Джойс Кери

превод: Любомир Духлински

Из сборника „Пролетна песен” (1960)

Обедното слънце пронизваше праха с бял лъч като прожектор и лежеше в кос четириъгълник върху пода на детската стая. Муха, заседнала между рамките на прозореца, бръмчеше като трион; спря и отново започна да бръмчи, но вече на различна нота, сякаш трионът беше влязъл в по-меко дърво. На пода беше клекнало малко момченце - здравеняк с като отлята от бронз коса, което строеше стена от сини и червени тухли около ромбовидното слънчево петно.

В детската стая цареше топла, прашна тишина. Голият под и дървените столове й придаваха вид на чакалня на някоя затънтена гара. Високо, слабо момче на около дванадесет години правеше химически опити на масата. То спусна епруветката в стъклен буркан за конфитюр, пълен с вода, допълни я с някаква киселина от малко шише и се огледа, сякаш търсеше нещо друго, което да добави към разтвора. Виждайки в самите си крака момченцето, то каза: „Не се мотай в краката ми, Мур” и добави презрително: „Да не си въобразяваш, че слънцето ще стои все така на място?”

Мур не му отговори нищо. Държеше тухличка в ръката си и внимателно наблюдаваше слънчевото петно в оградата. Върхът на езика се подаде между устните му. Знаеше, разбира се, че обикновено слънцето пътешества по целия под. Той беше опитвал и преди да спре слънчевото петно със старите си дървени кубчета, но и тогава нищо не се получи. А тези тухлички бяха направени от камък и съвсем нови. Те му бяха подарени само преди два дни на седмия рожден ден. Все още не беше строил нищо с тях.

Химикът извади чекмеджето на един скрин, намери огънат пирон, пусна го в епруветка, после припряно, като бомба, допря буркана до две книги на масата и отстъпи назад. Нищо не се случи. С нарастващо недоумение той гледаше епруветката през кръглите си очила. Накрая, мърморейки нещо, се пресегна през масата към отворената кутия с химикали. Кракът му докосна ухото на момченцето, но то дори не усети докосването. Беше заето със собствените си работи. Сега езикът му беше изплезен половин инч.

Химикът прочете инструкциите, залепени от вътрешната страна на капака и със съсредоточен вид излезе от стаята. Но главата му веднага се показа иззад вратата и той каза с внушителен тон:

- Да не си посмял да пипаш препаратите ми.

Малкото момче пак не отговори.

- Ако не разбираш от химия, много е опасно, ще взривиш къщата.

С бързо, внимателно движение, сякаш се страхуваше да не събуди спящ враг, Мур пъхна тухла в последната дупка в стената си. И затаи дъх.

Химикът отново се появи в детската стая с меден винт в ръка. Той избра друга бутилка с киселина, изсипа съдържанието й в епруветката и пусна медния винт в нея. Не настъпиха никакви промени. Това порази химика. Явно не можеше да повярва на очите си. След като постоя половин минута в пълно вцепенение, взе епруветката и я погледна към светлината.

Пред вратата на детската стая се чу звънец и някъде отдолу се чу глас: „Мур! Мур! Побързай, още ли не си готов?”

Беше време Мур да излезе на разходка. Той чу този глас, но не му обърна внимание. Дори не разбра, че викат него. И изведнъж скочи на крака и извика:

- Чарли! Чарли!

Затаил дъх, той гледаше слънчевото петно и оградата около него. После проговори бавно и победоносно:

- Чарли! То спря.

Чарли не го чу. Той разклати епруветката нетърпеливо, след това побутна гвоздея с молив. Дъното на епруветката се отчупи и киселината опръска късите му сини панталони.

- Ама и дявол!

Той изтича от детската стая в съседната спалня. И така затръшна и двете врати, че Мур примигна два пъти.

Но той не забрави за победата си. Пое си дълбоко дъх, изду гърди с горда усмивка и погледна плененото слънце. И веднага спря да се усмихва. Бързо клекна и се взря в слънчевото петно. От едната страна слънцето бе минало през оградата и сега пълзеше към масата. Навярно, помисли Мур, то се е възползвало от възможността и се е придвижило, докато мигнах. И скри езика си.

Той тръсна глава. Тежко си пое въздух. Важността отлетя от него. Бавно развали с крак оградата около слънчевото петно.

- Мур! Мур!

Мур огледа отчаяно стаята. Имаше чувството, че му остават малко минути живот. И изведнъж погледът му се спря на кутията с химикали и буркана от сладко.

- Мур! Ти какво, ще заповядаш аз да се кача при теб ли?

Чул това, Чарли изскочи от спалнята в сиви трикотажни панталони и се втурна надолу по стълбите. Мур се втурна към масата, грабна бутилките и пакетите с прахове, с които Чарли си играеше, капна няколко капки от всяка бутилка в стъкления буркан и изсипа праха в него.

Водата изведнъж порозовя. Поглеждайки през рамо, Мур се отдалечи на пръсти от масата. Но не успял да направи и три крачки, бавачката влезе в детската стая, хвана го за ръката и с възмутени викове го повлече към вратата.

Той не се съпротивляваше. Целият му живот беше минал сред бавачки, роднини, родители и беше свикнал да го разкарват от време на време. Физически той се подчиняваше на каквото и да било отношение към него, но това не оказваше ни най-малко влияние върху мислите му. Бавачката го извлече през вратата и през спалнята, а той, както и преди, не снемаше поглед от буркана за сладко.

- Защо не си готов? - Бавачката, висока възрастна жена в синя униформа, беше цялата червена от възмущение. - Казах ли ти или не - приготви се!

- Готов съм - промърмори Мур като през сън.

Вече беше изгубил надежда за взрив и се взираше в пукнатината на пода. Досега не беше я забелязал.

- Но ти още не си готов, Мур!

Мур чу думите й, но не им обърна внимание. Току-що го осени удивителната мисъл, че под пода трябва да има таван. Значи той е на тавана.

- О, това ли ти е готовото! - каза бавачката.

- Тъкмо се канех.

Той обърна невинния си поглед към нея. И изведнъж подскочи на място с двата крака и сведе очи с усмивка.

- Време е да те пратят на училище - сърдито каза бавачката. Това прозвуча като заплаха. Но Мур не я чу.

Тя го бутна обратно в детската стая и каза: - Стой където си и не смей да мърдаш. - И отиде в банята.

Нещо цветно, което блестеше в далечния край на масата, привлече погледа на Мур. Сега стъкленият буркан беше ярко осветен от слънцето. Но съдържанието му беше станало лилаво. Мур обиколи на пръсти масата и докосна буркана. Той беше топъл. Той изтича от детската стая и се втурна надолу по стълбите. Бавачката, още по-ядосана, го настигна едва на портата на парка срещу къщата им. Мур стоеше на портата, взирайки се в покрива на къщата с такава напрегнатост, че тя се огледа и също погледна натам.

- Какво видя там, Мур?

- Нищо.

Той се обърна и хукна по алеята с особената си походка, вдигайки високо колене. Обикновено това означаваше, че е намислил нещо.

- О, ето защо ти е толкова интересно!

Момчето отново погледна в тази посока, но бавачката веднага го хвана за лакътя и рязко го обърна обратно.

- Достатъчно! Да вървим. Писна ми от твоите фокуси.

Мур я последва бавно, гледайки през рамо. Изведнъж чу остър вик. Малко момче със зелени панталонки тичаше към него през тревата. В далечината виждаше бавачка с бебешка количка, която крещеше след него:

- Ричард! Назад! Върни се още тази минута!

Мур сви от алеята и хукна към Ричард. Момчетата бяха готови да се хвърлят в прегръдките си, но и двамата се спряха след две крачки, сякаш изненадани от такъв порив, без да знаят толкова добре ли се познават. Всъщност те се бяха срещали само веднъж досега на празненството за рождения ден на Мур.

Ричард беше мургав, с малки кафяви очи и плътни, като че ли нацупени яркочервени устни. Сега устните му потрепваха, сякаш усещаше нещо непонятно. Подаде ръка и каза:

- Здравей, Мур.

Мур изпружи крак напред и сложи ръка на главата си. При възрастен човек, но не и при дете, тази поза може да изглежда превзета. Той попита:

- Как се казваш?

- Дики.

- Да, вярно. Първо си помислих, че си Хари.

- Не, аз съм Дики.

Ричард почти се разплака. Пламът му угасна и той веднага клюмна.

Мур изостави вялото си безгрижие и прие доверително тайнствен вид. Той се наведе към Ричард.

- Знаеш ли какво ще ти кажа?

- Не, какво?

- Само че това е тайна.

- Няма да кажа на никого.

Ричард се изчерви от удоволствие.

- Ще има взрив.

- Огън ли си разпалил?

- Не, това е химия. Там вече се нагря… скоро ще излети.

- Може ли и аз да гледам?

- Да, със сигурност може. Това е в моята детска стая.

- Наистина?

Тънките тъмни вежди на Ричард се спуснаха под бретона, сресан над челото му. Това придаде на лицето му вид на крайно удивление.

- Да. Тя ще полети във въздуха.

- Къщата ли ще излети?

- Да. В детската стая всичко е приготвено. Химия… Гледай!

Той прегърна Ричард и го обърна с лице към къщата. И двамата приковаха очи в нея. Бавачките започнаха да ги викат с остри гласове от различни части на парка. Но те не се приближиха до жертвите си, защото не знаеха как всъщност да се държат помежду си. Бавачката на Ричард беше в сива памучна рокля и шапка, каквито носят слугините, а бавачката на Мур беше в униформа, както трябва да бъдат истинските бавачки.

- Виж, започна се! - каза Мур. - Виждаш ли, димът тръгна? Навън, през покрива.

- През покрива ли? - промърмори Ричард. Той присви очи и изведнъж извика не на себе си от изненада: - Наистина, дим над покрива!

- Не е от комина - уверено каза Мур.

- Да, той е син!

- Така е, син е… и сега всичко ще излети… ще се взриви… Покривът ще излети! Мур подскочи от възторг. - Казах ти, ще излети! Всичко е химия. Там вече кипи.

- Има ли някой вкъщи? - попита Ричард.

- Мур! Мур! Ела тук! Още тази минута!

- Ричард! Господарю Ричард! Е, почакайте, ще ви дойде изневиделица!

- Всички са вкъщи, освен татко.

- Ще ги убие всичките - каза Ричард с широко отворени очи.

- Те не са в детската стая. Те са на долния етаж.

Ричард се замисли за момент. После каза:

- Все едно, ще ги убие.

- Но те са долу! - извика Мур с пълно гърло.

- Все едно - каза Ричард нетърпеливо. Започна спор. - Разбираш ли? Когато нещо лети нагоре, то пада надолу.

Сърдито сбърчените му вежди се разгладиха, долната му челюст увисна. Самият той не разбираше как думата „надолу” се изплъзна от езика му след думата „горе”.

- Не, не е все едно! - извика Мур яростно. Той дори не забеляза, че приятелят му е спрял да спори. Но Ричард продължи да мълчи и тогава последната му забележка стигна до съзнанието на Мур и той измърмори тихо и несигурно: - Мама е в хола.

Ричард грейна. Той внезапно извика:

- Виждаш ли, Мур, когато нещо лети нагоре, после пада надолу!

- И къщата ли? - Мур повдигна изненадано вежди и погледна дима.

- Разбира се, глупава главо! - изпя Ричард новооткритата истина, пълна с тайнствени несъответствия: - Първо нагоре, а после надолу! Това е ясно на всички.

- Имаме здрава къща - каза Мур. - Строена е в добри времена.

- И пак пада, разбираш ли? Определено ще падне и ще убие всички до последния. И майка ти, и всички!

Мур не откъсваше очи от къщата и изведнъж се уплаши. Долната му устна увисна. Той почти изпищя. Възхитен от откритието си, Ричард забрави за всичко на света. Той погледна триумфално Мур и каза:

- Първо нагоре и после надолу. Как иначе?

Мур се изчерви и се намръщи към къщата. Тогава каза:

- Няма да излети.

- Да, току-що сам го каза!

- Но няма да излети - решително отсече Мур. Той стисна юмруци и се намръщи. - Няма да излети…

- А димът?

- Какво от това? Това е… това е от комина.

- Ричард, идваш ли или не?

- Мур, какво ти се каза?

- А димът?

Отдръпнаха момчетата в различни посоки и ги отдалечиха едно от друго. Във въздуха в надпревара звучаха сърдити женски гласове. Ричард, когото повлякоха за ръка през тревата, извика на Мур: - Първо нагоре, а после надолу!

Мур беше изведен навън в алеята и разтърсен така, че главата му се завъртя. „Дотегна ми от този непослушник - каза бавачката. Тя кипеше от злоба. - Когато се приберем, веднага ще те изпратя при татко ти. Казват, че си малък, не си се научил как да се държиш, така че ако още не си пораснал, пляскането ще ти помогне добре”.

Целият червен, с виновен вид, Мур се влачеше зад бавачката, мърморейки под носа си:

- Няма да излети нагоре, няма да излети.

Мур говореше на къщата, за да не избухне в плач.

Минута по-късно, следвайки полата на бавачката, той погледна през рамо към къщата. Къщата стоеше неподвижна. Мур подскочи със сериозен, съсредоточен вид, след това изтича напред, гордо вдигнал колене и изпъчил корема си. Той беше доволен от себе си. Беше спасил живота на майка си.