Зоя Димова

Дядо Милко се събуди още по тъмно, както бе свикнал от младини. Неговата Станойка спеше свита на кълбо под дебелото одеяло. Той я потупа нежно по рамото и внимателно я загърна със завивката още по-добре.
- Спи си, спи си! Така е най-добре за тебе.
Сбръчканото му лице се озари от топла усмивка, гледайки равномерно дишащата старица. Петелът изкукурига бодро и нетърпеливо в двора.
- Ооо! Здрасти, аркадаш! Таман се чудех що не се обаждаш още - поздрави го на свой ред старецът.

Дядо Милко се изправи от леглото, погледна угасналата печка и потръпна леко в тънката си фланела и дългите си долни гащи. Направи няколко движения за сгряване и чевръсто започна да се облича, опипвайки с гордост хубавия шев, с който сам бе закърпил скъсаните си панталони.
- И на това се изучих… Всичко е човешка направия… - каза той и махна с ръка небрежно.
Беше ранна пролет и утрините бяха още доста хладни. Старецът се зае с паленето на огъня. Скоро съчките запукаха и пламъците засъскаха припряно. Приятните им звуци се сляха в брътвеж, който идваше от дълбокия чугунен търбух. През годините грубоватото отоплително средство се бе превърнало почти в приятел и на двамата старци, носейки им със своята опушена душа надежда и гореща вярност.
Дядо Милко сложи чайника с липов цвят върху нажежената плоча и си рече:
- А дали няма да иска чорбица? Станойке, искаш ли супица, мари? Спиш ли още, а?
Той се обърна, погледна към леглото и се приближи. Старицата беше толкова дребна и слабичка, че се губеше в завивките, но сега нямаше съмнение - мястото й бе празно.
- Боже, сигурно, докато съм цепил дървата, тя е… Или докато съм ходил за чай? Боже, накъде си запрашила пак, Станойке?
Старецът грабна коженото си елече и почти хукна навън в хладната утрин.
- Станойкеее! Станойке! - викаше изплашено по улиците той.
Дремещо и настръхнало в прегръдката на студената зора, селцето не отговаряше. Тесните улички бяха потънали в своята неделна пустота и леност. Тук-там зад дворовете се чуваха звуци от шетня и ранобудни гласове. Дядо Милко срещна двама-трима съселяни, тръгнали по делата си, но и те не можаха да му помогнат с нищо.
- Ах, Станойке, Станойке… На стари години ли ще си играем на криеница с тебе. Боже, боже, къде те найде тая лоша болест!
В залисията и притеснението си старецът не видя как се озова пред смесения селски магазин, който играеше ролята на кафене и ресторант едновременно и предлагаше на клиентите си обслужване три в едно.
Утринта бе започнала да омеква под напиращите слънчеви лъчи. Селските ергени по неволя вече бяха окупирали единствената пластмасова маса отпред и изтрезняваха, кой с кафе, кой с бира. Оправната Силва не ги допускаше да пият вътре, за да не умирисват заведението й на чесън, ракия и телесни течности.
- Пак баба Станойка ли търсиш, дядо Милко? - вдигна размътен поглед над биреното си шкембе един от самотните мъже.
- Абе, да сте я виждали моята булка бе, момчета?
- Ако черпиш по едно… - каза пак същият, а останалите се подсмихваха под зачервените си набъбнали носове.
Старецът бръкна в джоба си и извади с треперещи пръсти шарена носна кърпа, където бяха свити последните му левчета.
Вратата на селския магазин се отвори гневно и на прага застана добре сложена млада жена с прибрана на опашка светла коса, облечена в евтини джинси и работен елек.
- Или му кажете къде е бабичката му, или повече от мене вересия няма да видите! - рече тя с непоколебим тон.
- Откъде да знам къде е дъртата пирустия? Да не съм Ванга? Да не съм частно ченге, я?! - ломотеше дебелият.
- Дядо Милко, иди да видиш при Нела фризьорката. Май натам отиде баба Станойка - рече един относително по-симпатичен мъж в цялата офрашкана компания.
- Ей, един свестен да има между вас! - разпери ръце в изумление търговката.
- Мерси, Силве! - отправи й въздушна целувка похваленият, който мигом сякаш доби крила. - Ами като съм свестен, що не ми дойдеш на гости?
- Първо си стегни къщата и си вземи душ! - каза младата жена почти с презрение.
- Силве, ако го направя, бива ли да те поканя?
- Да ме поканиш ли?! - искрено се разсмя тя. - Мен ли?! Ще ти дойда, га петелът ти почне да снася! Но ако искате някоя жена да прекрачи прага ви, първо барем поне се очистете…
- Ти какво се пулиш бре, дъртак? - изсумтя дебелият.
- Прощавайте, момчета, ама не чувам добре с едното ухо! При кого е отишла моята Станойка. Не чух…
- Пристанала на дядо Танас, дет на времето не го рачила… - започна да се хили злобно шкембелията.
Дядо Милко се смути за миг и по старческото му лице се появи тъжно, почти болезнено изражение.
- При Нела фризьорката е. При Нела! - подвикна по-силно свестният.
- Ааа, при Нелааа… Господ да ме убие! Как не се сетих веднага? Благодаря ви, момчета! - каза старецът и забърза със сухите си изтънели старчески крака към ателието на селската фризьорка.
Когато влезе в спретнатото салонче, старецът завари своята спътница в живота седнала на мекото диванче. Тя ядеше бонбони и гледаше с кротко благоговение прическите от руси кичури, които създаваше с пухкавите си ръце дружелюбната жена, чиято грижа беше погражданеният външен вид на съселяните й.
- Ах, тук ли си била, мерджанче? - произнесе с ведро умиление старецът, наричайки я така, както някога я наричаше в ранната им младост.
- Тука е, дядо Милко, тука е Станойчето, не се плаши! Почерпих я с любимите й карамелчета. Седи си при мен кротка като ангелче и ми се радва.
- Благодаря ти за добрината, Нелко. Хайде, Станойке, хайде да си ходим вкъщи. Хайде, гълъбичке.
- Не ща! - тропна по детински с крак бабичката.
- Хайде, тази сутрин нищо не си яла - загрижено й напомни старецът, напълно забравил, че и той не бе сложил залък в устата си.
- Хайде, скъпа, иди да закусиш и после пак ела да гледаш как разкрасявам младите булки - усмихна се фризьорката и намигна съучастнически на дядото.
- Добре - мигновено се подчини старата жена и тръгна след своя старец.
- Да си вървим, направил съм ти пилешка супичка - говореше й ласкаво и успокоително старият човек.
- Не ща пилешка супа!
- Ами какво искаш, мерджанче?
- Искам шарени нокти и такива работи по косичника - каза Станойка и лицето й по детски засия.
- Дадено! Ще ти направим… Още по-хубава ще станеш.
Тя записука като врабче от радост и се гушна в стареца си, а неговите очи се напълниха със сълзи под сбръчканите клепачи.
- А Милко кога ще дойде? - смееше се по детински със своята глуповата усмивка баба Станойка.
- Ще дойде, мила, ще дойде. Стягал си багажа за път… - каза с горчивина старецът и усети как тъпата болка в гърдите му се изостри.
Когато минаваха пред смесения магазин, смачканата ергенска компания още висеше около пластмасовата маса до стълбището на онзи почти „мегамаркет”, тяхната аграрна гордост.
- Вижте ги бе, вижте ги! Глейте ги как са се гушнали като главеници. Ха-ха-ха! - грубо се изсмя шкембелията.
- Аз, ако бях на тебе, дядо Милко, щях да я пратя отдавна в лудницата! - отсече с досада един друг от компанията, брадясал по клошарски като останалите, показващ белези на преждевременно оплешивяване.
- Стига де, стига де… - смъмри ги леко по приятелски свестният в компанията.
- Ех, момчета - спря се за миг старецът, - вие не знаете каква мома беше Станойка… Като трендафил! Как пееше… Как играеше на хорото… Как посрещаше гости… Дано и на вас Господ да ви изпрати по една такава жена! - каза той и подмина, без да изпуска от прегръдката си своето остаряло момиче.
Ергенската компания млъкна отведнъж и дълго никой не отрони дума. Чуваше се потракването на бутилките по повърхността на масата и само някоя дълбока глътка или нечия зле подтисната въздишка плахо нарушаваха тръпчивия вкус на тишината помежду им.

Тази сутрин стаята беше странно хладна, печката не издаваше своето жизнерадостно пухтене. Нямаше го приятния аромат на билков чай и топъл хляб. Въпреки старческото слабоумие старата жена усети, че нещо не е както преди. Тя стана, потръпвайки от студа, и започна да върти очи наоколо.
- Тате, къде си бе, тате?
Отговор не последва и тя започна тревожно да тръпне. С изкривени от артрит пръсти тя облече връхна дреха върху пъстрата си нощница от плътен бархет и зъзнейки, се заоглежда наоколо безпомощно. Караман на двора започна да надава странно тъжен вой. Този смразяващ зов като че ли събуди у нея все още не напълно унищожената й интуиция и тя тръгна навън, водена от дрезгавия плач на стария пес.
Там, до дръвника, до грижливо наредените цепеници, паднал по лице с развяваща се от мартенския вятър бяла коса лежеше дядо Милко. Верният му Караман не спираше да вие и сякаш от големите му тъжни кучешки очи всеки момент щяха да бликнат сълзи. Охраненият петел беше кацнал върху дебелата дръжка на брадвата, забита в дръвника, и не можеше да повярва на случилото се, издавайки смутени, колебливи, къткащи звуци.
Старицата отправи към падналия си съпруг странен, дементен поглед. Наклони глава наляво, след това надясно и попита плахо и недоумяващо:
- Тате, защо си легнал на земята? Ще настинеш. Ставай! Ставай, защото ще кажа на мама! - каза старицата и тръгна към пътната врата.
Когато видяха склерозиралата бабичка да обикаля из улицата по нощница и по чорапи в калта, хората от селото разбраха, че става нещо. Силва, която беше доста разбрана, при вида на жалката жена остави магазина на приятелката си. Грабна един чифт гумени галоши от рафта, настигна лутащата се, помогна й да обуе босите си крака и я поведе към дома й, където се натъкна на тъжната гледка посред двора. Младата жена избърса с опакото на ръката сълзата, която се спусна по бузата й. Силва приклекна и провери пулса на неподвижното тяло. После извади мобилен телефон от джоба на работния елек и набра номера на кметицата.
След двайсетина минути в спретнатия двор влезе кака Дамянка, кмет на селото. Тя беше пълна жена с буйна коса и прикриваше побеляването й под бакърено червена боя. Носеше клин, дълга туника и отесняващо демодирано кожено манто.
- И туй стана… Откога го чаках… ама нейсе… - кметицата се прекръсти, извади кутия цигари, запали и въздъхна.
- Какво ще правим сега с тази душица? - попита Силва силно загрижена, посочвайки с очи към баба Станойка.
- Аз ще се свържа с дъщерите й по фейса. До ден-два ще дойдат - едната от Гърция, другата от Италия…
- А дотогава къде да я приберем? При мен в магазина не става.
Кметицата кимна с разбиране, повдигна рамене, опъна още по-силно от цигарата си и мощно издуха голямо кълбо синкав дим. Двете жени замълчаха угрижено пред създалия се проблем.
- Къде да й намерим местенце?
- При мене! - чу се приятен глас зад гърба им.
Двете жени се обърнаха и видяха, че при тях тихо, без да забележат, бе влязла Нела. Откакто родителите на селската фризьорка се поминаха, тя се чувстваше съвсем сама и даже грижите по старците й липсваха, затова с радост прие опеката над болната.
Отнесоха стареца в моргата. Дъщерите на дядо Милко и баба Станойка пристигнаха след три дни и шашнаха всички с богатото погребение и пищния обяд в бившия селски хоремаг.
Склерозиралата старица, облечена в чисто нови жалейни дрехи, с топло палто и копринена черна забрадка, гледаше прясната купчина пръст, покрита с червени карамфили с чимшир и кокичета. Тя се взираше в кръста и не можеше да откъсне очи от него, опитвайки се да различи странните заврънкулки, изписани по дървото. Нещо мощно и необяснимо я теглеше към надгробната могилка и я стискаше за гърлото.
- Хайде, майко! Всичко свърши, да вървим в механата - каза една от дъщерите.
Те и двете бяха едри като сумистки, облечени в черни грейки и плътни клинове в същия цвят.
- Какво й обясняваш, не виждаш ли, че нищо не вдява - каза с тих боботещ глас по-голямата от двете.
- Ти на кучето си говориш, а на майка си няма ли?… - попита по-младата с почти възмутен тон.
- А Делчовата кикимора къде е? - смени бързо темата каката.
- Изпратих братовата ни булка с другите хора в механата.
- Таман! Като гостенка… И лев да не похарчи за погребението.
- Ех, знам, че и тя има трески за дялане… - рече по-младата.
- Тогава… Тогава не й мърда теслата! - изръмжа другата и нервно запали цигара току над бащиния си гроб.
- Ех, вдовица е, с двама студенти… Ние сме длъжни…
- Ама за наследството и тя ще се нареди преди нас!
- Има нужда… - повдигна примирено рамене по-младата.
- Нужда! Ами те нямаха ли нужда?! Откакто умря Делчо, не е погледнала старците. Защо не е дошла веднага, когато й съобщили за смъртта на татко?!
Двете жени замълчаха за миг, за да укротят спора, който не трябваше да се разгорещява пред бащиния им гроб.
- Хайде, майко, не разбра ли, татко го няма вече… - наруши мълчанието по-младата от сестрите.
Нещо караше старицата да не помръдва от мястото си, сякаш краката й искаха да пуснат корени в глинестата пръст.
- Да те влача ли, искаш? Няма повече какво да правим тука.
Крехката старица приличаше на слаба издънка, поникнала между две мощни дървета.
- Хайде, тука вече няма нищо! Нямааа!… - почти изкрещя по-малката дъщеря в ухото на майка си и я дръпна грубо.
- Нямааа!… Няма вече пилешка супа - изхлипа старата жена и една едра сълза се търкулна по сбръчканата й буза.
- Какво се обясняваш с нефелни глави! - с досада каза по-голямата сестра.
Двете сумистки грабнаха безпомощната старица под мишница и я помъкнаха към селската механа.
- От пиле мляко, от пиле мляко… - шушукаха и мляскаха с паянтовите си ченета местните бабички. Те загръщаха в салфетки и пъхаха в найлонови торбички всичко, което можеха да отнесат със себе си, и се надяваха пак скоро да бъдат поканени на такъв обяд.
Дъщерите на баба Станойка пазариха една местна жена да се грижи за майка им и отново се отправиха към своите работи.
Наетата се оказа истинска измамница. Изпразни дома на старицата от всичко по-ценно и изчезна.
Кака Дамяна се опита да се свърже с щерките на старата по фейса, но те се оказаха много заети. На всичко отгоре всички кандидат-гледачки се извъдиха големи скъпарки.
- Та няма да работим за тях! - викнаха в един глас и двете сестри.
В крайна сметка те решиха, че майка им не е толкова зле и ако разчита на малко милосърдие от съседките си, може да се оправя сама.
Намериха се отзивчиви хора, които наглеждаха понякога клетата старица, но в крайна сметка тя остана сама на собствените си грижи.
Баба Станойка често прекарваше с часове загледана в портата на съседната къща, където живееше един от техните овдовели съседи, дядо Танас, и брътвеше нещо неясно със сухите си старчески устни.
Една сутрин самотният старец извика от изненада и изтърва менчето с прясно издоено овче мляко, като видя нефелната си комшийка сгушена на кравай върху още неоправеното му легло.
- Станойке, какво правиш тука, мари?!
- Пристанах ти, Танасе.
- Какво приказваш, мари?! За какъв чемер си ми?!
- Да се вземем бре, Танасе. И ти самичък, и аз самичка…
- Да се махаш, Станойке, че като взема неокастрената!…
- Татко се помина… Милко замина на гурбет и ме заряза. Не щеш ли парясница бе, Танасе?… Още съм хубава… още съм млада…
- Да та смлатят дяволите! Пръждосвай се веднага!
- Ааа… аз от тука не мърдам, аз съм много болна - рече старата и се простря върху забравилия годините си таблен креват.
- Ей, дърто изкуфяло, махай се оттука. Какво искаш от мене?
- Пилешка супа… - измънка с половин уста съсухрената бабичка.
- Мили боже, мили боже! Къде ми дойде тая беля до главата? - триеше внезапно избила пот от олисялото си чело старецът. - Синовете ми ще ме пречукат, ако разберат, че съм довел булка вкъщи. Махай се, мари!
- Не бой се бре, Танасе, аз ще ги придумам!
- Ще придумаш гаргите! Леле, отде ми дойде тоя дерт на главата!
- Танасе, дай ми малко топло млечице да си сръбна.
- Ще ти дам една шепа миша отрова - изръмжа уплашеният старец и изхвърча навън като подгонен от сборище вещици.
След полови час се върна, придружен от смаяната кметица.
- Какво правиш тук, бабо Станойке, няма два месеца от как се помина дядо Милко и ти приставаш на друг. Какво ще кажат хората? Хайде ставай и си върви у вас.
- Ама аз съм много болна, аз от тука не мърдам! - изохка старицата, отлично вживяваща се в избраната роля.
- Ще повикам доктора с най-големите инжекции!…
Баба Станойка стисна зъби и не отговори нищо, явно готова да изтърпи всяко изпитание в името на общото си бъдеще с дядо Танас.
- Ще повикам доктора, не се майтапя! - смееше се през сълзи пухкавата кметица, загръщайки се с евтиния си жакет.
- Ни мойте го вика, мари, много работа има чивяка - опитваше се да хитрува пристаналата. - Га Танас легне до мене и ши ми мине…
- Ши легна! Ши легна! Ши легна под трактора! - тресеше се старецът, сякаш внезапно го беше връхлетял паркинсон.
Кметицата се смееше с глас и от време на време изтриваше по някоя сълза, бликнала под въздействието на искрения й смях.
- Ще накарам доктора да ти направи клизма, Станойке! - продължи кака Дамянка. - Ха да видим сега какво ще правиш!
Бабата изкриви уста, заскимтя тихо и накрая се разрида жално като натирено дете. Кметицата и дядо Танас се видяха в чудо.
Не след дълго четирима яки техни съселяни грабнаха пристаналата заедно с дюшека и подхвърляйки по някоя плоска шега, я пренесоха и поставиха на пода в къщата й.
От този ден дядо Танас заключваше всички порти и се оглеждаше на четири, да не го издебне отнякъде оглупялата старица и да се вмъкне отново в дома и живота му.
Понякога тя лягаше пред прага на заключената порта и оставаше там до сутринта. Селяните отначало се затрогваха от покъртителния вид на заблуденото същество, но после постепенно свикнаха.
Една сутрин дядо Танас отвори вратата и отново завари нещастницата свита като куче от есенния студ пред прага му.
- Хайде върви си вкъщи, мари! Стига си ме срамила!
Той я побутна леко с крак, но тя не помръдна.
- Чуваш ли, мари! - викна старецът и я срита с цялата си старческа ярост.
Тялото не реагира по-остро от бала слама.
- Ей… - трепна старецът.
Наведе се и я обърна към себе си. Лицето й беше придобило вече синкавия цвят на мъртъвците, но чертите й се усмихваха блажено, сякаш отново бе открила магията на споделената любов.
Дядо Танас изпадна в паника. Без да помисли за народното поверие, той прескочи покойницата и хукна към кметството при кака Дамянка, както я наричаха всички.
Половин час след това селската кметица, пушейки замислено като детектив от ретро роман над дребния труп на починалата, тихо въздъхна:
- Време е да се свържа по фейса с дъщерите й…