листа, големи жълти цветове като слънчогледи. Те ме задушаваха с пресилената си есенна пъстрота, със сладостните си тленни аромати.

Всеки гроб - ограден с висока желязна или дървена решетка, всеки гроб дори в тая тясна общност беше едно усамотение и непристъпност. Дори име не можеш да разчетеш на кръста или пирамидката - кой лежи тук? Един така затворен живот - или една така затворена смърт? Пътечките между гробовете бяха почти невидими, никъде не водеха.

Тишина. Самотност. Печална мъдрост.

Вървях донякъде, връщах се, тръгвах встрани… Вече губех надежда да го намеря.
Тогава изведнъж си припомних някогашните ми опити да проникна в ранните и не съвсем ранните стихове на поета. Бях се блъскал дълго в тяхната сложност и глухота.

В началото Пастернак ми се струваше непроницаем. Сепваха ме мирозданните му асоциации и първооткрити образи - дето мъничкият полски цвят се свързва с глъбините на всемира, - които изискват много настойчивост, за да се проникне в тях.

Удивителните му озарения на природата и човека - като при светкавица, - които ти налагат сътворчески усилия, за да ги видиш истински. Тоя водопаден грохот на образи и сентенции, светокрушение и светосътворяване, разбита, мъчна и съвършена руска реч.

Трябва много воля и проникновение, за да се навлезе в тоя Пастернаков свят. Иначе ще се върнеш отчаян и ще загубиш… цял един свят.

… Но тук стана като в приказките, дето юнакът се заблудил и срещнал една баба, и я попитал как да стигне далечното царство, и тя му посочила с ръка… Тя наистина ми посочи с ръка - това можеше да бъде и безкраят, и близкото плоско възвишение, не говореше, а пееше, на оня мек, светъл и чист като бреза руски език, който можеш да чуеш само от далечни селянки или от лелките, които чистят метрото: „Гробът на Пастернак? Върви, върви-и-и, ей ната-а-ам, синок, ще излезеш на простор, там ще срещнеш три бора, под тях лежи Борис Леонидович. Отиди, отиди, хубаво си намислил, синок…”

Тръгнах радостно и просветлено…

И вървях, и излязох из задръстените гробища - на чисто, светло и просторно. Той лежеше под трите бора. Не тесен гроб, а квадратен, голям - като братска могила. Това е справедливо.

Тук той не е сам, а с падналите от „Деветстотин и пета година”, с лейтенант Шмидт, с ония, които вече не пътуват „В ранните влакове”, с незнайния „Победител” от Голямата война, с всички древни хора и негови съвременници, които живеят в творбите му.

Бял каменен блок с орелеф на поета и неговия подпис. Нищо повече. И нищо повече не е нужно.

Тогава си помислих: ето, само не бива да униваш, трябва да търсиш, трябва да вървиш искрено и упорито из Пастернаковия свят и непременно ще излезеш на простор и ясност. Ще излезеш „в нечуваната простота”, към която цял живот се стремеше и до която стигна.

На тоя свят до същността
да стигна искам.
Във търсенето, в радостта,
в делата, в риска.
Проникнал в хода на съдби
и на събития,
да шепна: дишай и люби,
върши открития.

И ще ти се разкрие релефната безпределност на пастернаковските душевни дръзновения, усещането на природата - до сливане с нея, философската дълбочина и жизнеността на размислите му за живота, свежестта на чувствата.

Ще усетиш сладостта на неговия руски език, утринно ясен и зрим, на святкащите, осезаеми, многоцветни думи, все така внезапни - и прости…

Както всичко изглеждаше някак приказно, бих ги взел и тях за въображение, ако не бяха така реални - девойката и момъкът. Появиха се тихо, приседнаха на пейката, стиснали ръце. Бяха млади, красиви, едва ли не - неуместни тук.

Мълчаха и двамата, очаровани или бездиханни, молитвено или благодарствено наклонили глави. Тъжни и същевременно жизнерадостни, в тиха одухотвореност. И ако в началото малко се учудих, сега ги чувствах съвършено уместни и необходими край тоя голям гроб.

Живей без празно самохвалство,
живей така, че със любов
да те посрещат вред пространства,
на бъдното да бъдеш зов.