Поетът, който цял живот неотлъчно търси себе си…

Продрум Димов

Такъв съм го почувствал като своеобразно човешко и творческо явление, докосвайки се епизодично до негови творби, пиеси и мемоарни издания, без да имам претенции, че познавам в нужната дълбочина неговия човешки и творчески облик. А това естествено не възпрепятства сериозно каквито и да са благородни намерения и примамливи замисли да се опитам да разкрия неговия по-обхватен и цялостен портрет.

През последните години обаче разбрах, че този надарен наш поет и драматуг не е останал берзразличен към моите непретенциозни изяви в литературния ни печат, за което му звъннах, за да му благодаря и така сложихме началото на известни добронамерени творчески контакти и разговори, предимно повече по телефон. Този взаимен интерес се подклаждаше повече от моите летни творчески гостувания в родния му Бургас, където за жалост години наред все се разминавахме. Но той не преставаше да се интересува от моето скромно присъствие в литературния ни живот, поради което съм му изпращал мои издания в София или оставях новоизлезли книги за него в Бургаския дом на писателя.

През последните 30-ина години така се стекоха житейските ми обстоятелства, че установих преки лични контакти с немалко творчески личности, родени и израсли в този прекрасен наш морски град, и това ми даде възможност да публикувам интервюта и очерци за Христо Фотев, Тончо Русев, Георги Калоянчев, Петя Дубарова, рецензии на книги за Стефан Диомов, Мина Кръстева, Калина Тельянова и други бургаски творци. Така ми хрумна да приобщя към тази благодатна творческа компания и някогашния дългогодишен режисьор и най-вече директор на реномирания бургаски театър „Адриана Будевска”.

Но в случая намирам за целесъобразно да си припомним някои по-съществени страници от житейската и творческа биография на този даровит и колоритен наш творец. Роден е на 18 януари 1940г. В Бургас, където завършва и средното си образование. За жалост детството му е помрачено от толкова преждевременната загуба на баща му Асен Йорданов, изплащал някога във фашистките затвори „греховете” на комунистическите си убеждения. След Девети септември бившият политически затворник е един от ревностните организатори в борбата за претворяване на социалистическите идеи в родния му край. За нещастие скоро става жертва на безразсъдно оклеветяване, потопен  е несправедливо в гнусния процес срещу Трайчо Костов през 1949 година. Нелепото обвинение му коства живота, което съсипва семейството му, върху което се хвърля за известно време ужасно незаслужено петно от ръководните партийни органи. Бащата, съкрушен и невинен като Жан Жорес, издъхва пред потъмнелите очи на своя невръстен син. Тежка участ, която слага отпечатък завинаги върху смазаната  тогава душевност на бъдещия надарен поет, закърмен още от най-ранното си детство с възвишените идеали на своя достоен родител.

И от този драматичен момент, предполагам, настъпва раздвоение, което ще трасира цялостния емоционален и творчески път на бъдещия поет.

Без да се е освободил някога от жестокото бреме, съсипало детството му, Недялко, разполагащ със солидни умствени заложби, намира сили да се овладее и тръгва стремително по пътя на успешното си развитие като човек и творец. Завършва българска филология в Софийския университет през 1962г., учителства една година в Малко Търново и от 1963г. е драматург, а сетне и директор на Бургаския театър и с това навлиза окончателно в творческите ни среди. Известно вереме ръководи издаването и на алманах „Море” в родния си град. По-късно, след настъпването на т.н. демократични промени се премества в София, където е драматург и директор на театър „Възраждане”, но където и да се намира, той живее с пулса на родния си град.

Още от младежките си години обаче той се родее с художественото слово и през 1954 г. публикува първото си стихотворение във в.”Черноморски фронт” /Бургас/. По-късно като гимназист, особено като студент, задълбочава литературно-творческите си интереси. Сътрудничи на вестниците „Литературен фронт”, „Народна младеж”, „Народна култура”, „Работническо дело”, списанията „Пламък”, „Септември” и други престижни издания.

Зачестилите публикации в литературния печат го зареждат с творческа енергия, с основание расте самочувствието му и през 1963 г. ще заинтригува още по-сериозно културните ни среди с появата на бял свят и на първата му самостоятелна книга „Всичко ще изпитаме”. Радушният прием на дебютното му заглавие го стимулира и още през следващата, 1964 г. се явява през читателите ни с втората си книга „Едно дете говори с баща си”. Въодушевеното посрещане на тези по-силни и фрапиращи изяви раздвижва пластовете на творческия му потенциал и скоро предлага на читателската общественост една внушителна поредица от нови произведения - „Когато ставаме бащи” /1965/, „И все пак любов” /1968/, „Ние не вярваме в щъркели” /1968/ и мн. др. Така се стига и до последното засега произведение през 2021 г., когато по лавиците на книжарниците се появи неговата „Епопея на незабравимите”. Този неуморим наш творец оставя досега около 40 издания, които са една своеобазна художествено-естетическа и психологическа биография на обществото ни през последните 6 десетилетия.

Затова и неговото ревностно творческо участие в националния ни литературен живот не остава извън полезрението на литературно-критическата ни мисъл. Още с публикуването на първата му книга през 1963 г. пръв излиза с рецензия за нея Минко Венчев, който помества в сп. „Септември” критическата си статия „Дебютът и истинското начало”. Все по това време за него откликват с насърчителни публикации Иван Сарандев, Атанас Свиленов, Веселин Йосифов… Попаднал завинаги във водите на литературно-творческия процес, името на Недялко Йорданов печели все по-голяма популярност, книгите му започват да привличат като магнит пишещите братя. За него с охота пишат Максим Наимович, Николай Боздуганов, Владимир Каракашев, Чавдар Добрев, Михаил Неделчев и мн. др. Това заслужено внимание го нарежда сред най-четените и търсени автори.

Несъмнено голям принос има умението му да композира и поднася на безброй концерти у нас и в чужбина своето искрено и талантливо поетично слово.

В това отношение безспроно много се пада на неоценимото им лично човешко и незаменимо творческо приятелство с Хайгашот Агасян. Вълнуващите  изяви на този оригинален музикално-творчески тандем завладява навсякъде публиката и е записал непоторими страници в най-новата ни културна история. Тяхното изпълнение грабва с невероятния им самобитен талант, но и с покоряващата актуалност, лиризъм и неотразимо въздействие на предлагания духовен продукт.

Пишейки тези редове, не трябва да се забравя, че Недялко Йорданов започна да битува в родното ни културно пространство преди всичко с напористото си  талантливо поетично перо. Кое е онова, което характеризира в сюжетно-тематичен и естетино-емоционален план неговото примамливо поетическо творчество? Мнозина от критиците ни определят поезията му още от младите му творчески години като художествено слово, което се отличава с младежката си непосредственост, свежа лиричност, изповедност и жизнерадостни интонации.

С навлизането на поета обаче в по-зряла възраст стиховете му постепенно започват да се освобождават от романтичния поглед върху заобикалящата го действителност, в тях се промъква разсъждението, даже и разочарованието от несбъдващите се мечти, които са давали някога криле на безбрежното му детство под скъпата бащина стряха. Дълбоките социално-иконоически и нравствени промени през годините на социалистическа България, хвърлящи понякога сянка на високия социален идеал, натрупват постепенно немалко несъгласия в душата на растящия творец-идеалист, почувствал се ограбен и неразбран. Тези несъответствия разтърсват  честния му човешки и творчески свят, намират отражение в неспокойната му изящна словесност.  Споменатите промени в светоусещането той разкрива със завиден драматургичен език в пиесата си „Ние не вярваме в щъркели”. Тази драма разбуни сервилническите духове на някогашното загниващо статукво. Твърде характерни щрихи от неговия творчески портрет представляват стиховете от интимната му лирика /”И все пак любов”, „Младостта си отива”, „Не остарявай любов” и мн др./

Наред със забележимото си присъствие в сферата на съвременната ни поезия, драматургия и театър Недялко Йорданов е автор и на сатирични сборници, документални и публицистични книги, мемоарна проза и книжки за деца.

Негова стихия обаче си остава горещото поетическо творчество, което през последните години на предишното време придоби с основание остър социален характер, стиховете му се отличаваха с огнения социално-граждански прицел.

Именно с тази си емоционално-тематична насоченост те допаднаха на значителна част от обществените н ислоеве, особено на младите хора, които жадуваха за отдушник. И неслучайно неговите дълбоко искрени стихове, облечени в пламенни музикални одежди, завладяха мълниеносно неудържимите вълни на промените. А в този лавинообразен поток, наред с искреното човешко добросърдечие се бяха промъкнали като користни плевели безразсъдството, нечистоплътието, жаждата за мъст, неудържимият стремеж за грабеж и бързо забогатяване за сметка на милионите честни труженици, създавали в течение на десетилетия голямото общонародно богатство. Тези недъзи чувствителното перо на Недялко Йорданов улавя и критикува.

Имам усещането, че поетът от Бургас също беше обнадежден, че най-сетне ще се сбъднат мечтите и идеалите на ано загиналия му баща. Неговите песни изведнъж се превърнаха в знаме, огласяха властно улици и площади, кънтяха по наелектризирани митинги, раздирани от гневни викове на екзалтирани люде, зовящи за разправа с крепителите на довчерашната овехтяла власт. Спомням си как безумието извеждаше от час учениците на езиковата гимназия в Пазаарджик и под строй ги вливаха в поредния многолюден протестен митинг. А над бушуващите тълпи, люшнали се като необуздаемо море пред драматичния театър високоговорители гръмко извисяваха баритонния певчески глас на поета от Бургас: “Аз не съм комунист, аз не съм антихрист…” Думи и мелодия, които кънтяха над целия град и хвърляха още повече масло в огъня, готов да погълне най-ортодоксалните привърженици на отиващата си власт.

Хвърлях озадачен поглед над щумящите тълпи и се питах дали енергия няма да роди и възкреси поредните излъгани надежди. И това наистина не закъсня. Самият възторжен певец на надеждата се оказа също измамен, ограбен… Не се мина много, и той, попарен от поредната демагогия, изля нескритото си огорчение в нови горестин песни. Навярно негодуванието беше нахлуло отново в неговия стих, в който звучеше минорният глас на отчаянието и ненавистта срещу новите безскрупулни грабители, погребали цинично народното доверие. Такава мрачна тоналност ни завладяваше, когато слущахме меланхоличните им песни с Хайгашот Агасян в местната концертна зала „Маестро Георги Атанасов” и в голямата зала на Младежкия ни дом. Още не е стихнал в паметта ми тревожният призивен, умолителен повик на Недялко „Боже, спаси България…” Едва ли и Всевишният може днес да ни отърве от жестоките безчувствени лапи на „златолуспестия”, ненаситен, хищен гигант на Смирненски.

И така, поетът беше заставен да поглъща отново, този път много по-горчиви, новите хапове на безцеремонно погазените надежди. Никак не беше лесно да се понася и преживява новото измамно време. Губеха се вече всякакви хоризонти пред погледа, но трябваше да се стискат зъби и да се отстоява човешкото, завета на родителите, здраво вкоренената в гърдите философска и творческа същност. Някои като Веселин Андреев посегнаха на живота си, за да изкупват някаква вина и защитят своята чест и човешко достойнство. Недялко не постъпи като автора на „Партизански песни”, нито пък не потърси спасението с веронала, който отведе през 1959 г. във физическото небитие Пеньо Пенев. Той намери сили в себе си да съхрани, доколкото е възможно, разбира се, физиката си, но трудно му се отдаваше за опази сърцето си от набезите на всевъзможни изтезания от новата нечовешка действителност. Своята болка и злощастна участ на народа ни и сега продължава да излива в изстрадани горестни стихове.

Никога не е угасвал в паметта му светият пример на загиналия му баща, нито  пък съвестта му е позволявала да загърби неговите високи идеали. Затова и цял живот воюва с перо и житейско поведение със социалните неправди. Останал съм със загнездилото се в мен впечатление, че той не може да се раздели със страданието и състраданието, които съпътстват незаслужено обърканото му житейско и творческо битие.

С него се чувахме твърде рядко, но не се забравяхме и дишаме въздуха на едно и също небе. И въпреки непреодолимото ми желание да се срещнем, все се разминавахме. А в мене отдавна беше узряла идеята а напиша някой и друг ред за него, тъй като бях публикувал в печата, както отбелязахме вече, неща за доста бургазлии, а точно той заслужава специално внимание. Не се стърпях и му звъннах наскоро да ми прати някое от последните си издания. Този път той скъса с досегашните празни обещания и в началото на 2023 г. ме удостои с поседното си поетическо заглавие „Епопея на незабравимите”. А, както е добре известно, стихосбирка на Иван Динков се появи през 1963 г. със същото име. В нея поетът от Смилец изразяваше преклонението си пред себеотрицанието и героизма на борци, загинали в антифашистката борба. Книгата му тогава беше посрещната възторжено от критиката ни. И досега често  си спомням за ласкавата рецензия на Яко Молхов, който пръв поведе хорото на свои колеги, удостоили с възхитителен патос тази творба.

Съдържанието на Недялковата „Епопея” асоциативно ни пренася към забележителната поетична книга „Епопея на забравените” на големия Вазов, която излиза като обособено самостоятелно произведение през 1926 г., след неговата смърт. Тези паметни стихове обаче са писани по-рано, след Освобождението и са предизвикани от гневното възмущение на първородния син на баба Съба от недостойното следосвобожденско време, подволило с инедопустимо да покрива с праха на унизителното забвение именити пламенни родолюбци, български революционери и герои, сътворили с меч и перо най-светлите страници на Българското Възраждане.

От пръв поглед, двете произведения ни потапят в тематичен и емоционален аспект в сходна, родолюбива атмосфера. И двамата поети благоговеят пред величавите образи на Ботев и Левски, Раковски… Но с това като че ли се изчерпва тематичното сходство. И докато Вазов слага ударението на забравените героични имена от Възраждането ни, Недялко Йорданов, който в никакъв случай не подценява присъствието на достойни наши предци в отечествената ни история, е заселил в изданието си и други, не по-малко значими имена, талантливи съзидатели на родната ни духовност, или пък носители на висока общочовешка нравственост. И неслучайно започва с портретите на Алеко Константинов, Вазов, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Йовков - ярки следосвобожденски творци, за да продължи с Гео Милев, Смирненски, Вапцаров… И в благородния си стремеж да бъде по-обхватен, авторът не пропуска да нахвърля признателни щрихи и на стойностни поетични имена от по-ново време - Радой Ралин, Христо Фотев, Дамян Дамянов и др. Те също с духовното си присъствие в духовния ни живот изиграха изключително креативна роля за оформянето престижния облик на нова литературна България. Новата „Епопея на незабравимите” не се отличава с някаква високопарна художествено-естетическа натруфеност, но пък завладява със силната обич на автора, горещата си признателност, изповедност и удивителна добронамереност при изграждането на тези толкова скъпи и любими на автора образи. При тази толкова искрена и човеколюбива портретизация няма поза, фалшив патос или сладникаво маниерно хвалебстване. От тези творби струи неподкупната, чистата обич и гореща признателност, които извират от парещите дълбини на човешката и творческа същност на поета. Този порив се усеща и от полъха, който носи автографът му, с който ми подари книгата:

„На Продрум - да засадим във времето тежко

малко нещо от Бога и нещо човешко.”

5.01.2023 г. Недялко Йорданов

Тези думи говорят за едно дълбокомислено сродяване с човек, който не престава да търси неизменно себе си.

8 февруари 2023 г.