Минчо Минчев

В сакралния календар на България, денят Трети март свети с непомръкваща светлина вече 145 години. На този ден възкръсна от пепелищата на историята красното име на нашето любимо Отечество.

Възкръсна, за да потвърди евангелската истина, че „Смертю, смерть поправ…”; че нито мракът на непрогледната робска нощ, нито ятаганната сеч са имали силата цели 485 години да изличат волята на роба за свобода и държавност. И да сломят неумиращата вяра и надежда на българския дух, за бъдност и пребъдване.

В темелите на мечтаната нова българска държава лежат костите на руските чудо-богатири, а редом с тях, преплетени в прегръдката на саможертвата и смъртта, са и костите на българските опълченци.

На тия „деца бурливи”, както ще ги назове народният поет Иван Вазов; на тия „ангелски души”, както ще добави, подобно на приписка в свещения канон на паметта и летописецът на българските въстания Захарий Стоянов.

И се начева новото българско летоброене на свободата, родена чрез Подвига. Тази най-вярна дума за святото дело на заминаващите в поход руски освободителни войски и опълченски дружини, изрича в Кишинев на 12 април 1877 г. владиката Павел.

Изрича я в присъствието на Царя Освободител - император Александър Втори. Изрича я като напътствие и оценка за святото превъплъщение на най-великата евангелска добродетел - да отдадеш най-скъпото, което имаш - живота си за „други своя”!

При тези думи ридание задавя гърдите на императора. И само могъщото „Ура!” на войскарите препотвърждава пред небесата великата правда на наченатото Христолюбиво дело.

„Пътят пред вас, добавя свещенослужителят Павел, е добре познат. Той е отъпкан от крака на руското воинство. Той е осеян с костите и е напоен с кръвта на защитниците на руския народ и Христовото име. Навсякъде по пътя си вие ще видите села, градове, крепости, реки, планини и долини, които ще ви напомнят велики имена и названия на руски доблестни дела и славни победи. Тръгнете мъжествено и вдъхновено на този належащ подвиг!”

И оттогава до днес, като незаглъхващо ехо на този благослов, отекват и думите на писателя-гений и пророк Фьодор Михайлович Достоевски.

И те са съкрушаващото всяка лъжа свидетелство за вдъхновяващите мотиви на руския народ и свещената мисия и цел на Русия в тази война:

„В резултат, пише той, дойде тази нечувана война в защита на слабите и угнетените, за да им се дадат живот и свобода, а не за да им се отнемат - тази отдавна нечувана в света цел на войната стана за всички наши верующи факт, който потвърди вярата им… А за Европа се оказа голяма съблазън… Тя не повярва и се възмути… не толкова от предполагаемото усилие на Русия, колкото оттова, че Русия е способна да си постави такива задачи и цели. А да се предприеме нещо извън собствената изгода, е толкова непривично за Европа, толкова то е извън международните нрави, че постъпката на Русия, продължава геният-пророк, е даже безнравствен факт, който е опасен за Европа и едва ли не заплашващ нейната велика цивилизация.”

Дълъг се оказа този цитат, но как да спреш насред думата геният, великият писател-провидец, думите на когото сякаш са изречени и за днешния ден на Русия!

И тогава, по време на Руско-турската освободителна война, Европа ликува всеки път и с радост преповтаря и преумножава и най-незначителното руско попътно поражение.

Излизащият по това време вестник „Германия”, дори намира за необходимо да отбележи, че “Макар и да трябва да се радваме на победите на турците, над омразните руси, все пак е неудобно да изразяваме така открито симпатиите си”.

А ето и един друг цитат, в който е записан обективният глас на истината. Той принадлежи на английския политик Уйлям Гладстон и думите в него са изречени на 50 000 митинг в Бирмингам, където той заявява:

„…С освобождението на милиони поробени народи от жестокото и унизително робство, Русия ще окаже на човечеството една от най-блестящите услуги, каквито помни историята, услуга, която никога не ще изчезне от благодарната памет на народите.”

Пророчески думи! Със същата увереност обаче, от името на всяко честно българско сърце, ще кажем, че те няма как да бъдат зачислени към моралния актив на политиките на неговата собствена държава.

Великобритания се зае, още на следващия ден след Сан Стефано, да доказва и внушава, че Европа не бива да допуска осъществяването на този договор, който Османската империя се била съгласила да подпише само защото е разчитала, че Европа ще протестира и няма да позволи неговото приложение.

И как човек да не си припомни горчивия, пророческия поплак на великия Ботев! - „О, цивилизовани европейски вълци! И на вас ще заплати човечеството, когато и да е, и дето и да е!”

Но не само това е единствената причина. Както твърди един от най-задълбочените наши автори, анализаторът Иван Ценов, в последните 400 години няма крупно световно престъпление, в което да не е замесена Островната империя и по-късно нейният бастард, настоящият хегемон. Но това е дълга тема, поне колкото Великото противостоене между Изтока и Запада.

За него в случая, свидетелства пак великият Достоевски: „Войнстващият католицизъм застана яростно и със силни чувства на страната на турците срещу нас. Не някакъв си прелат, а самият папа, на Ватикански събирания гръмко и с радост говори за „победите на турците” и предрича страшно бъдеще за Русия. Този умиращ старец, при това „глава на християнството”, не се срамува да каже, че всеки път с радост слуша за пораженията на русите.”

Откъдето и както и да погледне човек, към тези свидетелства, става ясно, че няма нищо случайно в историята. Екзалтирането неприличие на усърдните клерикали и тогава, и днес ги тика решително да застават срещу всяко начинание на „схизматична Русия”.

Това интегрално отношение на Колективния Запад - англикански, протестантски и католически, към „схизматиците от Изтока”, към които принадлежим и ние, православните българи, поставя въпроса за най-важния и на-належащ разговор, който трябва да проведем със собствената си съдба - и като народ, и като държава!

Защото за 30 години България преживя невъобразимо дълбока катастрофа. И това е горчива и незаобиколима истина. И само след нейното осъзнаване България може да продължи своя път в историята. И то само след дълбок катарзис и осмисляне на собствената си цивилизационна автентичност.

В този смисъл, отношението ни към Трети март е недвусмислено отрицание към т.нар. нов цивилизационен избор, прогласен от самите причинители на този неотменим и съдбовен въпрос. Защото още от Хегел е известно, че „В историята има значение само това, което е станало и, както е станало!”

От една страна Трети март е роден от титаничното усилие на една победоносна война на Русия, изправена и тогава, както се видя от изнесеното дотук, срещу обединената воля на Колективния Запад.

Тази воля бе изразена най-нагледно от демаркациите на българското историческо землище, осъществени от Берлинския конгрес от 1878 г.

От друга страна Трети март е един реален резултат от съчетанието на добродетелта, обуславяща принципите на православното християнство и славянската идея, нещо което е абсолютно неприемливо за нашите „нови освободители”.

Това е причината те да се отнасят към него като към бинарно оръжие, отделните компоненти на което сами по себе си дори и да са неприемливи, не са опасни. Но съединени те, според тях, са причина сънят им да бъде тревожен и дори невъзможен.

Затова вече от векове са „борци за разоръжаване” и воюват за „неразпространението и пълната забрана на това оръжие”.

В резултат на техните страхове и усилия днес имаме една все по-нагла, изобретателна и очевидно добре заплатена русофобия. Нагледен пример в това отношение са и шепата наемници-историци, които след едно „научно” сборище във Великотърновския университет, прогласиха идеята за 10 годишен период в който България да няма свой национален празник, за да се осъществяла „проверката на ценностите”, които трябвало да са на сърцето на българския народ.

Цялата тази елементарна уловка води до прозрачната идея националният ни празник непременно да не бъде Трети март. В случая, героят на Конан Дойл би възкликнал: „Елементарно, Уотсън!” Мойсей навярно би се обосновал по-ясно и по-категорично относно целта на тази идея: „Докато измрат родените в робство!”

Въпросните историци обаче, предвождани от все по-елементарния и все по-смешен и неосъществен царедворец - Петър Стоянович, предлагат в своето заслепение дори и алтернатива на Трети март. И това трябвало да бъде според тях, Денят на славянската писменост и култура - 24 май.

И дори не се досещат, че това е претоплена манджа. Но не това е темата сега. Нагазили до кръста в своята ненавист и рвение, да бъде отречен Трети март, тези уж образовани наемници забравят, че България и Русия са свързани чрез този ден и в добро, и в зло; и в несгода, и в беда, и в радост!

По същият начин, по който са свързани чрез паметта на кръвта двама рождени братя или две сестри. И че кирилицата, на която са написани преведените от Светите братя Кирил и Методий Свещени писания, опосредства една друга неразкъсваема връзка.

И това е взаимната свързаност на руския и българския живот чрез православната единосъщност, с неподвластното на никакви конюнктури и доктрини, пребъдващо и всепобеждаващо триединство на Отца, Сина и Светого Духа!

И че именно тази благодатна връзка, правечна и неразкъсваема, вбесява враговете български и руски със своята историческа неотстранимост и непобедимост.

А те, които не се уморяват да ни измислят всевъзможни страдания и изпитания не се и досещат дори, че тъкмо чрез тях, ще пребъдват във вечността и България, и Русия!
Защото „Бог не наказва, когото мрази!”

Трети март е празник изстрадан и вечен.

Трети март е празникът на духа, който може да бъде разтерзаван, но винаги остава и ще остане непобеден!

Честит Трети март!