Румен Стоянов

ПРИЗНАНИЕ

Да, охотно чета православна книжнина. Ради Вярата, чедолюбивата ни Църква Майка, всебългарщината, но същевременно изпитвам и услада от езика: той, в зависимост от употребяващия го, може да изобилства с думи, които ги няма другаде, пък са наши, а не готовляци, надомъкнати от маймунлуци. Къде вън от него бих научил, примерно, красивото прилагателно боголик/а/о/и? Ще подкрепя това мое увлечение с глаголи два: охристявам и одяволявам, в добавък охристявам се, (да) се охристя; одяволявам се, (да) се одяволя.

Какво значат необичайните слова? Охристявам се ще рече изпълвам се с Христа, Господ ме е осенил; одяволявам се - изпълвам се с дявола, яхнал ме е лукавият. Ако някого изпълва го Бог, той е обожен. Срещнах: първият обожен човек е Дева Мария. Съответно може да извличаме производни: охристяване, охристен, охристеност, охристяващ; одяволяване, одяволен, одяволеност, одяволяващ.

Как да се не прехласвам и възторгвам пред езика нам насущний?

ПРОМЯНКА, СИРЕЧ ПОДМЯНКА

С години черкувахме се в един и същ молитвен дом. Той идваше всяка неделя с жена си. Подир богослужението често говорехме. По едно време и двамата вече не ги виждах. Дойде негов имен ден, реших да го телефонно поздравя и същевременно изкажа най-добри пожелания за семейно щастие, бях виждал също дъщеря им. Защо не идваш на църква, попитах. И чух: аз минах към друга. Защо? Там ми е по-интересно, пеем и танцуваме.

Съвсем не очаквах такова обяснение и нищо не казах, пък и обосновката е достатъчно красноречива, но все пак ще добавя следното.

Всеизвестно, св. св. Кирил и Методий създават глаголицата с изричното предназначение да разпространява/т Православието. Такава е целта и на кирилицата. В отлика спрямо гръцкия и латинския, които дълго и предълго обслужват езически многобожия, нашите азбуки нямат такива предшествия, они се раждат изцяло и единствено православни. Впрочем именно тям благодарение имаме една от най-ранните преводачески школи в света, книжовността ни е тоже завидно стара. Три обстоятелства съставят задружността, съхранила ни като народ през тъй краткото, едва полухилядолетно, турско присъствие/съжителство/владичество/робство: Православие, език, народотворчество. Ни най-малко възнамерявам да изброя всички заслуги на Църквата Майка пред българите, само ще упомена, че никак случайно мъчениците за Вярата ни са безбройни, част от них възвисени в светии.

В кратце и со кротце: заслугите на Православието към онова, което наричам всебългарщина, са огромнейши, не е нужно да го непременно изповядваш, че да го знаеш и тачиш, достатъчно е да си добросъвестник. За тоя неоценим и незаменим принос на Майката Църква всички българи, независимо от вероизповедание, включая безбожници, малобожници, противобожници, безразличници, другославници, дължим й вечна благодарност. При тая неотменимост да напуснеш лоното на родната Православност и то ради смехотворното предимство (?), дека в нам каква общност по време на верско събиране там попяват и потанцуват, ми се видя неразумно, чак хулно загърбване към всичко съдбовно, извършено от родното Православие за нявгашните и днешни нас, най-вече през турско, равнозначи с туй да изоставиш майка, баща, родна стряха, зер в друга къща подпяват, подрипват и туй за теб е яко, неудържимо, богословски привлекателно.* Кой свястен човек би одобрил тая простъпка (за нея дори тая дума е прекалено опростителна)?

Но ти, любомъдрий, собственоръчно прецени: тури връз едното блюдо във везната на истината всичко сторено от Православието, а на другото бодрите песенки и подрипванийца и виж кое блюдо ще удари дъно, а според мен това ще покаже кой крив, кой прав, кой кум, кой сват, кой на булката брат. Нека си припомним: следовници Христови запитали Господ как да разберат кой какъв е, Той рекъл: „по плодовете им ще ги познаете” (Матей 7:16), сиреч по делата. Недъгаво, улаво е да загърбиш Православната Църква Майка и да идеш в друга, гдето ще потропваш с ногите и подпяваш с устите, Боже, опази.

————

*На български атрактивен.

КЛЬОМБЕСТО УМИШЛЕНИЕ

Щом довтаса туканачка виртуалът, он донесе, хоптара, буквосъчетание неразлъчимо нему: кльомба. Одма проумяхме що е и някои я предано възлюбиха тозчасно, заупотребяваха това слово, кльомбясаха. Аз не мога обади колцина виртулясали тукашняци я използват днеска и нощеска, но други сънародници постъпиха инакояче: предпочетоха думи понятни, че игриви, скокливи, че и от двата пола (братовчедите все още и неизвестно до кога не джендърясват, но Еврогейският съюз едва ли ще ги подмине): маймунка и маймунек, вероятно ради дългата електронна опашора. Макар и рядко, кльомбата бива наричана тоже ухо. Важното е, че разполагаме с думи цели четири - и то наши - за едно и също: кльомба + маймунек+ маймунка + ухо. Има ли разлика между тях, ако да, то каква? Госпожицата е удостоена с умалителност, издаваща явна ласкавост, докато при мъжкаря липсва дори намек за умилност. Ала нека да не издребнявам, за друго каканижа тия редовце.

Въпросните обозначения съвсем не са превод от възвишения инглиш лингвиш. Сиреч някой си е позволил своеволието да избегне вносотия, и то от баш най езика на/д езиците. Че как тъй, от къде на къде, кой е па тоа, как си позволява, как смее? Простъпката буди недоумение, почуда: вместо английското слово ат е го български в четворна разновидност, възможно ли е, привижда ли ми се, не сънувам ли? Опущение? Нечувана дързост? Мигар ненаказуема? Крещящо посегателство срещу всемогъщото англоезичество? И никой не кипна в благородна възмута? Нали кажеш ли а, ще кажеш и б, ако тъй я подкараме, до къде стигаме: ще възпираме наплива от англо/североамерикански обуквености? Ами те ни широко разтварят бленуваните двери на еврогейската равнопоставеност, как ще сечем клона, дето сме го трепетно обикрачили?

А сега ще кривна: отдавна ме дразнеше понятието икона, целенасочено, лукаво, коварно - и най-вече скверно за Православието - пробутано сред виртуалници от сатанясали безбожници, противобожници или войнствено протестанстващи, а в Народната библиотека видях млад православен свещеник да щрака по ла(й)фтоп и ето що направих. Отче, може ли да запитам нещо? Да, разбира се. Ей на това как му казвате? - и посочих иженарицаема икона. Това ли? То си е картинка. Отговорът напълно ме задоволи, благодарих и на мойто кампютър вече няма иконки.

Извод с поука: можем да не робуваме коленопреклонно спрямо дошлотии, неизбежимо римуващи с дивотии: без иконка. Нека вмислим, ако все още сме способни да вършим самостоятелно тая изнурителна дейност: дали ей тъй, произволно, измежду купища слова, незнайни особи нарочили са тъкмо свещения за православните предмет, той ли е най-подходящ да сочи еди що? Коя ще да е причината да бъде удостоена думата икона с понятийност из висша технология? Случайност? Виж ми окото, особено едното: борбата срещу Православната Вяра е намерила неопровержим израз по малките екрани. В нашата Конституция пише, че традиционното вероизповедание в България е Православието, което изисква особено уважение към него, основен крепител на всебългарщината, пък ние с тъпо равнодушие, коленопреклонно чуждопоклонство и долнопробна папагалщина заповтаряхме хулната употреба на име, присъщо на свещен предмет. Да бе, постим, кръстени сме в православни храмове, там се черкуваме, венчаваме, опяваме, ала довтаса ли нещо си от Еврогейския съюз, ние безразсъдъчно го възприемаме, забравяйки ответа Господен: „по плодовете им ще ги познаете” (Матей 7:16), значи по делата, пък да наричаш икона онова, което няма нищо общо с нея, е лош плод, себеобиждащ ни.

И тъй: любомъдрий, на твоя малък екран какво има: кльомби, маймунки, маймунеци, уши; иконки или картинки? Решаваш ти, по-скоро твоето боговерско чувство.

МОТИВАЦИЯ

Тая дума подир славния и героичен ноември приобрети важност, каквато до тогава съвсем нямаше. Рекъл бих, че стана едно от разковничетата да проумяваме иженарицаемата ни демокрация, по-скоро демокрадация. Нещо като Фигаро тук, Фигаро там: навсякъде всичко е мотивировка, мотивиращ, мотивиран, мотивирам, мотивиране, без малко да туря навирам, навиране:  мотивиране му е майката, че и бащата, дядото, бабата, вуйчото, внучето, кучето, в кратце родата целеничка цяла, всичко е мотивация, ти чувай какво аз ти казвам.

Изкусен съм да кажа, че мотивацията е комай светая светих на демокрацията + демокрадацията + демонокрацията. Пресилваш, ще ми се възрази. Не, съвсем никак не. Десетки хиляди млади особи от вече няколкото пола ни учат, ни работят. Защо? Ами не са мотивирани. Защо? Защото мотивираност е благовидната припокривка на пари и то пари не какви да е, мижави, а бая и от бая нагоре. Подир 10-и несменяемо възкачи се на власт Царица Парица, още Стръвница Всевластница: едва ли не всичко бива свеждано до платежни знаци и то колкото се може по-едри, грамадни, чак грамаданести. Което пък обяснява ширещия се мързел: еди кой още с жълто около човката, сиреч без никаквейш професионален опит, никаква трудова дейност не похващал и не похващащ, но пак обяснението гласи: он е немотивиран. Тоест видят му се малки, жалки парите, които би получавал. И безделничи. Строго погледнато, жертва е на погрешното разбиране що е мотивация: по какви ли не способи овцеството внушава на скъднеещите ни подрастъци, дека они требе да бъдат яко мотивирни (чети с обилни пари насърчавани, подръчквани). В действително става дума за паразитстване връз нечий гръб. Друг изход е изселване от родината: отивам в чужбинско, където мотивиращото заплащане е с пъти по-високо.

Извод, а и тъжна поука: овцество, родителско тяло, осмърдителни средства втълпиха на младоци (па и старчоци), дека мотивировката = парите са решаващото в краткия ни земен път, тя/те са върховната цел в живота, всичко се мери чрез пари: бестселърщината онагледява литературен успех, най-велик е оня словесник, чиито книжни тела се продават най-многократно. Горкият Ботев, ако приживе му беше приложена тая мярка/теглилка, него пък що за поет, писател щяхме да го водим, съдейки по бройката четящи го. Сиреч внушихме на чедата си да пускат корени по инородства, зер там и само там ще срещнат бленуваната мотивираност, мощно подплатена с финикийски знаци.

В ответ на тоя всевластен повик/зов/призив чеда наши хукнаха през глава  към чужбини, гдето ще осъществят своята мечта над мечтите: звонкова еврова/доларова мотивировка. В Библията пише който сее ветрове, жъне бури. Вмислим ли мънзърко, разумяваме, че тъкмо тъй неразумно сторихме: засяхме уродливи алчности и жънем до скоро невъобразими по размах бягства от родината. В училище на дечинята умилно им говорим за Левски, Ботев, опълченци и тям сходни поборници, а какви са им били мотивациите на тия героични люде, в какви размери са им били възнагражденията? Миии… Оти наставляваме потомците ни да тачат светлата памет на тогова и оногова, пък в същото време ги подбутваме да вършат обратното: най-важно са парите, за них да имаше как, и дупиняка си ще продадем. Впрочем някои го правят, а мнозина продават нещо къде-къдя по-ценно от задните си бузи: душата.

Ще ли скоро дойде време тукашняци откровено да заявяват, дека не са мотивирани да обичат своите майка, баща и пускат обява, че търсят да бъдат осиновени, одъщерени от други родители: яко заможни?

НАР И ОКРЪЖ

Многажди писах срещу долнопробните езикозамърсяваници, с които цапотим говора ни милодраг, сиреч българщината, още по-сиреч: пряко и злохулно самите нас. И се заричам да престана, ибо натрупах обемиста книга, озаглавена показателно „Език нам насущний”, към 350 страници, но ето че пак не устоявам, болката ме кара отново да споделям, тоя път досежно библиотеки две: Народна, Окръжна.

Плен/умно демократясахме, колко му е, поредното връц* как да го сторим знаем прекрасно ради усърдното ни комунясване и челебитно раболепие към съюза Съветски, него, къш, заменихме с Еврогейски, та кръгомът никак не ни затрудни, от лесно по-лесно**: едно прилагателно заменихме с друго, ала изкуството да угодничим запазихме, същественото, съществителното оставихме го непокътнато, дори яко подсилихме. Та: изневиделично библиотеката Народна осъмна веч Национална, без обяснение малейшо/никаквейшо пред овцеството, чиято служителка она е, то я издържа посредством данъкоплатство, кой, кое, как, защо наложи промяна в названието не бе открито обсъдено, а още по-малко разяснено. Впрочем никой не го и подири, молчать, не рассуждать действа безотказно и май поголовно, управленско-политическата върхушка, неспасяемо римуваща с крадушка, отдавна и дойно ползва услугите му, затова ще отпера няколко любознателни въпрослета, колкото уместни, толкова, че и отгоре, безполезни:

- Кой, кое, кога, как предизвика смяната на името Народна?

-Документ(и) за обсъждане и взето решение може ли да бъде обнародван или е държавна и вселенска тайна, пазена строго поверително?

- Еврогейският съюз упражни ли натиск, ако да, какъв?

- Ако не, кое учреждение взе почина да бъде осъществена подмянката?

- Щом тя бе приведена в живо дело, произтече ли от нея обнова някаква, подобрения в работата, ако да, то какви? Ако не, защо бе извършена смяната: демократичен прах (в очите на слепите, че зад нея да бъде запазено съществуващо положение)?

- С какво Народна пречеше, кому? Спъваше развитието на демокрацията, приобщаването към ЕС?

- Какво спечелихме с Национална?

- Стародавна мъдрост поучава: и пауново перо да си забучиш отзад, пак си ти; важи ли за новозованата библиотека?

- Новоимето е ли пауново перо? Дължим ли му хубави въведения, ако да, кои тъкмо нему?

- Не бе ли нанесен удар по самобитността, себеобразието ни?

- Не бе ли дадено още едно (сякаш досегашните са малко) доказателство колко лесно/леко/лековато/лекоумно рушим своенашето? Мигар се в тоя нагон съмняваме, та нужно бе за кой ли път да го възгласим/онагледим?

- Щом лозунгът на ЕС гласи единство в многообразито, а не единство в еднообразието, патравото изхвърляне/вмъкване очевадно противоречи на брюкселския призив, не разбираме или се правим на улави?

- Ако искаме да сме добри еврогейци, не трябва ли да пазим родното, а не да го прокуждаме?

И тук спирам, обаче не изчерпвам.

Всичко преждеречено важи с пълна сила за Регионална библиотека. И то с добавък: Окръжна съответства на управленската единица окръг, той остана (що за непростимо своеволие, пропуск?) читава подир славния и героичен 10-и, административна единица регион туканцък няма. Тогава: чия площ обхваща Регионална библиотека? Миии… на окръг. Е като е тъй, а мигар онъй, защо прокудихме Окръжна и натресохме Регионална? Понеже някъде тъй думали?

И каква ни е ползата от престараванката да западнопоклонстваме и то по наше собствено желание, комай неозаптимо? Не вършим ли отново противобългарщина? Все едно майка и баща теб са кръстили еди как, на твоя дядо, пък ти, без никаква принуда и основателна причина, бидейки вече пълнолетен, по собствена приумица вземаш друго име. Кой разумен човек би похвалил такава майцехулна простъпка? Но ето я натрапена повече пъти, от колкото са ни окръзите (21), та броят скача на 28, красноречиво олицетворявайки нашето прословуто чуждолюбие.

И тъй: нито Национална, нито Регионална са читави, оправдани лепенки, които драговолно, чак стръвно-позорно окачваме на себе си, ала дано скоро и без още прегрешния проумеем лошотията и не я повтаряме под никакъв вид.

Да тъжиш или се хилиш: върховният ни театър е Народен, а съответстващата му по важност библиотека се западноугоднически прицуцуняса в Национална. Разнобой? Да. Но защо въпросното трисричие неудържимо римува с бой? Заслужава го кой? Драгой? Абе мани, дивотия. Но пък тя дърпа към простотия. Нейсе, запуши я, дето рекъл оня, а народът е отсъдил: простотията не ходи по гората, ами по хората, но за да оварди римуването, предпочитам българята.

ПРИМЕР = ОБРАЗЕЦ = ВЪЗХИТА = ЖАЛ

Досежно безкрайните сгоди на виртуала съм пещерен човек, ползвам ги едва, едвам. Но веднъжки набрах с любезното, всемогъщо джудженце Гуги момина сълза и с услада, при туй безплатна, прочетох какво пише в Уикипедия, от където привеждам следните думи:

- триръбесто (стебло)*

- цветоносно (стебло)

- целокрайни (листа)

- жилкуване

- гроздовидни (съцветия)

- прицветници

- звънчовидни (цветове)

- венечни (листчета)

- медоносно (растение).

И всичко туй - девет красиви, понятни български думи - в само дванадесет реда. Не съм подбирал нарочно момина сълза. Подобно изобилие на хубави слова има всъде из ботанически трудове. Това благодатно плодородие ме кара да мисля с почит и възхищение за безименните учени, посадили, отгледали, тоест измислили, наложили хиляди ясни, читави родни слова. Колко ще да са градинарите и буквените им питомци не ще никога узнаем, тъй като на овцеството и от него/нас пръкнатата му държаба не им пука на дудука за чистота, още по-малко съдба, на там някакъв си български език, па и защо, от тая левчуги не падат.

Не знам дали такива съществителни, прилагателни са преведени или от нашенци създадени, пък и не то е най-важно, а че разполагаме с тия изразителни обуквености. Ако бях цар, сиреч от мен да зависеше, вдигнал бих паметник на незнайния словотворец ботаник. Или поне бих сложил на подходящо място възпоменателна плоча. Тя би била напомняне, призив към люде от други науки да следват похвалното дело на растителоизследвач. А жал ми става, защото бива правено тъкмо обратно, затиска ни безмилостна надпревара кой как, от къде повече инородни дошляци да натресе, обезличавайки същинето, живеца на всебългарщината.

———-

*В скоби посочвам за какво се отнася.

ГОТВАРСТВО И ДЕМОКРАЦИЯ

Е какво имат двете по между си? Възможно ли е някаква тяхна взаимообвръзка? Ако да, ще да е каква? Соцкомунизма го изживях от игла до кюнец, та сравнявайки ще говоря от п. л., ед. ч.

Подир славния и героичен 10-и настъпи рязка промяна в овцеството досежно готвенето. Без никаква теоретична обосновка майсторията да си угаждаме с папкане изневиделично рипна яко нагоречка. Ежедневници, седмичници, благородно предоставяйки страници, възрадват своите читатели с охотни, обширни рубрики, откриващи в глъб и шир съкровени тайни как да свещенодействаме с тенджури, тигани, сякаш сме някакви шамани, вършещи действия нечувани, чак невиждани туканък. Не останаха дори косъм надире вси телевизионни, виртуални, евентуални средства, включая сексуални, грешка человешка, социални мрежи, въдици и какво ли още не. Задружно, макар не съгласувано, те превърнаха изготвянето на ястия в първостепенна присъщност на демокрацията. Впечатлението, никак измамно, е, че спретването на хлеба наш насущний е сред челните грижи на истинския Демокрит, простете, демократ. Мощен подтик за небивалия уклон по готвачество е истеричната и неудържима потребителщина.

Ущедрени, па несекващо ущедрявани сме с коя през коя по-неподозируеми, удивителни, изумителни предписания как да стъкмяваме вкуснотии, техните обуквени, а че и нагледни образи, изгледи, възгледи неудържимо мамят окото, изкусяват сетивата, включая носоглътката, гледаш особи с различни професии, възрасти как вещо и умятно подбират зеленчуци, сръчно ги клъцкат, режат мръвки, по часовник варят, пържат, мариноват, задушават, шпековат, ей, какво нещо е римата, без малко да мушна таковат, и как ли още не таквозикат, подправят, овкусяват, само дето коленопреклонно не ги обожествяват, в кратце нявгашното нищо особено занимание прерасна в първостепенна всеотдайност и надпревара. Няма го оновашното соцкльопаране, осъществявано бързешката по работнически, текезесарски, учрежденски столове, едва ли не на крак, възторжено отдадени да преизпълняваме планове и петилетки, задъхани да крачим накъмто сияйний връх Комунизъм, не ни беше до угаждане на червото. С право битува изказът избухна демокрацията, но също тъй заслужава да казваме избухна чревоугодието. 10-и стана вододел (и) в историята на отечественото храносмилане, извинете, изхранване. То вече съвсем не е нещо между другото, напротив, приобрети челна важност, хартиени, електронни, виртуални, едва ли не анални средства, тоже осведомителни, осмърдителни, мобилни, дебилни, телефонни, радиопредавателни засипват, презатрупват ни с вкуснотии какви ли не, изтънчени, достойни представители на десетки национални кухни, та щедро гребем от всите них разядки, предястия, супи, бульони, чорби, салати, основни блюда, десерти, напитки, напивки. Всичко туй доказва неизчерпаемостта на човешкото въображение, което не знае предел, особено за дивотии, глупотии.

Без преувеличение, цял дълголетен живот не би стигнал поне веднъж да куснеш наличното преизобилие от всевъзможни гозби, които може да приготвиш собственоръчно дома. Те са неизчерпаем извор на приятни усещания, вкусови гъделчета, незабравими преживявания за твоите небце, език, нос, очи, едва ли не и за изходящия дупиняк. До промените казваше се, не пред всекиго, социализмът е победа на прогресивните сили над здравия разум, по начин сходен може да твърдим, че демокрацията е победа на кльопарането над духовността. Уви, ни ей тонинко не преувеличавам: помисли, любомъдрий, колко време отделя многок/аналната телевизия за чревоугоднически вкуснотийки, а колко отцежда, от няма и къде, свидливо-стисливо, за духовности, па ела ми възрази, ако има с какво.

У соцкомунизма държавата, в действителност партията, оногова, тогова почиташе с високите звания заслужил деец на културата, народен такъф и герой на Народна Република България, премахнати след историческия плен/ум. С оглед владеещата действителност и здравословното съхраняване на приемствеността, настоявам да въведем заслужил деятел на чревоугодието, народен деятел на чревоугодието и герой на чревоугоднието. Троичната възстановка/възобновка ще подсили, окрили тукашната неукрепнала демокрация, по нашенски народовластие, народоуправление. Удостоени Първия ги закичваше с петолъчна златна звезда (или поне златогрейна), то би било политнеправилно, затуй предлагам П/резидентът да бучва на щастливците изящно мъничко златогрейно черпаче.* Тоже имаше активни борци против фашизма, подсказка да учленим сдружение на борци против трапезната скромност.

Тризначките демокрация = демокрадация = демонокрация нямат (бе как може??!) нагледен, ярко видим, обединяващ ги символ, който могъщо да вдъхновява и води яко демокретенсалите народни маси, дивани, столове, табуретки напред и все напред, до пълното и окончателно оцелостяване, уеднаквяване, обезличаване на всите человеци, человечки от растящия брой полове. Затуй предлагам такъв знак върховен и чутовен да бъде художествено изваяна кръстоска от две черпака. Но ще бъда искрен: те напомнят победоносно кръстосаните сърп и чук, а имайки пред вид къде ни те заведоха, не ми се ще да повторим оная конц/лагерна участ. И още едно неудобство: черпак звуково е първи братовчед на череп, не става.

Предвиждам възражение: какво му е лошото да разполагаш с богат ядивен избор? Няма лошо, зер римува с Тошо, но всяка жаба да си знае гьола, не бива плюсканицата да изблъсква духовността, както става по демократски, от залисии/занесии/заплесии по неустоимите чревоугоднически съблазни не смогваш роман да отвориш, камо ли храм да посещаваш.

И още: за Православната Църква Майка чревоугодието е от седемте смъртни гряха, което повдига тревожната питанка затуй ли сме усърдно, ловко, съблазнително подбутвани към него.

Установявайки неизбежимото, че плюсканицата е скорострелно въздигана в общонационална добродетел, трябва да речем, па кажем и повторим чия е тая новейша и светлейша заслуга: во главе стои ненадминуема, неизместима г-жа Телевизия Многок/анална. Щом става дума за пари, ей ги старателно подрипват отдире й вестникари, книгоиздатели, едните водят изкусителни рубрики, страници, другите бълват ядивни сборници с препоръки за всевъзможни угодии.

Несъмнено, хапванката е мощен изразител = крепител на демокрацията, до такава степен, че нявгашното мисля, следователно съществувам, днеска, ей сегичка и нощеска звучи/бръмчи/кънти: чревоугоднича, следователно съществувам. Що е сладко да му хапнеш, браткооо, я дай насам тавата.

ЗВАТЕЛНОСТ И НЕ САМО

Тя е сред присъщностите на езика наш насущний, които не съзнаваме като част от неговото изключително богатство, подценяваме ги, та по тоя недалновиден вачин участваме в ускореното й, неразумно погубване. А то би означавало необратима стъпка към опростачване на прекрасната отечествена словесност. Уви, на люде снобеещи, под въздействие на езици, в които звателен падеж няма, той им чуждее, не го чувстват като предимство, а такова несъмнено е. Обаче не само тази е подбудата да скъднее звателността. В речта си употребяваме растящ брой вносотии, при които е невъзможно да я приложим: например Жаклин, Марио. Основната, решаваша причина е друга: липсата на езикова политика, обяснимо с нежеланието у ръководната върхушка, показателно римуваща с крадушка, да взема със своя глава решения, което неизбежимо изисква усилия за тяхното осъществяване и поемане на отговорност, в кратце беля работа. По тая съвкупност управленците предпочитат да изпълняват нечии указания, включващо лесно оневиняване: тъй ми бе наредено, действах съгласно разпоредбата. Но да се не отплесвам лирично, ще изнеса пример звателен.

В народна песен чета: Не дойдуваш, сестре, / море да ме видиш. Обичайното е сестро, защо било избегнато? Изказна тромоватост? Произвол? Случайна разлика? Според мен обяснението е друго: някой, безименник, но явно притежаващ силен усет за словесност, е доловил, че в сестро краесловното о звучи твърдо и е предпочел явно по-мекото е в сестре, то изразява по-голяма и доловима ласкавост, обичливост, съответстващи на братовата нежност. Подмяната на само един звук (е, а не о) изказва по-осезаема топлина в междуличностни отношения. Иди, че ти, доцентясал, професорясал по тежките науки стилистика, семантика, семио(х)тика, го изговори по-кратко и убедително, сътворителят на песента е постигнал по ненадминуем начин онова, за което друг ще употреби цели думи, а в случая тоя мъж, на всичко отгоре и малообразован, ако ли не дори безписмовен, е онагледил съкровеност чрез комай невероятен способ. (Пак в народна песен, сборник „Поклон”, народни творения от Източните Родопи, изд. Виджи, 2021 с. 24, ето начален стих, поставен и като заглавие: „Нани ми, нани, синьо ле”).

Не залитам в преувеличение: тебе, мене би ли ни хрумнал тоя изказов похват? Как да се не възхищавам от изумителното народотворчество на българите? Многажди съм се питал как е възможно чак такава изтънченост и стигам до единствено обяснение или поне предположение: тая честа, непредположима езикоусетливост не може да бъде друго, освен дар свише. По някакви съображения (възмездие ради седемвековна обездържавеност или кой знае защо) Всевишният е изволил да ни удостои с невероятно по музикалност, танцовост, словесност, изобилие народотворчество. На днешните и бъдещи потомци остава само да съзнаваме, че сме наследили, без лични заслуги, едно смайващо, изумително мелодийно, ритмово, танцово, словесно богатство, което с благодарност и преклонение да познаваме, ценим, съкровено пазим и му се наслаждаваме и уповаваме дорде свят светува и българско българува. И кога премисляме какво сме извършили в хилядолетията, какво сме дали на човечеството, да не забравяме народотворчеството си в неговата целокупност, включваща тоже неповторимите шевици/носии, благословеното и благодатно четириединство: музика, танц, слово, носии. Да бъде, Господи, волята Ти нине и присно. Амин.

КОЙ СЪМ?

Ще си кажа без бой, и то никак накриво, а съвсем направо: аз съм космополитен националист. И то в съотнесеността по важност между прилагателно и съществително. Нали твърдението звучи необичайно, поне аз не съм виждал такова определение, съставено от две себеизключващи се части, ще го пообясня.

Моето родно село Драганово беше водещо градинарско, имало е години, кога от него тръгвали към Европата 2 000 мъже, младежи, юноши, там отглеждали, продавали зеленчуци. В детството ми чувах възвръщенци да разменят по някоя дума на чешки, унгарски, немски, полски, останала им от нявгашния градинарлък, написах изследване „Унгарски думи в говора на село Драганово”. Така че съвсем рано слушах, заедно с турски, другородни слова, подготвящи ме за дълголетни, професионални общувания с инословия. Общо тринадесет са езиците, о които се по-яко или по-халтаво притърках, на два, португалски, испански, доста съм пописвал, първата ми книга, „Стихотворения в Бразилия”, излезе в Рио де Жанейро (1981) и бе писана на португалски, също като труда ми „Друмонд и България”, отпечатан в  Университета на гр. Бразилия.

Добавим ли купища преведени стихове, повествователности на упоменатите два, твърде съм боравил с чуждородни изказности, а като пишещ съм триезичен. Впрочем първият ми превод, от испански, видя бял свят през 1963-а, лелей, кога литнаха шестдесет годинки. А и в три университета, български, мексикански, бразилски, преподавах преводи. В кратце: хляба си вадих, невеста и двама сина храних, боравейки с чуждоезиковости, осемнадесет години живях в Латинска Америка, от них десет в Бразилия, с три престоя на дипломатическа работа: участта ми е отдавна и неразлъчимо преплетена с инородни другости: висше образование придобих в тогава нам братска Куба, гдето пребивавах 1964 - 1968 и бях удостоен с диплома от Хаванския университет, дълго и тържествено провъзгласяваща лиценциант по испански език и испаноамериканска и кубинска литература. Пък и станах единственият българин почетен доктор в Латинска Америка (2012), уви, не ради заслуги към тамошнячки, а към бразилска култура. Кога по мое желание напуснах (2019) Софийския университет след полувековно преподавателство, включващо и мексикански, бразилски, в нашия водех седем курса за испанисти, португалисти, а по-рано странознания на Испания, Испаноамерика, Бразилия, доколумбови култури, бразилска, португалска литература, заничах по каталонски, галисийски работи, пътувах из Латиноамерка, Европа, ходих дваж до Африка (негърска, Мозамбик, и арабска, Алжир), а и като посредник спрямо две огромни културни общности, португалоезичие, испаноезичие, смея да се броя за особа космополитна или поне отъркващ се о к-то.

Но едновременно се чувствам, Богу слава, яко, съдбовно и неотменимо вбългарен. Двете присъщности, космополитство и българщина, най-често биват считани  противостоящи, дори несъвместими, взаимоизключени. Обаче аз не мисля така и ще поясня. Защо някой не обича родното? Защото му се чини прекалено, досадливо, познато, втръснало, безинтересно, скучно, та цени, жадува другости, чуждости, мамят го непознатости, далечности, в своенашето чувства се ограничен, иска ширни кръгозори, че да плава охотно, волно. Тия нам инаквости съществуват, понеже някой ги е създал, но въз основа на местни онаследености, тамошни стойности, зер нищо не пръква от нищо, от самото себе си, нищо не ражда себе си, не пада от небото, все има някакъв предходник, ако ще би недоловим, подадка, от която да тръгне новото, да, инакво, ала все пак захранвано, предобусловено от кое що нему сходно като част от постоянно растяща общност, макар и чрез враждуващи или отричащи се части. Ще рече: космополитното е сбор от съставки, различни спрямо някоя, в случая тукашна, даденост, но те образуват някъдешна присъщност, която на свой ред най-често е с местна подкладка.

В тоя порядък местното/националното захранва космополитното, без първото не би било възможно второто, няма я препирнята кое предхожда кое, яйцето или кокошката. Космополитното е отношение, подход, светоглед към явления, възникнали другаде, но пак въз основа на тамошни предходничества. Или: местното/националното е основата, градежът на космополитното, без нейните разновидности то не би съществувало, космополитното е оширочена съвкупност от нечии поотделни, поместни съставки. Изхождайки от горните разсъждения и тям сходни, черпейки от моя битов и професионален опит, аз убедено се имам за националист космополит, не виждам противоборство, а по-скоро благотворни взаимообвръзка и допълване.

Смятам, че ако си читав космополит, непременно трябва да милееш и за областни прояви, тъй като именно такива първоизвори, винаги другородни, съставят потока, увличащ, очароващ теб.

Повторено, вече с политическо мерило, могъл бих да река и: съм дьоголист. Зер именитият френски държавник досегателно предстоящето обединение на материка, е провидчески заявил: Европа на отечествата. Сиреч никакво посегателство срещу тях, камо ли обезличаване, заличаване в името на общоделството. По тоя начин виждам и аз отношението между национално и космополитно: взаимопотребни, взаимоподхранващи, взаимообогатяващи се. Впрочем никак случайно върховният лозунг на Европейския съюз гласи: единство в многообразието; всеобщото, задружното да не руши националното.

А нали съм православен, разсъждавам още и тъй: българин съм по воля Божия (никой, преди да се родя, не ме е питал какъв искам да бъда по народност, от какви родители, къде, кога да проплача в мира сего), единствено и само Всеповелителят е определил да стана българин, тоя е Неговият замисъл и моя смиреност съм потребен в съподредбата (хармонията) Му с битността ми на българин. С благодарност и упование изричам:

Нека бъде.

БАБА

Тя ми бе една, другата, градска, русчуклийка, завършила модно дизайнерство през 1901-а в Брюксел, виках й по френски образец стара майка. Баба беше селска, безписмовна, от род Маринкови. Присъщо е човеку да разбира късно, а понякога даже никога, кому що дължи: аз много късно разумях какво, по воля Божия, ми даде баба. Не помня да съм я виждал усмихната, нито пък ласкава спрямо някого. С изпъкнали сини очи, силен, дрезгав глас, често викаше за щяло и не щяло. Както все още биваше в ония тукашни времена, подир брака тя бе изгубила своето моминско име, та вместо Стояна, думаха й Михалца, ибо нейният съпруг беше Михал, в действителност Михаил, Хайлазов. Но пък бе родила три деца: Иван, Мария, бъдещата моя майка, Димитър. Дали синеочието съм го наследил от нея аз не знам, па и какво от туй.

Друго, къде-къдя по важно тя за мене стори: времената бяха противохристиянски, но тя, неуката, ме отведе в Храма Господен, Господен, още православен. Внуци имаше шестима: по равно момчета и момичета. В селска наличност през петдесетте години от ХХ век бяхме четирима, двамата най-големи вече бяха софиянци. Защо баба взе на великденската полунощница само мен от четиримата? Но добре помня как людско множество изпълваше черквата „Свети пророк Илия” и нейния обширен двор.

Подир богослужбата си тръгнахме със запалени свещи в ръка. Не бях единственият черкуващ се маляк, по-точно черкуван, понеже нямах никаква представа какво трябва да правя, нали бях пионер, сиреч задължително безбожник. На следващия ден класната ми наставница влезе в учебната стая малко преди края на последния час и каза да я последвам. Без никакво обяснение слязохме по стълбището и отидохме до входа.

Там ме запита дали снощи съм бил на черква. Отвърнах да, пък тя: сега тука ще стоиш, докато излязат всички и видят кой ходил на черква. Застанах прав до стената. Бяха доведени още двама, трима малолетника, уличени в същото злодеяние. Удари звънецът в училище „Христо Ботев”, наричано Долното, защото беше в Долната махала, рукна многогласният момчешки и момичешки поток навън. Минаващите ме поглеждаха, никой нищо не каза, изнизаха се те, подире им тоже преподавателите.

Постоях още малко, вероятно за да осъзная по-добре вината си, па бях освободен. Качих се на горния етаж, взех домотканата синя торбичка, в която носех учебници, тетрадки, моливи, перодръжка, мастилница, и унило тръгнах към дома. Там ме питаха защо съм окъснял. Обадих причината. Не ми рекоха нищо, сякаш провинение не бе станало.

Беше ми криво: отличник, не бях свикнал да търпя наказания. Какво значение има оня пръв спомен черковен за много по-късното мое вцърковяване аз не знам. Може би и без него прощъпулник щях да стана усърден православен, обаче без тоя ран спомен.

Изпитвам чувство на благодарност към неграмотната баба за стореното, при туй двойна: веднъж за черкуването, втори път за наказанието: ако тя не бе отишла в храма с внука изтърсак, той сега щеше да има два спомена по-малко, а някой, явно вече не млад, е отсъдил: не е важно какво си изживял, а какво си спомняш. Бог да прости греховете и упокои душата на рабиня Стояна Маринкова, още и Михалца.