ДАФИНА
Из „Като пръстена на Сатурн” (1968)
ДАФИНА
Привечер
татко се върна от Оряхово
и както вечеряхме,
спря изведнъж да яде
и каза:
„Днес са убили пет партизани…”
Видях ги сред площада на Липница,
легнали по очи,
хванали с шепа земята -
последното им скривалище.
А между тях - една ученичка
излязла в голямото междучасие
на живота и смъртта.
Баретата й се търкаляше около нея
като пръстена на Сатурн.
Дафина Чергарска.
Дафина. Дафина.
Твоето име се вряза
в крехката ми душа
като нож.
След години
много момичета преминаха през нея,
но ти остана там
като център на въртението.
За пръв път моята фантазия усети,
че има криле,
и аз си представих:
Едни ученички
разтварят първите страници
на Август Форел,
а ти вече си прочела Маркс.
Някои момичета
вземат първите уроци по цигулка,
а ти вече умело
теглиш лъка на съпротивата
и тежките струни на карабините
звучат тревожно в нощта.
И още:
Девойка. Две чисти очи и мисли.
Бяла яка. Черна престилка.
А вместо колан патронташ.
Днес тя става пред изгрев,
измива лицето си в Огоста
и поема през пролетните треви
на среща със своя любим.
Но кой е този, който я чака
в още незавързалите лози?
Тя се отдръпва уплашено назад,
иска да избяга,
но само две крачки…
и е в студените му ръце.
- Не се страхувай! - казва й той -
Отсега ти си моя!
Аз съм твоето безсмъртие.
От този ден, от този месец,
от тази година -
ти започваш път нов…
Дафина. Дафина. Дафина.
Моя първа любов!
БИОГРАФИЯ
Не съм,
не съм от вашта черга.
Аз съм роден без акушерка.
Без покровител…
И не лесна
бе повестта ми неизвестна.
Аз само свойта бедност имах
край бащините рамена…
Но за опора мойто име
не търси чужди имена.
И ако винаги бях верен
на себе си
и бивах чут -
аз го постигах само с черен,
неимоверно тежък труд!
АСПАРУХОВ ВАЛ
На север се белее Дунав.
На юг - Стара планина.
Една черна ивица
дълбае зелената гръд
на земята,
като граница на държава,
съществувала по тези места
и в сърцето ми.
Лято.
Аз се обръщам към паметта на времето
и казвам:
Този вал не е от вчера.
Този вал не е от днес…
Ах, как искам да намеря
поне два-три реда вест,
от която да узная:
как край себе си
с любов
да завържа двата края
на един безсмъртен ров,
та когато след години
някой затъжи за мен -
тази черноземна линия
да му каже с глас смутен:
„Туй е границата стара.
Ей дотук той беше с власт,
а натам
са чужди царства,
чужди песни,
чужда страст…
Ей дотук бе държавата на неговите чувства,
територията на любовта му,
хоризонтът на кафявите му очи.
Последният не беше голям, но напълно
достатъчен за него
и за тези, които го обичаха.
И тъй:
Има много хоризонти,
царства умствени - безброй;
всеки ден се движи фронта,
всеки води своя бой
за един район сърдечен,
ала в този
малък кът
само той остана вечно
в битието
и отвъд.”
ХЛЯБ
Тестото замеси,
хлебарю!
И напали докрай пещта.
Ей утрото блести…
Изгаря
сред пламъците му
нощта.
Настъпва твоят час уречен:
сред огнената мараня
сложи ти всичко…
И изпечен
ще дойде като хляб деня.
И тук,
край твоя ъгъл малък,
ще спрат в човешкия порой:
заслужилите
своя залък
и готованците
безброй.
РОДЕН ДОМ
Колко дни
не бях идвал на село!
И без мен, и със мен
то е пак
пълно с мургави дунавски селяни,
с едри брястове и весел сняг.
Запламтяха неизтлелите дири.
И под дългите стари лози
аз си спомних
всички чужди квартири,
всички покриви и мази,
във които се свирах със мъка,
сред които
живях като плъх…
Братя мои, вашта сила сторъка
сред града съхрани моя дъх!
И сега,
като гледам брадатите,
загорелите ваши лица -
аз си мисля за непознатите
и за познатите хитри сърца,
пили вино от голямата чаша
на сърдечния ви живот
и в замяна
неотдали безгласно
нито капка благодарствена пот.
Вий и не искате тази отплата.
Стига ви може би увереността,
че най-хубавото чувство
на земята
е човешката простота.
И догдето
имам сили в гърдите,
докато
виждам хора край мен -
аз ще бъда във ваша защита,
сам останал незащитен!
КАРТА
Видях една военна карта…
Тихо
висеше тя на прашната стена.
Спокойно бе,
но колко много вихри
лежеха в Н-ските й имена.
Кръстосваха се погреби и коти,
преплитаха се странни цветове…
И мислите ми като бойни роти
застанаха пред мене в редове.
Но аз не съм военен
и не викнах:
Напред! В атака! Стреляйте!
На нож!
Аз само мълчаливо се извих и
с отворени очи спях цяла нощ,
че виждах все ракетите забити
във рохкавата карта на света,
подобни на кокичета,
които
съвсем не предвещават пролетта.
ИЗЛОЖБА
От един приятел научих,
че се устройва изложба на кучета.
Какво пък,
реших да отида -
всичко е възможно най-подир -
и с очите си
просто да видя
този невероятен панаир.
Хората се бяха събрали
недалеч от Парка на свободата.
Някой подаде сигнал и
започна прегледа
на чудесата.
Засвири тържествената музика.
Един мъник се показа пръв.
Разбрах
по наперената му муцуна,
че се мисли за лъв.
Ах, какъв пудел,
какви къдри!
Ах, какви кучета красиви
преминаха край мен
с погледи мъдри
и с опашки угодливи.
Шарен булдог за миг се втурна,
но когато стопанинът му
го наруга -
той два пъти се прекатурна
и се изправи
на задните си крака.
Браво! Браво!
Личи, послушен е.
Явно, дресурата е добра…
Просто да не повярваш,
че могат и кучетата
да научат такива номера.
КРАЙБРЕЖИЕ
Какъв спокоен изгрев!
Бяла, лека,
луната се показа сред нощта.
И надалече лунната пътека
пое като надежда по света.
Аз всяка пролет идвам
край морето.
Но на вълните им е все едно
какъв съм…Бие пак сърцето ми,
тъй както бризът
в бялото платно
на корабите…Тука няма никой
далеч от близки и от врагове!
Така желая страшно да извикам,
да тичам дълго…
Силни ветрове
да ме поемат в своята прегръдка,
да ме окъпят в тънкия прибой…
О, дайте ми поне едничка глътка
от чашата на морския покой!
Пред тая
недостъпна шир огромна,
пред тая разлюляна синева -
така е интересно да си спомня,
че притежавам собствена глава.
ЛЯТО
В този ден
небето се спусна ниско,
извито, като църковна камбана,
разлюляна от маранята на деня.
Дърветата хукнаха
да търсят вятъра,
откраднал
шепота на смутените листи,
почернели от жажда и пек.
Времето узря като клас.
Тогава тръгнаха с мен
отворени прозорци
и сънни лица,
плодове,
жълти от спомени за цъфтене,
житни зърна - мисли на слънцето
за съществуването на света, -
уморени крачки -
тежки като епохата -
и това малко стихотворение -
над главата ми, -
подобно на щъркелово гнездо
върху покрива на къщата,
готово да я оплоди с живот.
НОЩЕН РАЗГОВОР
В полунощ
ние се връщахме от концерт
на някаква космична музика:
пианистът цяла вечер
се мъчеше да ни убеди
как си говорят звездите.
Ноти, ноти, ноти
капеха като метеоритен прах.
И тогава тя ми каза:
- Колко е хубаво небето…
Аз повдигнах очи.
Цял живот бях се вглеждал в него,
но то никога не изглеждаше такова,
каквото го открих тази нощ:
корабът на Владимир Комаров
гореше в сламата на Млечния път
и тя светеше странно.
Тримата американски космонавти
тлееха в съзвездие Орион.
Тя продължи:
- И тази луна
как красиво свети…
Аз отвърнах:
- Още по-красива ще бъде тя,
когато й поставят ракети.
ЗА ДА ЖИВЕЯ
За да живея,
ми е нужна вяра,
или пък - най-обикновена смърт
за шепа пръст от родната земя.
Това са двата пътя -
трети път
аз не намерих и не съществува
дори като идея в мойта гръд.
За да живея,
ми е нужен смях,
понякога изцеден и през зъби -
че неведнъж през нощите видях
как се превръщам в причудлива гъба
и постепенно, постепенно -
в прах.
БРЯГ
В един ден на юни
се събудих край Черно море,
отразен
в мастилото на водата.
Пухкав облак
легна над мен,
подобен на раница,
събрала въздишките на небето.
Това бяха моите минали дни,
изпарени неусетно.
Хванах близкия лъч,
подострих го с вятъра
и върху жълтото поле на пясъка
написах:
Камъни,
забравени върху морското дъно
и в душата ми;
мачти,
пречупени от спомени
за далечни брегове
и от целувки с океанските бури,
черупки,
празни като изживян миг -
вие сте мои!
Мой е шепотът на морето,
моя е
изчезналата вълна…
Най-скъпо е това,
което
вече няма цена.
ИНТЕРМЕДИЯ
Аз видях своето раждане
в раждането на едно момче,
бяло като египетски памук
в леглото на мрака чер.
Голямата стрелка на часовника
сряза
моята пъпна врав.
Сбогом. Сбогом. Сбогом.
Сбогом,
майчина кръв.
От този миг няма вече
нищо
да ни съедини…
Стана ми мъчно за мама -
завинаги се разделяхме ний.
И заплаках,
а тя
се усмихна сред чистия здрач -
единствен път, когато хората
се смеят,
щом чуят плач.
УТЕШЕНИЕ
Защо ли плачеш, сине мой?
Невинността ли те тревожи?
Или внезапният порой
на дните
и пред теб положи
вълненията на скръбта -
и ти горчиво се досети,
че съществуват на света
не само песните изпети
над твойта люлка…
Изморен,
аз ти се моля: Стига! Стига!
Ти не от мъка си роден
и не тежи
над теб верига.
От малък свикнал с радостта,
за теб едва ли ще е трудно
да се разсееш в любовта,
превъплътен в усмивка чудна,
в плътта на някое дете,
в сърце
или във цел висока,
която с обич ще чете
на твоята съдба урока.
Не искаш ли да разбереш,
че трябва смях
да те обземе…
Когато утре порастеш,
ще имаш и за сълзи време!
