СТАРИКЪТ
Той седи, подпрян на стената, парцалив, окаян, изпосталял. С чорлава, втвърдила се от мръсотия коса, понякога затисната от избеляла до сиво филцова шапка с увиснала над ушите периферия.
Не поглежда към минувачите. Не протяга за просия ръка. Не продумва нито дума. Не се опитва да предизвика ничие съжаление и милост. Потънал в своя свят. Приел го. Примирил се. Намерил опорна точка, за да не рухне в отчаяние.
Подложил си е кашон, за да не мръзне. Въпреки това обутите му в протрити разкривени обувки крака са почти сини от студа. Ръцете му - също. Стърчат из окъселите ръкави. С черни мръсни нокти. С издути вени.
В пазвата си топли кученце. Или то топли него. Всъщност човек и животно си помагат да оцелеят. Виждала съм го как дели с другарчето си по участ парчето сух хляб. Говори му. Гали го. Изразява цялата нежност, на която е способен.
Трогва ме тази привързаност. Харесва ми своеобразното чувство за достойнство у този човек. Обикновено оставям в картонената кутия от обувки до краката му стотинки.
Правя го без раздвоение и вътрешна съпротива, от които не мога да се отърва при вида на подозрителните просяци, тикащи под носа ти сакатата си ръка или протестиращи, че си им дал малко.
Когато в трамвая се качва млад ром с дете в ръцете, си мисля, че би могъл да работи нещо. Не съм сигурна, че не изпива изпросените пари. Зная, че циганите живеят в гета, при нечовешки условия. Но и могат да бъдат подли и нагли. Как да постъпва човек, когато е наясно с просяшката мафия?
В какво невероятно време живеем!… Как да запазим доброто в сърцата си?
Настръхнали, обезверени, уморени от несигурност, двуличие и безлюбие. С чувството за безсмислие и безизходност. Като в пустиня.
Ще има ли край?
