Иванка Павлова

Поема

Време е да се чистят ливадите:
набоде тревата, затисна я шумата.
Дърветата ще си сложат бели забрадки.
Ще плъпнат колите по селските друмища.
Отскоро нещо отляво ме сняга -
от градската припряност или от годините? -
та все ми се ще от себе си да избягам,
да захвърля книгите и да замина.
Всичко е сложено: и швепс, и ракия,
печено пиле и лук от градината,
топлата баница в бяла тепсия,
последните ябълки, оцелели през зимата.
Резервоарът е пълен догоре,
колата като за сватба е измита,
отворен е откъм шофьора прозорецът.
Впрягам конете с хвърковати копита
и препуска сърцето по старите дири,
с детски сандали пеша пропътувани,
а от пролетни гласове и мириси
замайващо хубав светът ми се струва.
Вляво се виеше оная пътека,
по която, с торба на рамо,
мама ни повеждаше търпеливо, полека:
“Е, до високото да стигнем само,
после е лесно - надолу се слиза
и подир час ще сме на село вече”.
А зърнем ли на чичо бялата риза
и криворогия Съботан отдалече,
забравяме тричасовата умора,
хукваме към тях като крилати
и с глъч, с трополене потегляме скоро
към нашето огнедишащо селско лято.

Синът ми вече се е източил -
отдавна вкъщи аз съм по-слабата,
с полупосребрени слепоочия
от борба не само за хляба.
А той ще ме умори с въпроси.
Възторжен, иска всичко да видя,
пък аз четири десетилетия нося
на рамо, където и да отида.
Съботан няма да ме посрещне.
Бялата риза вече я няма:
не минзухари, а жълти свещи
никнат в съня ми с горестен пламък.
И аз извървях много пътеки.
Лута се дълго-дълго душата.
В своята есен съзрява човекът
и разпознава гласа на земята.
Вика ме. Раните ми превързва,
посвещава ме в своите рани.
Учи ме търпеливо да бързам,
отрезвява ме, ако съм припряна.
Дарява с чувствителност сетивата ми -
всичко да забележа и да усетя:
да почистя от шума тревата,
да окопая напролет дърветата,
да очупя сухите клони,
да подрежа навреме лозата,
да посадя в сина си спомени,
за да покълнат утре в душата му.
Време е да се чистят ливадите.
Време е в себе си да се вгледам.
Хващам се на едно хоро с младите.
Редеят мечтите, нагарчат победите.
Наливат се очите ми с небето.
Слънцето ме огрява до корен.
Думите като звезди ми светят.
Съмнявам се най-вече в безспорното.
Слизам. Зеленото се разстила
пред градските ми нозе. Отварям.
Проскърцва с последна сила,
освободена от робството на катинара,
вратата още от дядово време,
лъхва ме на старина, на близко
и бързам кофата да взема,
с ледена вода да се наплискам.
Зажаднели са за влага овошките,
клюмнали са от топлото цветята,
разровили са бунището кокошките,
разместил е керемидите вятърът.
Толкова много неща ме очакват,
към ръцете ми търпеливо поглеждат:
от грижите ми се нуждае всяко,
а аз - от една глътка надежда.
Ще хапна, ще грабна греблото,
да среша гривата на тревата.
Кълвачът, запънал се на дървото,
ще разнесе по света новината,
че една столична чудачка
по луна шума е сбирала
с такава забързана крачка,
сякаш гърне с жълтици е дирила.
Едри и огнеоки, звездите
ще се разсипят в небето синьо.
Ще ме събудят заранта петлите
по-млада с десет години.
Коренът ми ще се прихване,
под прозорците ще избухнат розите,
а подир седмица не ще остане
и следа от неврозата ми.

Килнат на една страна, хамбарът
с връзки ръждясали подкови
е като музей на старото,
пожалено все пак от новото.
Проядените греди покрихме,
пода с балатум застлахме,
само постарому си е тихо
и лозата прегръща стряхата.
Няма ги нито огнището,
нито опушените котлета,
но не умира напълно предишното -
в душата ми пеят щурчета.
С плетената покривка на мама
боядисания креват постлахме.
Не спим на възглавници със слама,
дървените лъжици прибрахме.
Но неочаквано през ливадите
две плитчици ще заподскачат,
ще се сипне по рида звън на стадо,
в спомена кавал ще заплаче.
Подир дъжда ще поникнат печурки,
на колендро ще замирише,
като стопанки, задянали хурки,
дъбиците ще си шушукат скришом.
Нещо се промени неусетно,
някакви пластове се разместиха,
та побягваме от градските мазета,
към аромата на косените ливади,
към ласката на узрялото жито,
към догорялата залезна клада,
към плясъка недостижим на орлите.
И оживяват старите къщи,
стряскат се лястовичките в гнездата:
едно ликуващо, лекуващо завръщане
при най-дълбоките корени на душата.
Не за спомени и съжаления
бензинът е подлудил кръвта ни.
От градските съблазни неизкушени,
преодоляваме разстоянията;
издигаме вили не от снобизъм,
а от потребност за продължение,
и се развяват на покрива ризите
като знамена след мирно сражение.
Време е да се чистят ливадите.
Подир месец ще избуи тревата,
ще повеят дъбиците прохлада,
ще източат класове житата.
Ще се налее снагата с умора,
ще се опият от хубост очите -
лек срещу горест и скорост,
срещу превитост и ситост.
Включвай четвърта. Тополите
като крайпътни войници
чест ни отдават, след полет
птици почиват по жиците.
Нещо разпъва гръдта ти,
нещо те кара да пееш,
почти забравено, а така познато -
острото усещане, че живееш.

1985 г.